Морето на спомените

Двамата тръгнаха по главната улица на града.

- Как пътува? – попита Едно.

- Имал съм и по-добри – отвърна Две и се изтупа.

- Разбирам.

- Продължаваме ли?

- Естествено!

Две слънца унесено грееха в небето. Заливаха света със слаба синя светлина и всичко беше загърнато сякаш в мистична мъгла. Времето обещаваше да бъде топло. Едно и Две поеха с уверена крачка към Морето на спомените. Целият въздух беше изпълнен с многоцветни сапунени мехури, който игриво пречупваха синята слънчева светлина. Те се носеха толкова бавно, че изглеждаха почти неподвижни. Докато двамата вървяха между тях, мехурите вежливо им правеха място и продължаваха безплътно да се реят из пространството. Наоколо се извисяваха масивни високи и изкривени сгради с внушителни заоблени куполи и остри върхове. Приличаха на сталактити – капка по капка хаотично изваяни в архитектурно съвършенство. Двете сенки вървяха забързано по широките обсипани с цветя булеварди и мълчаха. Отстрани бяха засадени дръвчета с шарени листа, от които капеше мед. Медът се стичаше по тротоара и оттам потъваше в мътни сребърни шахти. От време на време срещаха фонтани с причудливи форми, от които изригваше дим в различни цветове. Булевардът изглеждаше безкраен, разстилаше се внушителен като пелерина надолу и надолу към Центъра. Оттук виждаха в края му една шеметно висока кула, която от това разстояние приличаше на тънка игла, пробиваща небето.

- Много е хубаво времето, няма грам облаче – каза Едно.

- Все още спи – отвърна Две.

- Какво ще стане като се събуди? – попита Едно.

- Не знам, не мога да ти кажа. Затова върви по-бързо.

- Разбира се.

Докато вървяха по павираните булеварди, от входовете на сградите излизаха най-различни човешки фигури. Никоя не ги забелязваше, всяка беше тръгнала по своя път с ефирна крачка и безмерна лекота. В ръцете си носеха купове хартия – понякога старателно подредена в папки, понякога хаотично пръсната, а понякога листовете падаха на земята и се стапяха в небитието. Влизаха и излизаха от различните къщи, някой бързаха, други се движеха едвам-едвам, а трети седяха безмълвно и гледаха с празен поглед небето. Понякога две от фигурите се блъскаха и тогава или се сливаха в една нова фигура, или се разпадаха в купчина пепел, която вятърът отнасяше.

Свиха по една от страничните улички. Високите сгради от двете й страни скриваха светлината и мястото беше потънало в приятна сянка. Беше по-хладно от оживения булевард. Плочките бяха разбити и под тях се беше събрала вода. Нямаше нищо друго на тази уличка. Тръгнаха по нея, защото тя водеше към Морската градина.

Първата светкавица озари с брилянтно червено всичко наоколо. Беше се събудил.

- Е, неприятно. Взе ли си чадър? – попита Две.

- Да, но дали ще завали?

- Като нищо. Тази сутрин не е в настроение май.

- Не се тревожи – успокои го Едно и двамата извадиха от джоба на шлиферите си дълги елегантни черни чадъри, с красиви махагонови заоблени дръжки. Първите капки пурпурен дъжд бързо се превърнаха в силен порой. Две протегна ръка и улови в шепата си няколко капки, които моментално кристализираха в изящни диаманти.

- Знаеш ли колко е рядък този вид? Вземи си и ти – посъветва го той.

- Нали уж не трябваше да взимаме нищо? – изненада се Едно.

- Спокойно, дъждът не носи нито идея, нито душа. Той е просто израз на емоция. Хайде, не се страхувай.

- Предпочитам да не пипам – отвърна Едно. Две сви рамена, пъхна диамантите в джоба си и продължи напред. Не вървяха много. Пътят започна да се изкачва и полека се превърна в стръмен склон. Двамата се придвижиха трудно, подкрепяйки се с една ръка на земята, докато с другата се опитваха да държат чадърите си. Трябваше да се борят и със стичащите се вади от пурпурна вода, които превръщаха плочките в хлъзгава и нестабилна повърхност. Изведнъж духна силен топъл вятър, който отнесе чадърите и шапките им.

- Е, поне дъждът спря – изсумтя Едно.

- И краят на улицата е съвсем близо – каза Две и посочи нагоре.

Когато стигнаха върха пред тях се откри страхотна панорамна гледка – бяха стигнали Долината на мостовете. Стотици малки каменни мостове водеха от градския пейзаж към една безкрайна зелена поляна. Някои от мостовете свързваха директно едната среда с другата, други оставаха безцелно да висят недовършени във въздуха, а трети просто левитираха в празното пространство, без да свързват нищо. Едно и Две поеха надолу. Тръгнаха по един нагънат мост, който се виеше като корабен възел нагоре и надолу. Беше лесно да се загуби перспектива. В един момент над главите им зееше огромната пропаст, която разделяше двете половини.

- Виж, какъв е този горящ мост? И защо води към дълбокото? – попита Едно.

- Не знам – отвърна Две.

Мостът беше целият потънал в пламъци, които бушуваха по-силно, колкото по-дълбоко се спускаше. Едно се вгледа внимателно – много хора тръгваха надолу по него, но много малко се изкачваха обратно горе. Колкото по-навътре се спускаха, толкова повече се деформираха. Едно можеше да се закълне, че видя хора с няколко крайника, хора с криле или с глави на животни, а понякога по моста сновяха само безформени образи. Нямаха много възможност да се вгледат повече, защото прекосиха в другата страна, в Гората.

Навсякъде ухаеше силно на бор. Най-различни и странни дървета растяха по тези места. Всичките им цветове обаче се сливаха в едно меланхолично зелено и огряваха околностите със спокойствие. Две забеляза сенките на няколко интересни животни, които бързо се скриха в дълбоките прегръдки на Гората, но той усещаше впитите им погледи в гърба си.

- Насам – посочи той.

Гъстата горска растителност полека отстъпваше. Скоро вече почти не останах дървета, а само ниски храсти. Когато стигнаха Плажа, двете сенки се усмихнаха. Тръгнаха по неопитния пясък, а следите от стъпките им веднага се заличаваха. Едно се наведе до искрящо синята вода и докосна повърхността й. Образуваха се мънички вълнички, които бързо се сляха с течението.

- Тези спомени са все още пресни – каза той на Две, който стоеше прав и гледаше.

- Трябва да тръгнем в тази посока – отвърна Две.

Водата постепенно променяше цвета си и много скоро заприлича повече на пулсираща снежна маса, отколкото на море. Двете сенки се спогледаха одобрително и извадиха няколко шишенца от вътрешния джоб на шлиферите си. Започнаха да ги пълнят с бялата вода. Седнаха на пясъка, пиха жадно и съзерцаваха в тишина околната среда. Слънцата тук грееха в небесно жълто и бяха започнали своя танц към залеза. Нямаха много време. Отидоха отново до Морето и пълниха шишетата си, докато бялата вода не изчезна и на нейно място се появи една безцветна невидима течност. Увериха се, че са взели всичко и поеха по обратния път.

Изведнъж Едно спря и се огледа. Цветът на водата тук беше мътно черен, приличаше на гъст катран.

- Това не беше тук, когато идвахме – каза той.

- Тук си беше – поклати отрицателно глава Две – просто ти беше много гладен и не го забеляза.

Едно се наведе, потопи пръст вътре, а черната слуз полепна по него, изгаряйки леко кожата му. Докосна я с върха на езика си и сърцето му се сви от болка. Водата беше горчива, изпълнена със сълзи и страдание, имаше вкус на мъка и разбити надежди.

- Тези спомени имат ужасен вкус! – извика Едно.

- Да, но още са пресни – посочи към водата Две – Виждаш ли как бълбука? Даже в момента той си мисли за това.

Едно извади малко шишенце от джоба си и се наведе към водата. Две извика силно, хвърли се към него и успя да го събори на пясъка. Шишенцето се изтъркули във водата и изчезна с пукот в облаче дим.

- Полудя ли? – изкрещя Две.

- Този спомен е твърде болезнен, не мога да не се намеся! – отвърна Едно.

Две въздъхна, погледна Едно в очите и безмълвно стана. Изтупа си шлифера и помогна на другата сянка да се изправи. После тръгна по пясъка към Долината на мостовете. Едно го гледаше неразбиращо и побягна след него. Стисна го силно за ръката:

- Какво има? Защо ми обръщаш гръб?

- Ти чувстваш – отвърна с усмивка Две. Едно продължаваше да не разбира.

- Ти не трябва да чувстваш – продължи Две – Само една Душа може да чувства. Двамата с теб поехме по различен път. Ти вече не си с мен.

Едно пусна безсилно ръката на другаря си и остана на място. Две тръгна по пътя, от който бяха дошли. Отдалечаваше се бавно, нещо му тежеше, но продължаваше уверено да върви напред. Едно седна на пясъка и погледна Морето. Бръкна в джоба на шлифера си и потърси шишенцата със спомените, но откри само един златен револвер. Знаеше какво трябва да направи. Силното ехо на изстрела разтресе целия плаж. Тялото на Едно се изпари и се превърна в безформен облак от сънени нишки.

Сега само трябваше да открие изход от това тяло и да намери свое.