„Когато за пръв път се запознах с Дани, бях само член на журито към конкурса, но още тогава знаех, че има нещо специално в него. Да, разбирам напълно колко клиширано звучи това, но интуицията ми никога не ме е подвеждала преди и винаги съм разчитала на нея в търсенето си на таланти. Повечето участници изпращаха творбите си или по е-мейл, или по пощата. Но Дани дойде при мен, никога няма да го забравя, влезе плахо в стаята – високо, сравнително слабо, леко прегърбено момче, с избелели дънки, скъсани кецове, бяла тениска с някаква странна щампа на нея и с една черна бейзболна шапка. Поздрави ме учтиво и набързо ми обясни защо е тук. Извади от джоба си малко, изпокъсано тефтерче и ме попита дали искам да чуя някой от неговите разкази. Съдба ли беше, но по същото време имах важна среща с г-н Георгиев, за да обсъдим някакви съдебни проблеми с фондацията. Час по-рано обаче ми се бяха обадили по телефона, за да ми кажат, че срещата отпада. Принципно щях да го насоча към отдела, който приема разказите, но не виждах смисъл да го лъжа, че съм заета. Откровено не очаквах нещо такова. Изумително беше за младеж на неговата възраст да пише по такъв зашеметяващ начин! Когато го попитах защо не е пратил разказите си по пощата, той ми се усмихна и каза, че предпочита лично да представя творбите си пред хората. Веднага го добавих в конкурса и не беше изненада, че грабна първата награда.”
Дани бе роден в София, живееше при разведената си майка в малка гарсониера в Мусагеница. Баща му ги напуска, когато той е малък и така не се връща. Въпреки многократните опити на българското правосъдие да го открие, резултати от търсенето няма. Утежненото финансово състояние на семейството като че ли е катализатор в развитието му като писател. За детството му ни разказва майка му, Силвия:
„Дани никога не се е отличавал от другите деца с каквото и да е било. Като малък си водеше дневник, но адски много държеше това да остане тайна. Никога не съм чела какво пише вътре - уважавах личното му пространство. Понякога идваше и ми четеше разни негови неща, но не е било нищо повече от детски истории – разказчета с героите от филми, компютърни игри и други такива. Съветвах го да чете повече книги. В училище също не изпъкваше. Оценките му бяха добри, но в никакъв случай не бяха отлични. Дори и по литература едвам креташе, та понякога се е налагало аз да му пиша преразказите. Въпреки това сам, без уроци, успя да избута изпитите след седми клас. Беше лъчезарно дете, но винаги сериозно. Дани взимаше живота много,много на сериозно!”
Завършил е 35-то СОУ. Там той среща голямата си любов, Петя Михайлова, с която прекарват заедно четири години. Успях да я издиря и след като ми затвори първия път телефона и игнорира последвалите ми обаждания, една вечер самата тя ме потърси и ми сподели:
„Не бях срещала човек като него. Никога. Толкова беше спокоен, толкова беше над нещата и винаги се усмихваше. Дани беше в пъти по-умен от повечето в даскало, нo никога не го натрапваше на хората, никога не се опитваше да се докаже колко е велик. Може би затова се харесваше на всички учители. Смея да твърдя, че те го обичаха като свое дете. Запознахме се на един рожден ден, беше зимата. Беше навалял сняг до кръста и продължаваше да трупа. Пушех на терасата и гледах как снежинките падат под светлината на уличните лампи и си мислех колко мъничка и напълно безсилна беше всяка снежинка, а какви поразии правеха взети заедно. Тъкмо се бях скарала по телефона с тогавашния ми приятел от Бургас и се дразнех на себе си, когато Дани дойде, безмълвно погледа малко булеварда и ми каза точно това, което си мислех преди малко. Буквално си изтървах цигарата на земята и зяпнах. Прекарахме почти цялата вечер на терасата въпреки кучия студ навън. Тогава го целунах за пръв път, не можах да се сдържа. Имаше нещо уникално в него, така силно не бях се чувствала привлечена към мъж никога досега.”
Бурната им връзка очертава и неговия творчески път. Петя го подкрепя и насърчава да се занимава с писане. Самата тя рисува, при това, много добре. Според скорошни слухове, Петя пази няколко негови портрета, но тя продължава отрича подобни твърдения. Ако обаче това се окаже вярно, всяка една от картините би се продавала на зашеметяваща цена. Въпреки общите им интереси, връзката им не е лишена от проблеми – стигат до момент, в който се карат почти ежедневно. И двамата започват тайно да водят паралелни връзки, което напълно срива и малкото останало между тях. Ревността им води само до едно…
„Когато се разделиха, Дани го преживя много тежко. – споделя майка му – Той е силно момче, никога не го е показвал, но аз го виждах как се изяжда отвътре. Приятелите му твърдяха, че е било за по-добро. Самият той го мислеше, но не спираше да страда за нея. Пое по много лош път – алкохол, жени, наркотици. Самоунищожаваше се, беше зарязал висшето си, не ходеше на работа. Беше се превърнал в някакво мекотело. Не можех да го гледам повече така.”
Силвия изпраща сина си за половин година в Австрия по студентска програма за обмен. Там Дани преоткрива наново света. Това е едно от личните съобщения, които праща на свой приятел:
„Виена! Не мога да опиша колко у дома се чувствам тук! За пръв път от толкова време насам усещам отново себе си – ходя на театър, на изложби, говоря си с разни поети, пиша!!!! Човече, не искам да се връщам никога!”
Дани се прибира в България с дебела тетрадка разкази, които впоследствие биват публикувани в легендарната книга „През тъмния прозорец”. Някъде след завръщането си написва и разказa „Чупливо”, с който печели конкурса „Стефан Георгиев”. Стипендията, която осигурява фондацията, му помага да се стабилизира. Феноменалният успех на първия му сборник с разкази го превръщат безусловно в един от най-големите български автори на XXI век. По думите на проф. Николай Петров, преподавател в катедрата Българска фиология на Софийския университет:
„Дани Николов бе глътката свеж въздух, за която се бореше нашата литература от близо двадесет години! След цялото безобразно количество долнопробна проза и поезия, която ни зари в годините на Прехода, сборникът „През тъмния прозорец” се превърна в класика още в мига, в който излезе на пазара. Все още не мога да повярвам, че умът на един двадесет и петгодишен човек може да създаде такива невероятни картини. Да не говорим за житейската мъдрост, събрана в тези редове, поднесена по толкова елегантен и прост начин. Но това не означава, че се разбира лесно. Никой не може да твърди, че е разбрал за какво става дума в тези разкази. И до ден днешен си остават една енигма, която може би чак бъдещото поколение ще успее да разгадае. Мисленето на този човек бе с години напред във времето, а всички ние се опитваме да видим през неговите очи.”
Вечерта на шестнадесети юни, Дани излиза от дискотека „Орион” в Студентски град, за да си купи цигари. На входа е посрещнат от Петър Стефанов, Георги Тотев и Огнян Желязков. Те, пияни до безумие, го обграждат и започват да го блъскат и обвиняват, че свалял приятелката на Петър и че му се пишело много лошо. Повалят го с юмруци на земята и го ритат като бездомно животно в ребрата и главата. Охраната остава безразлична. Безпомощно момиче става ням свидетел на случката и се впуска да помогне на Дани, след като другите трима си тръгват. Според парамедиците, когато те пристигат, той е вече мъртъв:
„Беше ужасна картина! Тялото му беше свито на две, в опит да се предпази от ритниците, които са се сипели отгоре. Цялата земята около него беше пропита в кръв. Горкото момче, нямало е никакъв шанс. Много грозни гледки бях виждал през годините, но никога нещо такова, и то причинено нарочно от човек.”
Дани Николов е убит няколко дни преди да навърши 27. Зад себе си оставя около стотина недовършени разкази, които се очаква да бъдат публикувани посмъртно. Но дали някога ще успеем да разберем какво наистина е искал да ни каже с тях, може ли някой да предположи какво го чакаше за напред? Истината е, че Дани виждаше света в цветове, които за нас просто не съществуват. Измерения на пространството и времето, които само той разбираше и се опитваше да ни ги опише с думи прости. Но естественият подбор погуби едно от най-големите имена на модерното изкуство. Днес, седем години след смъртта му, пиша тази статия не само, за да си припомним заедно един от героите на България, но и за да отдам чест на мой много близък приятел. Почивай в мир, Дани. Обичам те.
No comments:
Post a Comment