Морето на спомените

Двамата тръгнаха по главната улица на града.

- Как пътува? – попита Едно.

- Имал съм и по-добри – отвърна Две и се изтупа.

- Разбирам.

- Продължаваме ли?

- Естествено!

Две слънца унесено грееха в небето. Заливаха света със слаба синя светлина и всичко беше загърнато сякаш в мистична мъгла. Времето обещаваше да бъде топло. Едно и Две поеха с уверена крачка към Морето на спомените. Целият въздух беше изпълнен с многоцветни сапунени мехури, който игриво пречупваха синята слънчева светлина. Те се носеха толкова бавно, че изглеждаха почти неподвижни. Докато двамата вървяха между тях, мехурите вежливо им правеха място и продължаваха безплътно да се реят из пространството. Наоколо се извисяваха масивни високи и изкривени сгради с внушителни заоблени куполи и остри върхове. Приличаха на сталактити – капка по капка хаотично изваяни в архитектурно съвършенство. Двете сенки вървяха забързано по широките обсипани с цветя булеварди и мълчаха. Отстрани бяха засадени дръвчета с шарени листа, от които капеше мед. Медът се стичаше по тротоара и оттам потъваше в мътни сребърни шахти. От време на време срещаха фонтани с причудливи форми, от които изригваше дим в различни цветове. Булевардът изглеждаше безкраен, разстилаше се внушителен като пелерина надолу и надолу към Центъра. Оттук виждаха в края му една шеметно висока кула, която от това разстояние приличаше на тънка игла, пробиваща небето.

- Много е хубаво времето, няма грам облаче – каза Едно.

- Все още спи – отвърна Две.

- Какво ще стане като се събуди? – попита Едно.

- Не знам, не мога да ти кажа. Затова върви по-бързо.

- Разбира се.

Докато вървяха по павираните булеварди, от входовете на сградите излизаха най-различни човешки фигури. Никоя не ги забелязваше, всяка беше тръгнала по своя път с ефирна крачка и безмерна лекота. В ръцете си носеха купове хартия – понякога старателно подредена в папки, понякога хаотично пръсната, а понякога листовете падаха на земята и се стапяха в небитието. Влизаха и излизаха от различните къщи, някой бързаха, други се движеха едвам-едвам, а трети седяха безмълвно и гледаха с празен поглед небето. Понякога две от фигурите се блъскаха и тогава или се сливаха в една нова фигура, или се разпадаха в купчина пепел, която вятърът отнасяше.

Свиха по една от страничните улички. Високите сгради от двете й страни скриваха светлината и мястото беше потънало в приятна сянка. Беше по-хладно от оживения булевард. Плочките бяха разбити и под тях се беше събрала вода. Нямаше нищо друго на тази уличка. Тръгнаха по нея, защото тя водеше към Морската градина.

Първата светкавица озари с брилянтно червено всичко наоколо. Беше се събудил.

- Е, неприятно. Взе ли си чадър? – попита Две.

- Да, но дали ще завали?

- Като нищо. Тази сутрин не е в настроение май.

- Не се тревожи – успокои го Едно и двамата извадиха от джоба на шлиферите си дълги елегантни черни чадъри, с красиви махагонови заоблени дръжки. Първите капки пурпурен дъжд бързо се превърнаха в силен порой. Две протегна ръка и улови в шепата си няколко капки, които моментално кристализираха в изящни диаманти.

- Знаеш ли колко е рядък този вид? Вземи си и ти – посъветва го той.

- Нали уж не трябваше да взимаме нищо? – изненада се Едно.

- Спокойно, дъждът не носи нито идея, нито душа. Той е просто израз на емоция. Хайде, не се страхувай.

- Предпочитам да не пипам – отвърна Едно. Две сви рамена, пъхна диамантите в джоба си и продължи напред. Не вървяха много. Пътят започна да се изкачва и полека се превърна в стръмен склон. Двамата се придвижиха трудно, подкрепяйки се с една ръка на земята, докато с другата се опитваха да държат чадърите си. Трябваше да се борят и със стичащите се вади от пурпурна вода, които превръщаха плочките в хлъзгава и нестабилна повърхност. Изведнъж духна силен топъл вятър, който отнесе чадърите и шапките им.

- Е, поне дъждът спря – изсумтя Едно.

- И краят на улицата е съвсем близо – каза Две и посочи нагоре.

Когато стигнаха върха пред тях се откри страхотна панорамна гледка – бяха стигнали Долината на мостовете. Стотици малки каменни мостове водеха от градския пейзаж към една безкрайна зелена поляна. Някои от мостовете свързваха директно едната среда с другата, други оставаха безцелно да висят недовършени във въздуха, а трети просто левитираха в празното пространство, без да свързват нищо. Едно и Две поеха надолу. Тръгнаха по един нагънат мост, който се виеше като корабен възел нагоре и надолу. Беше лесно да се загуби перспектива. В един момент над главите им зееше огромната пропаст, която разделяше двете половини.

- Виж, какъв е този горящ мост? И защо води към дълбокото? – попита Едно.

- Не знам – отвърна Две.

Мостът беше целият потънал в пламъци, които бушуваха по-силно, колкото по-дълбоко се спускаше. Едно се вгледа внимателно – много хора тръгваха надолу по него, но много малко се изкачваха обратно горе. Колкото по-навътре се спускаха, толкова повече се деформираха. Едно можеше да се закълне, че видя хора с няколко крайника, хора с криле или с глави на животни, а понякога по моста сновяха само безформени образи. Нямаха много възможност да се вгледат повече, защото прекосиха в другата страна, в Гората.

Навсякъде ухаеше силно на бор. Най-различни и странни дървета растяха по тези места. Всичките им цветове обаче се сливаха в едно меланхолично зелено и огряваха околностите със спокойствие. Две забеляза сенките на няколко интересни животни, които бързо се скриха в дълбоките прегръдки на Гората, но той усещаше впитите им погледи в гърба си.

- Насам – посочи той.

Гъстата горска растителност полека отстъпваше. Скоро вече почти не останах дървета, а само ниски храсти. Когато стигнаха Плажа, двете сенки се усмихнаха. Тръгнаха по неопитния пясък, а следите от стъпките им веднага се заличаваха. Едно се наведе до искрящо синята вода и докосна повърхността й. Образуваха се мънички вълнички, които бързо се сляха с течението.

- Тези спомени са все още пресни – каза той на Две, който стоеше прав и гледаше.

- Трябва да тръгнем в тази посока – отвърна Две.

Водата постепенно променяше цвета си и много скоро заприлича повече на пулсираща снежна маса, отколкото на море. Двете сенки се спогледаха одобрително и извадиха няколко шишенца от вътрешния джоб на шлиферите си. Започнаха да ги пълнят с бялата вода. Седнаха на пясъка, пиха жадно и съзерцаваха в тишина околната среда. Слънцата тук грееха в небесно жълто и бяха започнали своя танц към залеза. Нямаха много време. Отидоха отново до Морето и пълниха шишетата си, докато бялата вода не изчезна и на нейно място се появи една безцветна невидима течност. Увериха се, че са взели всичко и поеха по обратния път.

Изведнъж Едно спря и се огледа. Цветът на водата тук беше мътно черен, приличаше на гъст катран.

- Това не беше тук, когато идвахме – каза той.

- Тук си беше – поклати отрицателно глава Две – просто ти беше много гладен и не го забеляза.

Едно се наведе, потопи пръст вътре, а черната слуз полепна по него, изгаряйки леко кожата му. Докосна я с върха на езика си и сърцето му се сви от болка. Водата беше горчива, изпълнена със сълзи и страдание, имаше вкус на мъка и разбити надежди.

- Тези спомени имат ужасен вкус! – извика Едно.

- Да, но още са пресни – посочи към водата Две – Виждаш ли как бълбука? Даже в момента той си мисли за това.

Едно извади малко шишенце от джоба си и се наведе към водата. Две извика силно, хвърли се към него и успя да го събори на пясъка. Шишенцето се изтъркули във водата и изчезна с пукот в облаче дим.

- Полудя ли? – изкрещя Две.

- Този спомен е твърде болезнен, не мога да не се намеся! – отвърна Едно.

Две въздъхна, погледна Едно в очите и безмълвно стана. Изтупа си шлифера и помогна на другата сянка да се изправи. После тръгна по пясъка към Долината на мостовете. Едно го гледаше неразбиращо и побягна след него. Стисна го силно за ръката:

- Какво има? Защо ми обръщаш гръб?

- Ти чувстваш – отвърна с усмивка Две. Едно продължаваше да не разбира.

- Ти не трябва да чувстваш – продължи Две – Само една Душа може да чувства. Двамата с теб поехме по различен път. Ти вече не си с мен.

Едно пусна безсилно ръката на другаря си и остана на място. Две тръгна по пътя, от който бяха дошли. Отдалечаваше се бавно, нещо му тежеше, но продължаваше уверено да върви напред. Едно седна на пясъка и погледна Морето. Бръкна в джоба на шлифера си и потърси шишенцата със спомените, но откри само един златен револвер. Знаеше какво трябва да направи. Силното ехо на изстрела разтресе целия плаж. Тялото на Едно се изпари и се превърна в безформен облак от сънени нишки.

Сега само трябваше да открие изход от това тяло и да намери свое.

Общи условия

„Приемам”. И продължавам. На Стефан му беше пределно ясно, че никой не чете „Общите условия”*, когато инсталират нова програма на машините си, макар и с огромни букви да е написано още в заглавието – „МОЛЯ ВНИМАТЕЛНО ПРОЧЕТЕТЕ ТОВА СПОРАЗУМЕНИЕ”. Което беше разбираемо, но и малко тъжно. А може би в това беше идеята – един Господ знае какво пише вътре…

До Коледа 2010 потребителят се задължава да пренесе роднина по свой избор в жертва на бога Ра. – Приемам.

Microsoft запазва правото си да изпрати група черни нинджи да Ви изнасилят, докато спите. – Приемам

Потребителят се задължава безвъзмездно и безусловно да предостави данните от кредитната си карта. – Приемам.

Стефан се усмихна. Част от неговата работа беше да пише тези „Общи условия”. И това обичаше най-много, защото винаги вмъкваше нещо от себе си, скрито в мътилката на юридическия език. Веднъж дори успя да побере легендата за Финли Шепърд и високосните години в договор от повече от двеста страници. След десет години стаж беше сигурен, че никой не беше забелязал – все пак още имаше работа, нали?

Първо започна с малки изречения. Случайни мисли, които му с въртяха в главата или беше прочел в любимия си блог. Постепенно тези изречения прераснаха в кратки лирически откровения, които еволюираха в много красива проза. Разкази за детството му, интересни истории, които не му даваха мира, любовни писма до жена му, която обичаше до състояние на абсурд, диалози с починалия му баща, приказки за децата, които никога нямаше да има... От носталгия винаги пишеше на български, макар и с латински букви. Половината думи бяха избистрени с 4-ки и 6-ци - малък експеримент дали на някого би му направило впечатление, че изведнъж текстът е станал още по-неразбираем. Беше публикувал стотици такива творби, които се разпространяваха в безумен тираж, достигаха компютрите на хора от цял свят и оставаха напълно изгубени. И Стефан ги обичаше всичките, колкото и нескопосани да бяха те.

В офиса отдавна беше пусто. В сградата бяха останали само чистачите и охраната. Никой не го безпокоеше, защото знаеха, че той често оставаше до късно. Стефан стана от бюрото си и загаси лампите. В широкия му кабинет изведнъж стана още по-самотно – бледата светлина от улицата се прокрадваше по мебелите, безмилостно разпокъсана на огромни безформени късове от тъмнината. Последната му творба беше написана и се беше сгушила някъде из „Общите условия”. Стефан по-късно щеше да я препрати към софтуерния отдел за обработка. Наля си чаша от любимия скоч и погледна през прозореца. Някъде в далечината зад хоризонта на залязващото слънце беше България. Силиконовата долина спеше обгърната в монотонно жълтеникаво-оранжев ухание, заради което небето беше пусто и безлико. От толкова високо местността изглеждаше непонятно спокойна. Една чудесна илюзия. Гигантите спяха. Петък вечер всеки искаше да е колкото може по-далеч от работа, а Стефан се чувстваше прекрасно в прегръдките на самотата.

Телефонът в ръката му гальовно измърка.

Изненада се, че още го държи. Откакто му се обадиха, че Анджи се беше предала, май го беше стискал несъзнателно през цялото време. От няколко месеца жена му лежеше в болницата. За нея надежда нямаше и Стефан си мислеше, че няма да му толкова тежко, когато научи неизбежното. В началото се ядосваш, протестираш, не можеш да разбереш „защо на мен”, губиш вяра…после се появява надеждата. Може би тя ще успее, може би ще се пребори…само може би…но накрая реалността впива зъби в сърцето ти и те изяжда отвътре. Когато Стефан научи за смъртта й тази вечер се почувства кух. Празен. Нищожен и абсолютно сам. И той не беше до нея, когато тя си замина. Тя не искаше – изгони го. „Отиди на работа, не се тревожи за мен! Утре ще ме видиш пак”. И му се усмихна. С нейната мъдра усмивка. Която не търпеше противоречие. Устните му се разтрепереха, краката му омекнаха и се подпря на огромния прозорец. Но беше намерил решението – малко шишенце, пълно с тежки приспивателни. Искаше само да се наслади за последно на скоча.

Телефонът отново извибрира. Имаше мейл. Ако беше друг ден, сигурно щеше да го отвори. Но не и днес. Захвърли телефона в коша и се отпусна в коженото си канапе. Без да се замисли изсипа половин шепа от мъничките жълти хапчета и ги прокара с последната глътка скоч. Отпусна се. Зачака. И после всичко потъна в бял мрак.

* * *

Какво е това странно усещане? Нещо му убиваше на гърба. Опита се да се завърти, лека-полека започна да усеща отново тялото си. Гърдите му тежаха, дишаше тромаво, беше напълно отпаднал. Не можеше да се движи. Стефан лепкаво отвори очите си. Странен непознат бял таван, ужасно флуоресцентно осветление и откъслечни мисли. Бавно сведе погледа си надолу – от ръцете му стърчаха прозрачни тръбички, заглушено чуваше монотонното писукане на пулса си, а горещината допълнително замъгляваше съзнанието му. Оттук нататък всичко беше ясно.

---

* Или така наречените End-User Licence Agreements (Лицензионно споразумение за крайния потребител) – онзи дълъг текст в началото на инсталацията на всеки софтуер, с който трябва да се съгласите, преди да продължи инсталацията.

Има една скала

Има една скала – като тръгнеш с кола по Ломско шосе в посока Костинброд, минаваш Околовръстното, малко преди Волуяк свиваш в дясно по един разбит чакълест селски път и караш още десетина минути, докато не стигнеш до едно разклонение. Оттам вече ще трябва да поемеш пеш, през малка горичка, която плавно се изкачва по един изключително алогичен хълм. От скалата, покрита с пухкав жълтеникав мъх, се разкрива очарователна гледка към София. И не толкова към града, колкото към Витоша. Веднъж на високосна, когато меката светлина на залеза се впие в следобедната есенна мъгла, обгърнала масивното планинско било, цялата планина засиява в мистичния червеникав оттенък на нестинарското огнище. И когато слънцето се скрие, светлините на града като танцуващи светулки, непрекъснато жужат под сърдитите скали. Задухва студен вятър, може би от север, придърпваш якето си нагоре, тихо се сгушваш в топлата вълнена подплата, но никога не можеш да отлепиш поглед от магическото спокойствие на планината и кротката лудница на града.

- Дали хората там въобще обръщат внимание на всичко това? – попита замечтано някой.

- Ще ми се да вярвам – отвърна друг – че някъде из уличките, има човечец, който е спрял за миг, с две тежки торби в ръце, погледнал е на юг и е успял да хване точно този рядък момент, когато светлината пада по точно този начин и се е замислил, макар и само за миг, че това е адски красиво.

- Трябва да го вярваш, иначе няма смисъл – прошепна трети.

- Колко време ще седиш на този студ и ще съзерцаваш тъмнината? – сърдито измърмори четвърти и се тупна в тревата.

- Колкото трябва – отвърнах аз – Искаш да си ходим ли?

- Ами не, ама виж как духа!

- Ей сега тръгваме – прекъсна го някой.

- Но аз искам да остана! – изпротестира друг и се приближи към ръба на скалата.

- Ще паднеш – извиках аз.

- Няма начин! Аз никога не мога да падна.

Нощта обещаваше да е дълга. Меланхоличното сияние на града беше кацнало като купол над София. Дишаше нежно и отблъскваше елегантно чара на звездите. Оттук можеше да се видят всички съзвездия – Херкулес, а над него се извисяваше Дракон. В опашката му сгушена лежеше Малката мечка и мъркаше доволно. И Полярната звезда, разбира се, около която се върти целият свят.

- Знаете ли, че погледнато от друга планета, Орион или което и друго съзвездие не изглеждат по този начин, по който ги виждаме ние? – обади се тих женски глас.

- Знам, че тази вечер ще има дъжд от падащи звезди! – казах аз и се сгуших още по-дълбоко в якето си.

Всяка година идвах тук, за да гледам дъжда. И всяка година, когато първите сребърни ивици жадно разкъсат нощното небе, си пожелавах само едно единствено нещо. Желаех го толкова силно и винаги, на всяка падаща звезда си го пожелавах още по-силно и по-силно. Наближавше полунощ, не съм усетила как лети времето. Скоро трябваше да започне, дали не съм го изпуснала? Не, ето я първата! И втората! И третата! И после нищо – звездичките просто се усмихваха като малки сълзички иззад безкрайността, здраво залепнали по местата си. Слава богу, че този път нямаше Луна. А и вятърът тази година беше много по-кротък. Едвам се полюшваха клонките на голите дръвчета. Някъде отдалече се чуваше вода – сигурно беше реката на язовира. Но иначе бе плашещо тихо – трябва да се опиташ само да игнорираш шума от разговорите. Изведнъж мъничка експлозия прониза тъмнината със зелена светлина, тънката ивица дим от двете й страни беше почти незабележима. Това май беше най-голямата падаща звезда, която съм виждала. И отново започнаха – тук и там, стотици мънички кристали проблясваха рязко и се стапяха безпаметно в нищото. Цялото небе, сякаш прочистено от студа, се озаряваше от хилядите космически камъчета и песъчинки, които без протест, без болка и може би без мисъл, изгаряха щастливи и се превръщаха в снежинки невидим прах.

- Моля те – шепнех си тихичко аз със затворени очи всеки път, когато ги видех – моля те с цялата си душичка, моля те, накарай гласовете да изчезнат!

Кой е Дани Николов?

Дани Николов. Няма човек, който поне малко да се е интересувал от модерната българска литература през последните десет години и да не е знае това име. Когато ми възложиха да напиша тази статия бях едновременно развълнувана и малко уплашена, че няма да успея да разкрия личността на творец от неговия калибър. Да не говорим, че моята гледна точка е всичко друго, но не и обективна и безпристрастна. Затова се свързах с неговите близки, за да се опитам да разбера как го възприемаха те. Истината винаги е някъде по средата. Започвам с поетесата Антоанета Маринова, настоящ директор на фондация „Стефан Георгиев” – жената, която го откри за света:

„Когато за пръв път се запознах с Дани, бях само член на журито към конкурса, но още тогава знаех, че има нещо специално в него. Да, разбирам напълно колко клиширано звучи това, но интуицията ми никога не ме е подвеждала преди и винаги съм разчитала на нея в търсенето си на таланти. Повечето участници изпращаха творбите си или по е-мейл, или по пощата. Но Дани дойде при мен, никога няма да го забравя, влезе плахо в стаята – високо, сравнително слабо, леко прегърбено момче, с избелели дънки, скъсани кецове, бяла тениска с някаква странна щампа на нея и с една черна бейзболна шапка. Поздрави ме учтиво и набързо ми обясни защо е тук. Извади от джоба си малко, изпокъсано тефтерче и ме попита дали искам да чуя някой от неговите разкази. Съдба ли беше, но по същото време имах важна среща с г-н Георгиев, за да обсъдим някакви съдебни проблеми с фондацията. Час по-рано обаче ми се бяха обадили по телефона, за да ми кажат, че срещата отпада. Принципно щях да го насоча към отдела, който приема разказите, но не виждах смисъл да го лъжа, че съм заета. Откровено не очаквах нещо такова. Изумително беше за младеж на неговата възраст да пише по такъв зашеметяващ начин! Когато го попитах защо не е пратил разказите си по пощата, той ми се усмихна и каза, че предпочита лично да представя творбите си пред хората. Веднага го добавих в конкурса и не беше изненада, че грабна първата награда.”

Дани бе роден в София, живееше при разведената си майка в малка гарсониера в Мусагеница. Баща му ги напуска, когато той е малък и така не се връща. Въпреки многократните опити на българското правосъдие да го открие, резултати от търсенето няма. Утежненото финансово състояние на семейството като че ли е катализатор в развитието му като писател. За детството му ни разказва майка му, Силвия:

„Дани никога не се е отличавал от другите деца с каквото и да е било. Като малък си водеше дневник, но адски много държеше това да остане тайна. Никога не съм чела какво пише вътре - уважавах личното му пространство. Понякога идваше и ми четеше разни негови неща, но не е било нищо повече от детски истории – разказчета с героите от филми, компютърни игри и други такива. Съветвах го да чете повече книги. В училище също не изпъкваше. Оценките му бяха добри, но в никакъв случай не бяха отлични. Дори и по литература едвам креташе, та понякога се е налагало аз да му пиша преразказите. Въпреки това сам, без уроци, успя да избута изпитите след седми клас. Беше лъчезарно дете, но винаги сериозно. Дани взимаше живота много,много на сериозно!”

Завършил е 35-то СОУ. Там той среща голямата си любов, Петя Михайлова, с която прекарват заедно четири години. Успях да я издиря и след като ми затвори първия път телефона и игнорира последвалите ми обаждания, една вечер самата тя ме потърси и ми сподели:

„Не бях срещала човек като него. Никога. Толкова беше спокоен, толкова беше над нещата и винаги се усмихваше. Дани беше в пъти по-умен от повечето в даскало, нo никога не го натрапваше на хората, никога не се опитваше да се докаже колко е велик. Може би затова се харесваше на всички учители. Смея да твърдя, че те го обичаха като свое дете. Запознахме се на един рожден ден, беше зимата. Беше навалял сняг до кръста и продължаваше да трупа. Пушех на терасата и гледах как снежинките падат под светлината на уличните лампи и си мислех колко мъничка и напълно безсилна беше всяка снежинка, а какви поразии правеха взети заедно. Тъкмо се бях скарала по телефона с тогавашния ми приятел от Бургас и се дразнех на себе си, когато Дани дойде, безмълвно погледа малко булеварда и ми каза точно това, което си мислех преди малко. Буквално си изтървах цигарата на земята и зяпнах. Прекарахме почти цялата вечер на терасата въпреки кучия студ навън. Тогава го целунах за пръв път, не можах да се сдържа. Имаше нещо уникално в него, така силно не бях се чувствала привлечена към мъж никога досега.”

Бурната им връзка очертава и неговия творчески път. Петя го подкрепя и насърчава да се занимава с писане. Самата тя рисува, при това, много добре. Според скорошни слухове, Петя пази няколко негови портрета, но тя продължава отрича подобни твърдения. Ако обаче това се окаже вярно, всяка една от картините би се продавала на зашеметяваща цена. Въпреки общите им интереси, връзката им не е лишена от проблеми – стигат до момент, в който се карат почти ежедневно. И двамата започват тайно да водят паралелни връзки, което напълно срива и малкото останало между тях. Ревността им води само до едно…

„Когато се разделиха, Дани го преживя много тежко. – споделя майка му ­– Той е силно момче, никога не го е показвал, но аз го виждах как се изяжда отвътре. Приятелите му твърдяха, че е било за по-добро. Самият той го мислеше, но не спираше да страда за нея. Пое по много лош път – алкохол, жени, наркотици. Самоунищожаваше се, беше зарязал висшето си, не ходеше на работа. Беше се превърнал в някакво мекотело. Не можех да го гледам повече така.”

Силвия изпраща сина си за половин година в Австрия по студентска програма за обмен. Там Дани преоткрива наново света. Това е едно от личните съобщения, които праща на свой приятел:

„Виена! Не мога да опиша колко у дома се чувствам тук! За пръв път от толкова време насам усещам отново себе си – ходя на театър, на изложби, говоря си с разни поети, пиша!!!! Човече, не искам да се връщам никога!”

Дани се прибира в България с дебела тетрадка разкази, които впоследствие биват публикувани в легендарната книга „През тъмния прозорец”. Някъде след завръщането си написва и разказa „Чупливо”, с който печели конкурса „Стефан Георгиев”. Стипендията, която осигурява фондацията, му помага да се стабилизира. Феноменалният успех на първия му сборник с разкази го превръщат безусловно в един от най-големите български автори на XXI век. По думите на проф. Николай Петров, преподавател в катедрата Българска фиология на Софийския университет:

„Дани Николов бе глътката свеж въздух, за която се бореше нашата литература от близо двадесет години! След цялото безобразно количество долнопробна проза и поезия, която ни зари в годините на Прехода, сборникът „През тъмния прозорец” се превърна в класика още в мига, в който излезе на пазара. Все още не мога да повярвам, че умът на един двадесет и петгодишен човек може да създаде такива невероятни картини. Да не говорим за житейската мъдрост, събрана в тези редове, поднесена по толкова елегантен и прост начин. Но това не означава, че се разбира лесно. Никой не може да твърди, че е разбрал за какво става дума в тези разкази. И до ден днешен си остават една енигма, която може би чак бъдещото поколение ще успее да разгадае. Мисленето на този човек бе с години напред във времето, а всички ние се опитваме да видим през неговите очи.”

Вечерта на шестнадесети юни, Дани излиза от дискотека „Орион” в Студентски град, за да си купи цигари. На входа е посрещнат от Петър Стефанов, Георги Тотев и Огнян Желязков. Те, пияни до безумие, го обграждат и започват да го блъскат и обвиняват, че свалял приятелката на Петър и че му се пишело много лошо. Повалят го с юмруци на земята и го ритат като бездомно животно в ребрата и главата. Охраната остава безразлична. Безпомощно момиче става ням свидетел на случката и се впуска да помогне на Дани, след като другите трима си тръгват. Според парамедиците, когато те пристигат, той е вече мъртъв:

„Беше ужасна картина! Тялото му беше свито на две, в опит да се предпази от ритниците, които са се сипели отгоре. Цялата земята около него беше пропита в кръв. Горкото момче, нямало е никакъв шанс. Много грозни гледки бях виждал през годините, но никога нещо такова, и то причинено нарочно от човек.”

Дани Николов е убит няколко дни преди да навърши 27. Зад себе си оставя около стотина недовършени разкази, които се очаква да бъдат публикувани посмъртно. Но дали някога ще успеем да разберем какво наистина е искал да ни каже с тях, може ли някой да предположи какво го чакаше за напред? Истината е, че Дани виждаше света в цветове, които за нас просто не съществуват. Измерения на пространството и времето, които само той разбираше и се опитваше да ни ги опише с думи прости. Но естественият подбор погуби едно от най-големите имена на модерното изкуство. Днес, седем години след смъртта му, пиша тази статия не само, за да си припомним заедно един от героите на България, но и за да отдам чест на мой много близък приятел. Почивай в мир, Дани. Обичам те.

Умора

Чакълестият покрив на високия блок 112 в Младост беше изключително специално място за двете сестри. Намиращ се в самия край на квартала, от там се разкриваше увличаща гледка към полите на Витоша, която могъщо пронизваше калното софийско небе, мистично обгърната в пелена от прах и мъгла. Тихата пролет неусетно изчисти снега от портите на Времето и полира до блясък озъбените скали в неестествена зеленина. Слънцето мързеливо се прозяваше в късния следобед и леко се беше облегнало на разсеяна група дъждовни облаци, за да подремне. Това беше едно от вече застрашените от изчезване места в София, където човек можеше да се отпусне и да се наслади на красотата на сезоните, без да се дразни от градския пейзаж.

- А тук ли си? – ококори очи Стела, докато се катереше по стълбата на излизане от тясната дупка, водеща към покрива.

- Не ми се ходеше до университета днес – сви рамена Виктория и продължи да гледа към планината – Ти какво правиш тук?

- Не ми се ходеше на интервю – каза Стела и седна до сестра си – ето, пуши ли ти се?

- От тези неща се затъпява.

- Не точно от тези. Хайде, взех го току-що, някакво ново било и било много готино.

- Добре, пали да го видим…хм, не е лошо. Откъде го взе?

- От нашия. Как си, сестро? Изглеждаш ми нещо угрижена?

- Нищо ми няма, седя си просто тук.

- Дай да чуя какво слушаш, пусни го на високоговорител.

Нежни звуци на ембиент озариха тишината. Бавни, плътни барабани, тихи отнесени падове, поднесени с психедилични баслинии и меки вокали. Няколко минути двете седяха заслушани в мелодията на пианото и китарите, с присвити срещу слънцето очи, равномерно клатейки глава с ритъма. Въображението им поднесе една синхронна симфония на хармония и меланхолия. Най-красивите неща са понякога толкова тъжни.

- Обичам пролетта – каза Стела и усмихнато зарисува невидими абстракции в небето с ръка.

- Трябва да си намериш работа в най-скоро време.

- Ох, мамо! Винаги разваляш момента. А и сега излизам с някакво юристче, техните имат пари и ме издържа.

- Поне харесваш ли го?

- Симпатичен е, но не го бива въобще в леглото.

- Ти си изрод, знаеш ли?

- О, благодаря ти, мило! – каза Стела и я прегърна. Виктория се засмя и отново се отдаде на ритъма.

- Сестричке, какво те води на покрива? Ох, искаш ли цигара, между другото?

- Знаеш, че се опитвам да ги спирам! – отвърна Виктория.

- Именно – усмихна се Стела и запали две цигари – Хората най-добре се сближават на по цигара.

- Това не означава, че не трябва да спреш да пушиш.

- Нали точно това правиш ти.

- Очевидно не.

- Хайде, кажи на кака си – какво те мъчи?

- Нищо не ме мъчи, седя си и си гледам гората. Виж колко красиво е разцъфнало всичко! Толкова е зареждащо.

- Може би щях да ти повярвам, ако последните ти думи не се бяха удавили като мравки в гласа ти.

- Ох, много си досадна! Разкажи ми за твоето юристче, къде го забърса пък този?

- Преди месец, кажи-речи. Ходих на някаква сбирка на моторджии и го видях там. Говорихме си, излязохме няколко пъти на среща…о, между другото, недей ходи да гледаш този нов филм…”Тъмен прозорец” ли, какво беше… не струва!

- Не те питам за филми. А какво стана със Стефан?

- Майната му на Стефан, нещастно копеле!

- Не говореше така последния път, като се видяхме.

- Да, това беше сигурно преди сто години…

- Не аз реших да търся щастието си по морето.

- Понякога се чудя… хем знам, че не трябва, хем го правя!

- Мисля, че е семейна черта.

- Ха, ти не си правила нищо нередно откакто те помня. Винаги си примерната, винаги ти си сериозната, а мен – вятър ме вее на бял кон!

- Да, и затова съм такава…

- Хей, стига глупости! Нищо ти няма. Още не си казала на татко, нали?

- Шегуваш ли се? Той ще ме убие сигурно, какъвто е нацист! Постоянно трябва да водя някакви приятели и ги представям за мои гаджета, защото не ме оставя на мира.

- Да, от два дена съм вкъщи и той не е спрял да ми мрънка как съм си пропиляла годината. Имам чувството, че ще ме изгони!

- Ако майка беше тук…

- Не!

- Как можеш да говориш така, ти дори не я познаваш!

- Достатъчно ми е да знам какво е направила.

- Сигурно е имала причина да ни остави.

- Дори и да е имала. Що за човек ще изостави децата си така?

- А с такъв като баща ми може ли да се живее?

- Има други начини. Ох, защо го подхванахме това отново? Само ме хваща яд.

- Чудех се…дали си чула нещо за нея…

- Потънала е вдън земя. Ако въобще още е жива, сигурно е някъде много далеч от тук.

- Понякога се чудя…дали и тя си мисли за нас, толкова колкото и ние за нея?

- Ти сама каза – не я познавам.

Пролетта е коварен сезон. Примамва с по-дългите дни, с по-топлите слънчеви утрини и прекрасните разцъфващи дървета в парка, но когато следобедът се изниже на пръсти, подухва лек, на пръв поглед приятен вятър, който се усилва все повече и повече, докато нощният студ се приближава тихичко като крадец към тялото ти. Оставаш сам, замръзнал и предаден. Нали ми обеща топлина? Нали трябваше да ми е хубаво и приятно? Защо ме остави?

- Добре, че си взех якето – каза Стела – Няма ли да се облечеш?

- Добре ми е така – сви се на топка Виктория, гледайки залеза.

- Откакто съм тук, не си ме погледнала веднъж в очите. Какво има?

Виктория мълчеше.

- Хайде, знаеш, че можеш да ми кажеш!

- Писах й – въздъхна тя и се отпусна назад.

- Това е било лоша идея – отвърна Стела.

- Знам. Знам! И въпреки това й писах…

- Кога?

- Онзи ден.

- И тя не ти отговори, нали?

- Ти как мислиш?

- Не трябваше да ти показвам профила й.

- Не е това, аз и преди й писах, когато й честитих рождения ден…

- И тогава не ти отговори, за Бога, защо си мислеше, че сега ще го направи?!

- Не знам, моля те, не ме нападай и ти!

Сълзи потекоха по бузите й и Стела я прегърна, хвърляйки якето си върху нея:

- Знаеш, че става студено вечер, защо не си взе някаква връхна дреха?

- Не ми трябваше.

- Хей, мило, още я обичаш, нали?

- Не мога да спра да мисля за нея, всеки ден! Не мога да я изкарам от главата си.

- Какво й писа?

- Нищо, едно здрасти и че ще се радвам, ако ми пише.

- Знаеш ли какво обичам да казвам за хората, които се познават, но не се поздравяват по улиците?

- Че са пълни комплексари?

- Това е същото, ти я поздравяваш, а тя се прави, сякаш не съществуваш. Няма нищо по-жалко и смешно от това!

- Боли ме… преживяхме толкова много за тези три години, а тя просто...се изпари.

- И точно това все по-силно те привлича към нея. Колкото по-бързо разбереш, че няма връщане назад, толкова по-бързо ще продължиш напред.

- Аз не искам да се връщаме назад, просто искам…искам да си говорим…какво толкова?

- И какво ще си кажете?

- Искам да я видя как е. Да й чуя гласа отново… Искам да знам дали й пука…

- Не мога да го разбера това. Мислиш ли, че е останало нещо между вас? След цялото това време?

„Залезът е толкова красив.” – помисли си Виктория и не отговори. Стела запали нова цигара, дръпна си два пъти от нея и я хвърли долу в градинката пред блока. Сгуши се по-близо до сестра си, хвана я за ръката и се усмихна:

- Не мога да те разбера - помниш ли Мартина? Ами Ангел? Ами бившата й, която уж нямало къде да спи, та остана у тях? Ами нейната приятелка от Несебър… Боже, кой знае с колко още отрепки преспа, докато бяхте заедно!

- Ето това не го разбирам…дадох й всичко! Никога не съм я лишавала от каквото и да е.

- Мило, не виждаш ли, че победителката в тази история, си ти! Тя ти даваше всичко, а после ти го отнемаше. И защо? Та тя беше един от най-несигурните в себе си хора, които познавам!

- Мислиш ли?

- Убедена съм. Мисля, че тя те обичаше толкова много, че чак се страхуваше до смърт, когато осъзнаеше, че ще те загуби. Защото ти не си за нея – ти заслужаваш много повече!

- Не знам, всичко изглежда толкова… безцветно без нея.

- Какво искаш – нея или това, което имахте?

- Разбира се, че искам не…чакай…

- Схващаш ли? Не тя ти липсва.

- Оле, така е! – Виктория стана рязко и започна да се смее – Хаха…ей, обичам те, сестро!

- И аз те обичам, мило!

Виктория седна и прегърна силно сестра си с усмивка. Знаеше, че нямаше така лесно да се измъкне от самоубийствената хватка на нещастието си, но точно това прозрение беше лъчът светлина, който заплашваше да разсее тежката мъгла в душата й. Тя се хвана здраво за него и го стискаше така силно, както прегръщаше сестра си в момента.

- Нека се прибираме, искаш ли? Стана късно и захладня - каза Стела.

Виктория тръгна към стълбата. Стела изтупа дрехите си преди да я последва. С крайчеца на окото си успя да види сестра си как мачка нещо в ръката си и го бута нервно в джоба.

- Хей, Вики…

- Да?

- Какво наистина правеше на покрива?

Фрагмент #1

Старият „Чавдар” с последни мъки и с тежко ръмжене се дотътри до входа на автогарата в Бургас. Дъждът така силно барабанеше по изгнилата ламарина над главата ми,че имах чувството,че всеки момент щеше да пробие метала и да се излее като река в купето.

Погледнах през замърсения прозорец. Трудно можеше да се види каквото и да е. Водата беше покрила света в млечнобяла пелена. Сякаш навън беше паднала есенна мъгла. Гръм проряза небето. В мен се събуди първичния страх,който панически си задаваше въпроса: „Как ще изляза в това време!”. После опипах дървената дръжка на чадъра си.

Автобусът спря под един от навесите на автогарата и с прорязващо скърцане отвори вратата. Излязохме навън. Свежият морски въздух погъделичка приятно сетивата ми. Нашата малка група се беше събрала плътно под оскъдния навес и май никой не искаше да тръгне.

А дъждът валеше… Природата беше застинала в пълна тишина,унесена от мелодията на безбройните капки,който се разбиваха в земята. Малкият парк до автогарата,който принципно жужеше от десетки туристи,търсещи автобуси за някъде по морето,беше избледнял,тих и спокоен. Бездомните кучета се бяха скрили под пейките и уплашено скимтяха при всеки гръм.

Пороят премина в тих ръмеж,а ръмежът – в сън. „Хайде” каза ми някой и се стопи в тишината.