Чувство на живот

Нямахме време, а дори не знаехме откъде да започнем. Те седяха около огъня, а аз гледах нервно към гората в подножието, от където се чуваше воят на белите хиени. Гонеха ни още от реката, където избягахме от разгневените силуети на превъплъщението. Изпитвах омраза към другите, задето в името на общото благо се бяхме погубили безславно. Да имах сили, за да продължа да бягам. В моменти като този само студът топлеше сърцeтo ми. Глутницата изоставаше, защото им беше трудно да следят слабата миризма в снежните преспи. Но щяха да ни настигнат. Изморих се вече от този безкраен зимен блус.

Човек се ражда сам и умира сам, освен когато е сред своите братя. Така говореше Майка и ни учеше вечно да се подкрепяме, никога да не спираме пред буреносните облаци, да се втурваме заедно срещу ураганните ветрове и потопа на равенството. Треперех, но не заради студа, а от гняв срещу моите братя. Тримата исках да убия, а Наете щях да завържа с верига гола на някое дърво и горските зверове щяха да разкъсват плътта й във вечността.

- Легба! Легба, ела при огъня, ще замръзнеш! – Маву се беше приближил до мен и сложи ръка на рамото му. Стиснах с ненавист дръжката на кинжала си, само един замах и предателската му кръв щеше да оцвети снега в краските на отмъщението, после щях да разпоря гърдите му и да впия ледени пръсти в топлата рана, щях да изтръгна мерзавското му сърце и щях да го стъпча в калта… Обърнах се и го погледнах в очите, ножът на Агболесу беше прерязал лицето му почти през средата. Бавно отпуснах дръжката от слонова кост. Край огъня Аже разтриваше босите си крака с пепел, Наете лежеше в скута на Огун и си играеше наивно с диамантната броеница от храма на Айда-Уедо.

- Легба – каза тя закачливо – какво си се начумерил?

- Млъквай, безсмъртен изрод! Млъкни, иначе ще прогоря гласа ти с тези въглени!

Огун стана тромаво и насочи пистолета си срещу мен.

- Извини се веднага на сестра ми, долно слузесто изчадие!

- Свали си оръжието, Огун, знаеш, че ръцете ми са по-бързи от твоите куршуми!

Едва бях довършил изречението, когато Аже ме блъсна на земята и зарови лицето ми в пръста на по-малко от мконо¹ от огъня. Коляното му остро се забиваше в гръбнака ми. Той се наведе и прошепна:

- Никой не е по-бърз от мен, многолики!

- Престанете! – извика Маву, а гласът му отекна в цялата гора. Настъпи мълчание, дори вятърът засрамен спря да вие в ушите ни – Аже, помогни на брат си да стане. Огун, прибери оръжието. Сякаш враговете не ни стигат!

- Предател! – казах аз, докато се изправях – Ти най-малко имаш право да даваш заповеди.

- Кого наричаш предател, мръсен червей – изсъска Огун в лицето ми.

- Казах да престанете! Легба, като ваш най-голям брат и като ваш баща, ще изпълнявате това, което ви казвам! Проклет да бъда, ако не те накарам да ми се подчиниш!

Те бяха повече. Всички срещу мен, глупави нещастници. Нямах сили да се боря срещу тях, умората от годините на бягство се стовари върху душата ми с тежестта на хиляда слона. Стиснах зъби и седнах до огъня. Справедливостта е силата, която движи Вселената напред и тя винаги наказва неправдата. Търпението е решението на всички проблеми, казваше Майка. Лъвът знае точно кога да скочи от тревата, за да убие антилопата. Мракът прегърна земята с меланхоличната си усмивка, лунната светлина трепереше мистично през копринените езици на огъня. Щяхме да се редуваме в поддържането на пламъците. Постлахме на земята дебелата кожа от полярна мечка и увихме гърбовете си в меката козина. Хипнотичният танц на пламъците успокояваше напрегнатия ми ум.

Бягам напред и не чувам нищо, освен писъци. Не искам да се обърна, защото ме е страх да погледна кръвта, която залива сухата и напукана кафява земя. Пред мен тича Маву, скъпият ми брат и баща, на рамото си носи безжизненото тяло на Наете. От гърба й стърчи дървено копие. Спъвам се в корените на дива шеа, политам напред, но Аже ме хваща, преди да падна.

„Не се разсейвай, многолики!”

Продължаваме напред, зад себе си чувам изстрели от пистолета на Огун. Те са твърде много, мисля си аз, твърде много! Трябва да стигнем до храма на Айда-Уедо, трябва веднъж завинаги Майка да ни прости за грешките. Искам отново да се къпя под водопадите на Нил, искам отново да се разхождам из джунглите на Екватора, искам да опозная всички твари на света. И ето, в далечината, скрит под целувката на лятната мараня, виждам лъча, който излиза от кубето. Целият храм е един огромен купол, покрит с червени рубини, които поглъщат светлината на слънцето, фокусират я в една точка и божественото огледало я отразява обратно към небето. Но няма време за мечти, няма време…

Изведнъж сме вътре, хладно е, камъкът ни брани от жегата навън. Огун затваря плътно дървените порти. Аже изважда копието от гърба на сестра ни и тя отваря очи с усмивка. Заставаме около бездънния кладенец, където спи Майка. Подавам на Маву кинжала си, той прорязва челото си и навежда глава над ямата. Кръвта му събужда Майка, безкрайното й змийско тяло се разтяга нагоре, подава с тихо съскане люспестата си глава, разперва огромната си качулка. Сянката й ни сковава в страх. На мястото на очите й има две обгорени дупки от куршумите на Огун. Разтроеният й език нервно изследва застоялия въздух, опознава средата. Несъзнателно заставам на колене и се покланям пред могъществото й.

- Нося меча на Ишоко – казва Маву и изважда метала от ризницата му. Слънчева светлина блясва от него. Когато Огун се опита да убие Майка, все още не знаехме, че нищо друго освен този меч не може да я погуби. Изпаднали в немилост, гонени през хилядите континенти от най-гнусните сътворения на нейното въображение, ние търсихме това оръжие, за да го унищожим в лъча на храма и завинаги да спечелим обратно любовта на Майка, да й докажем предаността си. Тя е щастлива, че сме се върнали при нея и е готова да ни прости. Топлина и щастие обливат душата ми, усмихвам се истински за пръв път от векове. Маву кимва одобрително и се приближава към лъча. Виждам го, че се колебае. Обръща се към нас. Братята ми тъгуват, не разбирам защо.

„Хайде, Маву, изгори проклетия меч!”, провиквам се аз, но той още се двоуми. Стиска здраво дръжката в ръката си и с пронизващ писък захвърля острието срещу челото на Майка. Слънчевият меч пронизва Диаманта на сътворението, разбива го на стотици малки парченца и се забива дълбоко в черепа й. Всичко се размазва, в главата ми бучи болката, която изпитва Майка от смъртта.

„Не!”, крещя аз…

- Легба, събуди се! Твой ред е – Аже ме разбутваше от сън, беше ме отвил и студът пробождаше тялото ми сякаш с карфици. Надигнах се неохотно и му отстъпих мястото си. Запалих свещ за отмерване на времето. Огун хъркаше толкова силно, че земята трепереше под нас. Не чувах воя на белите хиени, сигурно и те почиваха някъде долу. Небето беше чисто, но нямаше нито една звезда. Бяхме толкова високо в планината, че звездите останаха под нас.

Използвах времето, за да наостря кинжала си. Маву спеше с отворени очи, вперени в огъня. Представях си как забивам острието си в тях, как ги набождам на върха на ножа и как ги изяждам сурови. Почти усещах как меко, като маслини, се разтичат в устата ми, как поемам неговата сила и мъдрост през тях. Предателите заслужават да бъдат ослепени! Или можех да отровя на сутринта чая им, знаех, че тук някъде расте гифблаар. Щях да направя отвара от листата, а после щях да ги гледам как един по един се гърчат на земята, как се пръскат ушите им, как цялата им кръв изтича през носа им. Не, отровата е оръжието на страхливци. Щяха да умрат от голите ми ръце.

Убиха Майка в името на всички низши твари по земята. В началото е имало само светлина. Изведнъж цялата светлина се събрала на едно място и се превърнала в Диаманта на сътворението. Около него и чрез неговата сила се появила и Майка. Нейното безкрайно тяло се е носило в тъмнината на Космоса, простирало се от единия до другия му край. Майка опитомила силата на Диаманта и създала света наоколо. Но било пусто без живот, а живот не се ражда така лесно. Минали векове преди да натрупа достатъчно любов, за да се роди Маву. Така той ни станал и баща. Докато ние сме били още малки, двамата с Майка градели реалността, научили се как да боравят със силата на въображението си. Едно по едно из континентите плъзнали живите твари, всяка със своя цел, със своя мисия. Но никоя освен нас не притежавала умението да разбира. Един ден братята ми поискали от Майка да дари с разум някое друго същество, но тя отказала. Тогава Огун извадил оръжието си и стрелял…

Свещта изгоря напълно, време беше да събудя Наете. Но не ми се спеше, веднъж станех ли от сън, беше невъзможно да заспя отново. Наведох се над нея.

- Ти няма да лягаш? – попита тя, разтривайки очите си.

- Не – отвърнах аз.

- Тогава защо ме събуди!

- Защото те мразя.

Наете въздъхна с недоволство и ме бутна, за да се изправи. Светлините от огъня се гонеха по голото й тяло, докато тя се обличаше. Седяхме в мълчание един срещу друг. Тя продължаваше да си играе с диамантната броеница, приближаваше я към пламъците, възхищаваше се на начина, по който се пречупва светлината.

- Как мислиш, Легба, дали тази броеница има същата сила както и Диаманта? – попита тя – Вярно, че това са само парченца от Него, но мисля, че магията все още е жива.

- Само Майка знаеше как да го използва – отвърнах аз, оставяйки настрана поредната пръчка, чийто връх заострях.

- Легба, защо отказваш да разбереш? Ние спасихме света!

- Не! – изревах аз – Единственото, което направихме бе да си навлечем гнева на Агболесу!

- Агболесу е само слуга, изпълняващ заповедите на мъртвия си господар.

- Потопихме света в кръв, в хаос!

Наете стана и се приближи, седна при мен и ме прегърна. Насочих кинжала към врата й, погалих блестящата й мека кожа с върха му. Беше толкова красива, поисках да я целуна.

- Когато убием Агболесу – прошепна тя – хаосът ще изчезне, заедно с всичките му творения. Създания без воля и разум, празни обвивки, които нямат място сред нас. Ще построим всичко наново, една земя, изпълнена с интелект и красота, с най-чистата магия. Не искаш ли да живееш в такъв свят?

- Искам да живея в света, който Майка създаде за нас.

- Него вече го няма – троснато каза Наете и се отдръпна назад – И злобата ти няма да го върне обратно! Така че по-добре изпълни сърцето си с надежда и любов, иначе ще бъдеш вечно нещастен и мрачен. Миналото е минало, времето тече само напред. Приеми го и бъди с нас, когато изгрее новият ден. В противен случай ще умреш със старото, ще бъдеш забравен и потъпкан от прогреса.

- Няма ли да млъкнете най-накрая! – извика Аже и се намести по-удобно в мечешката кожа. Наете отиде от другата страна на огъня и мълчаливо изчакахме сутринта.

Агболесу се събуди, когато последната прашинка пясък от тялото на Майка докосна сухия под на храма. Наполовина куче с копита, наполовина човек с рога на овен. Въображението му раждаше в реалността гнили силуети, които нямаше да спрат да ни преследват, докато имаше живот в душите ни. Маву твърдеше, че първо трябва да съберем сила и мъдрост, преди да се изправим срещу него, но според мен просто ги беше страх. Не можеха да приемат факта, че без Майка сме нищо. Ние, последните зрънца разум, щяхме да бъдем стъпкани от едно безмозъчно чудовище. Вселената никога нямаше да опознае себе си.

Но си мислех, че все още имам надежда – Диаманта се разпиля на стотици малки пръстени. Наете успя да грабне цяла шепа с тях и търпеливо ги наниза на дървен стрък. Може би в тази броеница кипеше достатъчно енергия, за да върна времето назад и да поправя нередностите.

Казват, че когато желаеш нещо достатъчно силно, космосът се разтваря пред теб и от небето падали рози. Аз съм устроен по-просто, вярвам, че който търси – намира. Вървяхме без почивка от сутринта, умората отново ни налегна и в ранния следобед едвам се влачехме през студената пустош на планинския склон. Стигнахме поляна, цялата покрита с тънка мъгла. При вида на горещите езера в снега Наете така силно се развълнува, че разсеяно хвърли целия си багаж настрани и се потопи във водата. Това беше моят шанс! Пристъпих бавно към оранжевата й чантата, бръкнах в страничния джоб и извадих оттам броеницата. Съвършенството на диамантните зрънца ме погълна. Трябваше да избягам, преди да ме хванат, но спокойствието и красотата, която се стичаше от тях ме вцепени. Усещах приятната топлина на късчетата вселенска мъдрост. Нищо чудно, че Наете не спираше да си играе с нея. Погледът на Огун улови отблясък от кристала и той непоколебимо насочи оръжието си към мен. Нямаше да позволя пак да ме приклещят. Побягнах в обратна посока, но срещнах спокойния юмрук на Аже в корема си. Стиснах здраво броеницата, каквото и да правеха, не трябваше да пускам.

- Легба, колко пъти, братко, трябва да те помоля да спреш? – Маву се беше навел до мен, говореше почти шепнешком. Стисках силно, камъните се забиваха бавно в плътта ми, усещах как шепата ми се пълни с лепкава кръв. Капки се посипаха по снега.

И тогава се появи Агболесу. Нападна ни в гръб, проявил е хитрост и е успял да пресече пътя ни. Рогата му се забиха със страшна злоба в гръбнака на Огун, ехо на болка прониза ушите ми. Наете изпищя и скочи гола над безмълвното му тяло, за да го защити. Горещи капки вода се стичаха по краката й, пара сякаш кипеше от кожата й. Овенът изръмжа и се засили срещу нея. Маву вдигна меча си срещу рогата му и пресече атаката. Металът се пръсна на стотици къса стъкло. Ударната вълна разцепи въздуха с гръм и запрати брат ми в дървото зад него. А Агболесу само тръсна глава от раздразнение и изрева срещу изплашената ми сестра. С бързината си Аже се озова на гърба на звяра, опитваше се да го опитоми, но животното се блъскаше като обезумяло. Мятайки главата си на всички посоки, то помете Наете и захвърли крехкото й тяло настрани в храстите. Гръмотевици свистяха изпод копитата му. Аз лежах в снега, стисках броеницата и мислех само едно. „Не! Не може да умрат по този начин, не е справедливо! Това не беше честен бой, това беше измама, постъпка на страхливец!”

- Братята ми не заслужават това! – изкрещях аз, омраза завладя кръвта ми, прилив от топлина се спусна към юмрука, с който стисках броеницата. Скочих на крака и с нея ръка ударих Агболесу в рогата. Земята се разтресе от сблъсъка. Очите му замръзнаха в изненада, побеляха целите и се пръснаха от напрежението. Тялото му залитна безпомощно, свлече се в горещата вода и потъна на дъното. Диамантната броеница се разпадна на ситен прах, повлечен тихо на юг от вятъра.

* * *

Късно, преди залеза, Маву се съвзе на рамото на Огун. Брат ми накуцваше от болка, но някак си намираше сила, за да носи тежкото му тяло. Дори бяхме преполовили пътя до саваната, омагьосани от прелестните песни на Наете.

- Какво се случи? – попита той, спряхме за почивка.

- Легба ни спаси – отвърна Аже и му разказа случката.

- Но защо?

- Моята надежда – казах аз – умря, когато умря и Агболесу. Не остана нищо от това, в което вярвах. Може би ти си прав, Маву, може би твоята воля е трябвало да се сбъдне.

Той не каза нищо повече. Кимаше тихо на себе си, подреждаше парченцата в главата си. Той не беше убеден, че осъзнавам какво говоря. Но виждаше желанието ми да разбера и то беше най-важното. Когато най-накрая всичко доби смисъл, Маву скочи чевръсто от земята и плесна с ръце:

- Не искам да губя и миг повече на едно място! Братя, синове мой, благодаря ви за този подарък!

Пътят надолу беше по-лек – може би защото се спускахме. Но може и да е било заради това ново чувство, което ме обземаше. Харесваше ми, макар и да не го познавах. Искаше ми се да го нарека просто „свобода”. Един ден може дори и да придобие важност.

---

¹ Мконо – африканска единица за дължина. 1 мконо = 45.72 см.

Вторник

В скованата сякаш от бетон глава на Красен се беше загнездила странна мисъл на събуждане – какво стана с неговото LEGO? Не го беше виждал откакто завърши втори клас, а си спомняше, че не можеше да се отлепи от него. Родителите му постоянно купуваха нови и нови комплекти, той само това искаше за подарък. В началото плахо и внимателно подхождаше към всеки модел, но рано или късно всички парчета от конструктора се озоваваха смесени в една от онези жалки найлонови имитации на мешка - с тънките, впиващи се болезнено в кожата въженца и с отвор, който никога не се затваряше плътно и от който безславно се сипеха частите му. Докато си правеше закуска си спомни как обожаваше да пръска цялата си колекция на килима в детската и да се въргаля в пластмасата, а след това строеше безкрайни във въображението му градове, чиито обитатели преживяваха какви ли не житейски драми. Дори по едно време вече не прибираше къщичките обратно в торбата, ами ги подреждаше прилежно по секциите и се грижеше малките винаги усмихнати човечета да спят спокойно. И когато майка му влизаше да почисти и небрежно катурваше някоя от сградите, Красен изпадаше в дива истерия и невиждан ужас. Но безспорно този конструктор разви въображението му и винаги е бил от най-будните и любопитни хлапета.

Погледът му механично шареше из стаята, когато неочаквано забеляза нещо обезпокоително – бялото капаче на противопожарната аларма беше развинтено, беше избутано настрани, крепейки се само на едно болтче, а на мястото му зееше плитка дупка. Красен се приближи и с ужас установи, че оттам се подава къс оптичен интернет кабел. Той се качи на стол и огледа отблизо. Очевидно там противопожарна аларма не е имало никога. Тогава какво е било замаскирано под този капак? Отговорът светкавично се търкулна по изтормозените му от махмурлука неврони – единственото нещо, което би било скрито така усърдно и би било свързано към кабел, е някаква камера или друг вид записващо устройство. Неприятна вълна заля и без това изтръпналото му тяло. Тя беше последвана от студения факт, че в другите две стаи също имаше подобни устройства. На бегом Красен се втурна в спалнята и хола, където завари същата картинка: развинтено капаче и стърчащи кабели. Положението в банята не беше по-различно.

Красен вече се тресеше от отвращение. Има неща, които човек върши, докато си мисли, че е сам, които са прекалено позорни и не са предназначени дори и за очите на най-близките, камо ли за някакви психопати и воайори. Красен с потрес си спомни различни събития, които най-съкровено би искал да запази само за себе си. Като се започне от дребни спорове с огледалото, мине се през злоупотреба с какви ли не забранени и полузабранени вещества и се стигне до няколко неприлични сексуални експеримента. Чувството на срам постепенно беше изместено от първичен гняв. Красен бързо облече първите дрехи, които набара, наметна дебелото си палто, обу тежките си боти и рязко отвори входната врата.

Бесните закани в главата му секнаха светкавично и съзнанието му се потопи в блажено безмислие. Той изключително бавно и внимателно опипа тухления зид, който се издигаше пред очите му и блокираше изхода. „Това определено не беше тук снощи!” Обърна се умолително, сякаш очакваше да види отговорника за това безчинство, отстъпи няколко крачки назад и огледа новопоявилата се стена. Имаше и други начини да се излезе от апартамента, помисли си Красен, притича в кухнята и се опита да отвори вратата на терасата. Незнайно как беше заключена. Грабна един от металните столове и го захвърли с всичка сила в стъклото. Столът рикошира от него, без да му навреди. Панически страх на животно в капан задуши с детински смях рационалните му мисли. Опита се да разбие и другите стъкла в жилището, но нито едно от тях не поддаде. Съкрушен той седна на плочките в кухнята и силно стисна слепоочията си. „Дишай дълбоко”, повтаряше си той. Хрумна му, че във вградения гардероб в коридора имаше машина за къртене на стени. Беше я купил, когато бившата му вече жена го караше да правят ремонт на вилата. Физиците не са майстори, повтаряше й той, но кой ли да слуша. Ако не можел да разшири една тъпа баня, значи не ставал за мъж. Очите му светнаха, той светкавично се стрелна към гардероба, отвори врата и изпищя, когато видя удобно разположилия се вътре обезглавен труп. Кръвта все още капеше от ръцете му. Беше облечен в красив тъмнолилав костюм и излъчваше ужасяващо спокойствие. Красен си пое рязко няколко големи глътки въздух, с които потисна паниката и напиращото желание да повърне. Бръкна с треперещи ръце в гардероба, инструментите му ги нямаше, но това като че ли не го изненада.

Изпита силна умора, искаше просто да полегне и ако можеше да се събуди на някое друго място, щеше да бъде чудесно! В хола си наля голяма чаша от уискито, което тъст му беше подарил за сватбата преди петнадесетина години. Не беше го отварял, искаше да го остави да отлежи още, затова го беше прибрал на хубаво и тъмно място. На две глътки се изпариха първите сто грама, разляха се блажено и меко по цялото му тяло с майчина топлина. Красен си сипа още едно двойно, алкохолът успокояваше хлабавите му мисли и го отпускаше. Отиде с чашата в спалнята, за да вземе телефона си. Нямаше никакъв обхват дори и за спешния номер. Отново огледа вратата към терасата, откърти пластмасовите кожуси, които скриваха пантите. Главите на болтчета бяха стопени. Дори и да имаше отвертка, нямаше да може да развинти дограмата. А Красен вече се съмняваше, че щеше да намери какъвто и да е инструмент. Не можеше обаче да не се възхити на усилията, които бяха положили, за да го задържат затворен вътре, откъснат от света. И всичко това само за една нощ? Красен се смръщи, защото последният му спомен беше на Коледния бал в университета. Вярно, имаше доста за пиене, но той наистина нямаше идея как се беше прибрал. Беше напълно възможно да са минали дни от последния му съзнателен момент. Отпивайки, той огледа пейзажа – от шестнадесетия етаж изглеждаше спокоен, красив, муден дори. Беше ранният предобед, снегът тъкмо беше спрял, децата си играеха в преспите в градинката между блоковете. И никой не подозираше за неговите нещастия. А и какво ли значение имаше, помисли той и седна на бюрото си.

Като малък баща му беше казвал, че в труден момент е по-лесно да вземеш правилното решение, когато излееш всичко на хартия. Така имаш ясен поглед върху голямата картина. С молив написа:

1. Апартаментът ми е бил наблюдаван. Най-вероятно откакто се преместих тук преди две години, след развода. Тази сутрин обаче цялото оборудване е било изнесено. Защо? Кой ме е наблюдавал? Как това наблюдение е довело до тази ситуация, в която се намирам сега? Защо са решили точно в може би най-ключовия момент да спрат?

2. Буквално съм зазидан, прозорците са сменени или винаги са били, без да знам, направени от някакво бронирано стъкло. Вратите към терасата незнайно как са заключени и пантите им са стопени.

3. Имам труп в гардероба си, принадлежащ неизвестно на кого. Това не е толкова проблем, защото пичът е мъртъв и ми е все тая за него. Само да не замирише. Може би ще е добре да го преместя в банята, да напълня ваната с лед и да включа вентилацията. Така няма да усмърди всичко за отрицателно време.

Красен нервно поклати молива между пръстите си, отново прочете написаното, стана, разходи се из стаята и погледна към тавана, откъдето стърчеше отпичния кабел. Замислено взе рутера, с малко тиксо го залепи до дупката и го свърза с кабела. От гардероба извади друг кабел, вкара единия му край в свободен слот, а другият мушна в лаптопа си. Ако връзката още беше жива, може би щеше да успее да осъществи някакъв контакт с похитителите си. Компютърът бързо се закачи към мрежата, но това все още не означаваше нищо. Красен отвори браузъра и въведе първият адрес, който изникна в съзнанието му. Вместо него се появи таймер. „Разбира се, че ще е таймер!”, изръмжа той. Страницата не беше активна никъде, нямаше друг линк, който да проследи. Каквото и да отмерваше този часовник, оставаха му малко под седем часа. Пробва да зареди друг адрес, но винаги се появяваха същите сини цифри на искрящ бял фон. Красен отвори директорията с мрежите и потърси споделените файлове. Имаше достъп до компютър, наречен „Office”. Вътре намери папка със своето име, която съдържаше няколко видео файла, номерирани от едно до четири. Първият беше слайдшоу с полуразмазани скици и неясни уравнения, върху които Красен работеше вече единадесет години. Това беше негов проект върху нов вид материали, така наречените метаматериали, които имаха свойството да пречупват светлината по такъв начин, че обектът ставаше невидим. Беше събудил голям интерес най-вече сред военните, няколкократно армията му предлагаше финансиране, но трагичната сянка на проекта „Манхатън” като че ли задушаваше съвестта му и той учтиво беше отказвал. Можеха ли държавата да му причини това? Вторият клип беше съкрушителен, беше записан с кристално качество, сякаш беше там, нямаше звук освен едно тънко, почти неуловимо пращене. На земята, завързан и в безсъзнание, лежеше неговият колега от института, Еди, с когото работеха заедно по проекта. С бавни стъпки чифт черни кубинки застанаха над увехналото тяло, една груба ръка издърпа главата му за косата. До гърлото му проблесна острие. Красен затвори прозореца и бутна лаптопа с погнуса. Несъзнателно клатеше глава, стискайки зъби, сякаш спореше с видяното. Никак не му стана по-леко, знаейки на кого е трупът в гардероба. Когато се посъвзе отвори третото видео. Започваше със сградата, в която живееше бившата му жена и дъщеря му. Постепенно операторът се приближи, влезе във входа и се качи до апартамента им. Изглежда беше закачил камерата на главата си, защото картината се тресеше в такт с походката му. С лекота отвори вратата и необезпокоявано отиде в хола. Издърпа дивана, в кадър се появи обемисто устройство с жички и таймер. Той настрои бомбата, постави я отдолу на матрака и като се увери, че е беше застопорена добре, върна дивана на мястото му. Издърпа ръкава си и потупа многозначително по часовника си. Красен направи бърза сметка. Синият таймер отмерваше времето, оставащо до взрива. Намекът беше повече от ясен. Четвъртото видео беше само текст – интернет адрес, име и парола. Линкът водеше до много проста система за споделяне на файлове.

Някой искаше да се сдобие с проучването му и беше стигнал до извънредно крайни мерки, за да постигне целта си. Не можеха да го откраднат, Красен беше бронирал цялата си информация с почти извънземна криптография, затова бяха решили да го изнудят. Съвсем наскоро беше достигнал до ключа към цялата мистерия, очакваше се да сглоби до няколко месеца работещ прототип-костюм в човешки ръст, който напълно щеше да скрие управляващия го в не само от видимата, но и от невидимата светлина. Всичката информация се криеше на компютъра му и от него се искаше само да я изпрати, дешифрирана, без да задава повече въпроси, ако не искаше да събира парченца от дъщеря си от площадката пред блока. Нещата добиваха смисъл – разбира се, че ще го заключат в дома му, как можеха да са сигурни, че части от проучването му не бяха пръснати по различни дискове? Красен не оставяше нищо в института, защото нямаше доверие на хората там. Каквото им трябваше беше затворено в този апартамент. И разбира се, че беше по-добре да създадат за него този малък лабиринт от загадки, вместо да му кажат нещата в прав текст – „не искай каквото и да е от хората, манипулирай ги така, че те сами да пожелаят да ти ги дадат.” А колкото до камерите, те бяха изпълнили своята цел – бяха го наблюдавали търпеливо, докато той изпипваше детайлите до съвършенство.

„Еди…”

Името на колегата му прокънтя злокобно в главата му. С бавна крачка отиде до гардероба и тъжно погледна обезобразеното тяло. Едно е да го видиш на монитора, съвсем различно е да докоснеш плътта, да вдишаш от аромата на кръв, да усетиш грубият шамар на реалността. Красен измъкна тялото, беше неочаквано тежко и със спартански усилия го вкара във ваната. Напълни няколко легена с лед от машината, с които засипа трупа. Надяваше се това малко да забави разлагането, все още не се бе появила ужасната миризма на гниеща плът. Което означаваше, че Еди е бил убит преди по-малко от двадесет и четири часа. Последно се видяха на бала. Сигурността на цифрите беше спасителното въже за разума му. Включи вентилацията в банята и затвори вратата. Върна се пред компютъра, отвори таймера, времето безчувствено се стапяше пред очите му. Шестдесет секунди никак не са много, когато не знаеш какво да правиш.

Ако изпълнеше желанията им, щеше да пъхне в ръцете на неизвестна сила могъщо оръжие, с което чудесата ставаха реалност. Най-вероятно щеше намери някакъв начин да разбие камуфлажа, но щяха да минат години! Дали светът имаше това време? Красен беше убеден в дизайна си, беше го направил твърде перфектен. Ако обаче не им пратеше проучването си, щяха да убият семейството му, щяха да го измъчват, докато не се подчини, а после най-вероятно щяха да го заключат някъде, където щеше да им бъде на постоянно разположение. Накрая тялото му щеше да бъде захвърлено в незнаен гроб…Нито един от тези варианти не му допадаше. Нямаше гаранция, че копелетата щяха да ги пощадят. Нищо не ги спираше да взривят детето му, дори и ако решеше да постъпи като добро и послушно момче. Оставаха му шест часа да измисли какво да направи. Пресметна, че ако до два часа се измъкне оттук, можеше да стигне до апартамента на Светла за още два или да намери телефон, от който да се обади и да я предупреди. „Как? Как по-точно?”. Чувството на безсилие го разгневи, той захвърли празната си чаша срещу стената. Звукът на разбиващото се стъкло събуди няколко интересни мисли. В адресния бар на браузъра написа: „let’s talk” и презареди страницата няколко пъти. Беше убеден, че някой следи всяко негово действие и щяха да разберат намека. Изненадващо изскочи малко чат прозорче, черният курсор търпеливо го приканваше да започне разговор.

: Кои сте вие?

: Има ли значение?

: Каква гаранция имам, че дъщеря ми ще е в безопасност, ако изпълня желанията ви?

: Честната ни дума. ­– Красен се засмя.

: Това далеч не е достатъчно!

: Проливането на излишна кръв не е в стила ни. Отворете този линк. Видеото се излъчва на живо, както виждате, имаме човек отпред, който чака нареждане.

: Искам да обезвредите бомбата, иначе няма да ви изпратя нищо!

: Първо ни пратете документите и тогава.

: Не.

: Нямате избор, действайте разумно.

: Казах, че няма да го направя, докато не се уверя, че детето ми е добре.

Красен търпеливо изчака, докато неговите похитители обсъдят новата ситуация. Пет часа.

: Хубаво, гледайте внимателно.

Операторът се качи по стълбите, позвъня на вратата, Светла му отвори и го посрещна с усмивка. Красен трепна. Естествено, имаше много повече смисъл да се сближиш с целта си, отколкото да действаш със сила. Не чуваше какво си говорят, тя го покани да влезе и отиде в кухнята. Операторът чевръсто извади бомбата изпод дивана, дръпна една от жичките и таймерът умря. Скри устройството в раничката си и се отпусна. Светла му донесе кафе и там връзката се разпадна.

: Имаме Ви доверие, че ще постъпите разумно.

Сините цифри също замръзнаха. Красен въздъхна облекчено, стана и си сипа нова чаша. Алкохолът вече давеше реалността в мека и спокойна мъгла, вдъхваше му фалшив кураж. Обмисли бавно плана си и след като се убеди, че няма друга възможност, застана пред компютъра и изпрати всичко, което се искаше от него. Оставаше само да почака. Час по-късно подът под краката му се разтрепери. Оглушителното бучене на бормашина идваше от коридора му. Красен не посмя да помръдне, преди то да спре. Плахо отвори вратата към антрето, плочките бяха посипани с фин прах, а в тухлената стена зееше достатъчно голяма дупка, през която можеше да се промуши. Засега беше свободен, естествено, нямаше смисъл да го държат вътре, най-малкото имаше нужда от храна. Беше им по-ценен жив, имаха изглежда самочувствието, че можеха да го открият навсякъде.

Красотата на параноята е, че човек се подготвя за такива абсурдни ситуации отрано. Приятелите му от програмирането бяха едни от най-талантливите момчета, богове с компютърния код. Те му бяха помогнали с криптирането на информацията, те бяха създали специално за него уникален червей, който минаваше невидимо покрай най-тежките системи за сигурност. Червеят беше програмиран да изпрати обратно данни относно местонахождението си, да се клонира на всяка машина, свързана в мрежа и най-накрая да унищожи напълно цялата информация на компютрите, които е заразил. Щеше да му отнеме към ден, може би два, за да свърши това. До последния момент никой нямаше да забележи. Ужасяващо беше, че тези хора работеха за смешните университетски заплати. Красен все още нямаше ясна идея какво да стори оттук нататък, трябваше да вземе дъщеря си и да я скрие на сигурно място, но как можеше да търси безопасност, след като дори не знаеше кой е врагът. На излизане погледна тъжно към вратата на банята, искаше му се да направи нещо повече за Еди. Прекръсти се и се шмугна през дупката. Изтупа дрехите си от праха и уверено закрачи надолу по стълбите.

Пранава мантра

Само надменните глупаци и боговете не се радват на новия ден – първите нямат умствения багаж, за да осъзнаят вълшебството на изгрева, а вторите отдавна са се примирили с пренаситените си от безсмъртие сетива.

Севар никога не би пропуснал посрещането на слънцето, но нямаше воля да става толкова рано. За него новият ден беше най-чудният дар, който можеше да получи. И го придобиваше всяка сутрин, с или без повод, от някой непознат приятел.

- Разбираш ли – говореше често той на масата в кръчмата, размахвайки с пиянска грация поредната халба бира – човек трябва да празнува всеки път, когато си отвори очите! Защото е жив, защото не е умрял в съня си! Един ден, приятели, няма да се събудите, ще се отнесете във вечния студ и ще се молите на измислените си божества да ви върнат само за час обратно на Земята.

А това няма как да стане, мислеше си с лукаво злорадство той. Освен ако не си онзи избраник на случайността, който е имал късмета да надникне в задгробния мрак, но някак си да отложи неизбежното. Най-дразнещото тогава може би беше липсата на всякакъв контрол над случващото се. Но да се оплакваш, че си жив, е толкова буржоазно и претенциозно, че би трябвало да бъде наказуемо със смърт. Всеки живот има мисия, която човек е длъжен да изпълни.

Севар отвори очи с раздразнение от тежката слънчева светлина, която упорито нахълтваше в стаята, въпреки че прозорците бяха покрити със скъпи алуминиеви щори. Нахалните лъчи обаче се възползваха от всяка, независимо колко дребна, пролука, за да пронижат изтормозеното му съзнание. Погледът му гальовно обиколи прясно боядисаните стени в търсене на часовник. Стрелките тихо и с хладнокръвно безразличие отмерваха осмия час от новото денонощие. Севар стана бавно, сякаш замазано от леглото, седна на ръба му и се облегна на двете си ръце. Главата му все още висеше неподвижна между рамената му, очите му ту се затваряха, ту се отваряха. Хаотични мисли за предстоящия ден се сблъскваха с примамливото желание просто да захвърли всичко на вятъра и да се потопи обратно в меката възглавница с аромат на момина сълза. Постепенно тялото му събра достатъчно сили, за да се противопостави на гравитацията и той се надигна, залитайки леко и подпирайки се на стената. Отправи се към банята, където изплакна с хладка вода лицето си и нескопосано изми зъбите си. Върна се в стаята, избута в източния й ъгъл масивния дървен стол, на който опъваше краката си, докато лежеше пред монитора на компютъра си, постла го със чиста, заслепяваща бяла кърпа, като старателно изглади всички неравности по плата. Извади от шкафа чаена свещичка и ароматна пръчка, запали ги върху красива поставка, украсена богато с мистични ацтекски орнаменти. Прекрасна миризма на сандалово дърво се разнесе на гъсти облачета из стаята, галеше примамливо сетивата му, почукваше по портите на вътрешния му покой. Взе малката бронзова статуетка на символа Ом от бюрото си и я постави до нежно димящия инсенс. Севар кръстоса с усмивка крака и седна пред олтара си. Фокусира погледа си в почти незабележимо треперещия пламък на свещта, след няколко минути вече дишаше забавено и равномерно, на все по-кратки интервали, задържаше въздуха в дробовете си все по-дълго.

„Въздухът е дъхът на природата, той е зареден с нейната положителна енергия, която се влива в тялото ми с всяка глътка, която поемам. Многоцветният поток от щастие и блаженство си проправя път до най-крайните точки на тялото ми и аурата ми, отключва в клетките ми сила и желание за живот. С издишването кислородът разтоварва от рамената ми бремето и притесненията на материалния свят, попива всяка частица негативна енергия, която убива душата ми, и я изстисква навън, далеч от мен, в безкрайното пространство, където тя ще бъде преобразувана в чистота и съвършенство със силата на Ом.”

Севар неусетно се поклащаше в същия такт, в който и пламъкът се люшкаше под въздействието на невидимите течения на силата. Той беше погълнат от магията на огъня, първични чувства на възхищение и страх се събуждаха в него, парализираха го, но в същото време осветяваха и пътя му към божествеността.

„Безмерно е благото на света, безмерен е самият свят. Той няма нито начало, нито край, той е вечен и ще бъде вечен, захранван от могъществото на Ом. И както светът няма граници, така и аз нямам граници. Моето тяло е една неразделна част от вселената, всичко в нея е свързано помежду си в неразрушима спойка. Аз и столът, аз и пламъкът, аз и кърпата сме едно и също нещо, различни манифестации на единството на енергията. И тъй както енергията е безсмъртна, така и аз съм безсмъртен.”

Севар затвори очи, вече беше потънал в дълбоки води на покой и монолитност. Пътуването му не беше нито дълго, нито кратко, защото времето беше понятие без смисъл в неговия свят. Той не търсеше нищо, освен мир и разбирателство със себе си, защото когато постигнеше това, щеше да се слее с необятната мъдрост на космоса. И тогава се надяваше да намери отговори на въпросите си, на терзанията си, да излекува мъката и болката, в която се давеше, откакто се беше завърнал при живите.

„Нека доброто винаги осветява пътя ми и нека ме държи настрана от излишните изкушения на мрака. Злото е неизменно и неделимо, но то е и несъвършено. То е илюзия на съзнанието ми, то е проявление на заблудата. Само светлината е съвършена. Помогни ми да разбера това, покажи ми пътя, по който трябва да вървя. Нека осъзная, че болката и страданията са просто погрешно възприети благо и щастие. Дай ми сили да прогледна, да вникна в истината, за да намеря покой. Унищожи егото ми, за да усетя вибрацията на Ом и да се слея завинаги с нейната чистота.”

- Няма черно, има само бяло. Няма болка, има само мир. Няма вина, има само невинност. Светът е съвършен, затова е само и единствено добър. Всичко друго е измама, мираж, лъжа, грешка на възприятията. Омммм…Омммм…Омммм…

Думите му кънтяха металически между тухлените стени, отразяваха се в огледалата, излитаха безвъзвратно към необозримия хоризонт, трептяха от плътния му басов глас и раздвижваха застоялия летен въздух, ехтяха сякаш от другия край на всемира в главата му и настройваха с прецизността на майстор часовникар всяка струна на тялото му. Той искаше да усети как целият вибрира в ритъма на безмерното, как душата и тялото му се сливат в съвършено единство с природата, с почти неусетните фоновите трептения, с пулса на целия свят. Свят, изпълнен с живот, с енергия и с мъдрост. Където висшето знанието е пред очите ти, но трябва да намериш правилния поглед, за да го видиш.

Севар бавно се надигна, все още опиянен от мислите си, загаси пламъците и се хвърли отново неохотно в потока на времето. Беше минал някъде около час, ако можеше да се има доверие на стрелките над циферблата.

Като всяко човешко творение и часовникът е несъвършен, следователно е зло. Потънал в свят на цивилизация, Севар осъзнаваше, че всичко около него е нечисто и трябва да бъде унищожено, за да грейне отново безгрешната, естествена светлина, а не тази фалшива, електрическа. Студена и бездушна. Лишена от най-истинската енергия – тази на живота. Той слезе в мазето на кооперацията, където в рамките на два месеца търпеливо сглобяваше лек срещу чумата на прогреса. По-скоро регрес, защо бягахме от същината си? Севар с усмивка сложи на тялото си четири колана, на които бяха наредени десетки пръчки с прекрасен домашно приготвен експлозив. Погали с нежността на естет мъничкото пластмасово дистанционно, което беше свързано с детонаторите. То прилягаше удивително добре в дланта му, сякаш беше създадено за нея. Едно натискане на копчето и революцията щеше да започне! Севар потърси малката четчица за лепило, натопи я в блажна жълта боя и старателно нарисува Ом върху бутона. Търпеливо изчака течността да изсъхне, наметна дългото си бяло палто и с уверена крачка тръгна към най-натоварената метростанция на града.

Севар не се страхуваше от смъртта, вече беше вкусил веднъж от нейната сладост. Въжето ли се беше изхабило или карабинерът беше поддал? Падайки надолу от скалата, той осъзна със студена уплаха, че краят е неизбежен. Тогава научи, че всеки ден е ценен и всеки ден трябва да се гради нещо ново. Ударът със земята не беше болезнен, а по-скоро успокояващ и дори малко приятен. Душата му се беше откъснала от тялото му, съзнанието му кротко я следваше по пътя към вечността. Беше му само малко студено, но към студа се привиква бързо. Харесваше му това ново усещане като малко дете откриваше един непознат свят, който беше прелестен, бистър, непокварен, изпълнен с тишина и спокойствие, лишен от смешните въпроси на разума. Безтегловността разрушаваше всякакво чувство за човечност, нямаше разлика между него и гората около него, те бяха едно. Той се намираше навсякъде във времето, навсякъде в пространството. Беше разпръснат равномерно из цялата Вселена и това го правеше щастлив. Беше достигнал Нирвана. Но тогава отново се появи мъката, болката от събуждането. Пак беше затворен в малкото си, мизерно тяло, в тази абсурдна прашинка на съществуване. Защо не го оставиха да умре, нима не знаеха колко прекрасен беше краят? Споменът за това го раздразни и си наложи да не мисли за това.

С усмивка слезе нетърпеливо по стълбите, ескалаторите бяха претъпкани от отчаяни хора. Отегчени от живота, нещастници, роби на материята. Нищо чудно, че модерният свят е изпълнен с толкова много потиснатост и недоволство – как иначе, когато съзнателно се опитваме да се борим срещу инстинктите си, срещу желанията си. Не можем да победим, трябваше да се предадем и да зарежем цялата тази бъркотия, да се слеем отново с майката Земя. Севар щеше да ги освободи, щеше да им покаже правилния път, щеше да ги поведе към по-високото ниво на съществуване и щеше да отвори съзнанията им. Застана до една от трите носещи тавана колони, прилепи се плътно до нея, огледа тълпата и с усмивка извика:
- Братя мои, пригответе се за избавление от страха, от робството, от подлостта и от злото!

Хората около него му хвърлиха бегъл поглед, прецениха по усмивката му, че е ненормален и се върнаха отново към сериозните си мисли. Низ от задачи, които нямаха ясно предназначение, изкуствено създадени абстракции, подчинени на заблуди за „правилното” функциониране на едно общество. Севар знаеше, че няма да е лесно, знаеше, че ще се противят, просто защото не го разбираха. Към него се насочи с подозрение млад полицай, на неповече от тридесет, с рядка брада и униформа, която очевидно му беше голяма. С едната си ръка притискаше кобура на кръста си, с другата си проправяше път към него. Севар искаше да се наслади на момента, да го направи бавно и с финес, но за съжаление агентите на злото не спяха. Той протегна ръце нагоре, вдигна глава към тавана и безмълвно натисна копчето.

Оммммм

Експлозията мигновено стопи носещата колона във фин сребрист бетонен прах. Болезнен тътен, рикоширащ като че ли безкрайно от стените на станцията, прониза въздуха. Таванът поддаде и едри мраморни блокове се отчупиха от него, полетяха надолу като адски дъжд върху хората, които все още не осъзнаваха напълно какво се случва. Огненият фронт летеше с безбожна скорост във всички посоки на пространството, изгаряйки като салфетки телата, през който минеше. Беше се устремил към средната колона, ако събореше и нея, то таванът нямаше да издържи и щеше да се срути целият. Това беше планът. Но енергията на взрива бързо се разсея и въпреки желанието си, не достигна целта си. Писъци и ужас жужаха из спирката и постепенно смачкаха боботенето на гърма. Плач, болка, мъка, страдание, гибел. Едно по едно рогата на дявола пронизваха душите на клетите оцелели. Паниката задушаваше разума, блъсканици и безредици завладяха тълпата и поеха като опитен кукловод контрол над нея. Всеки се беше втурнал към изхода, крещейки без да знае защо.

С рев и вой обществото стана свидетел на собственото си разрушение. Музиката на сирени и нечленоразделни разговори гърмеше силно и гордо, химн на скръбта и ода на хаоса. В центъра на града животът изведнъж се бе събудил от гръмогласния смях на смъртта. А само на километър оттам, бизнесмени и адвокати пиеха незнайно кое вече кафе на поредните си важни и сериозни делови срещи; в околията деца излизаха на училищния двор и палеха отново цигара, за да опитат от чара на старостта; в другия край на света слънцето тъкмо залязваше, приспивайки съзнанието с надеждата, че утре то пак ще изгрее. Ом е вечен и безкраен, неразрушимо вплетен в материята и в душата на космоса, трепкащ из измеренията на пространството, градящ и разрушаващ, далечен и чужд, но все така топъл и познат. Единствен. Ом.

Светлината

Не трябваше да пия толкова много чай по това време на денонощието, казах си. Мехурът ми сигурно беше вече с размерите на главата ми, нереално погледнато. Заджапах по чехли в снега към тоалетната и напсувах на ум баща си, дядо си и прадядо си, че никой така и не се сети да направи тоалетна вътре в хижата. Бях преполовил вече пътя, когато нещо заблещука неестествено пред краката ми. Реших, че пак си въобразявам, но тогава земята започна да се надига и спада, сякаш дишаше. Скочих рязко встрани и се опрях на едно борче. Сняг се посипа по главата ми. Подутината се напука и от нея плъзнаха нагоре като пипала малки и много тънки зелени клони, толкова нежни и крехки, че ми беше непонятно как успяха да си прокарат път през дебелия снежен пласт. Те се издигаха бавно нагоре, оплитайки се едно в друго, оформяйки нещо като въже, което продължаваше да расте. Доближих се до него – приличаше на забит в земята стълб. Стигаше ми вече до гърдите. Връхчето му приличаше на разрошен сноп от тънки косми, които нежно се мърдаха, сякаш се полюшваха от някакво невидимо течение във въздуха. Прокарах ръка по тях и изсъсках от болка. Дланта ми веднага се обрина с дребни ситни пъпчици, които ме засърбяха ужасно и запариха непоносимо. Вкарах мигновено ръката си в снега, за да се облекча, но това почти не помогна. Все пак изумлението ми от случващото се пред очите ми някак си смекчи болката и дискомфорта, който изпитвах. Но започна да ми става безумно студено. Надигнах се и набързо се скрих в хижата, за да се облека подобаващо.

Когато отново излязох, малкото дръвче вече се извисяваше по-високо от мен и продължаваше да се извива нагоре. Стеблото му определено се беше разширило и вече приличаше повече на стеблото на обикновено дърво. Земята под него пулсираше все така леко и спокойно. Сиянието, което привлече вниманието ми в началото, се усилваше и забелязах, че започна да мени цветовете си – от мътно зелено то сега се топеше в бледо розово и продължаваше да се изкривява в жълто, а после в небесносиньо, в мътно червено… Беше ме страх да докосна стеблото, въпреки че изглеждаше толкова примамливо. И тогава дръвчето спря да расте. Отдръпнах се назад, за да огледам по-добре всичко. Изведнъж, много бавно, почти неподвижно бих казал, от върха се подадоха няколко крехки, но сравнително дебели клони, които се спуснаха нежно надолу от всички краища. Когато най-накрая докоснаха снега, те се свиха сякаш опарени и се дръпнаха леко нагоре. По пипалата се бяха образували малки червени пъпчици, които сега ефирно започнаха да се разтварят. Не виждах цветчета в тях, но отвътре се подаваше съвсем слабо бледо сияние, което постепенно се разгърна все повече и повече, докато не заблестя, почти ослепително, във всички цветове на дъгата. Всяко цветче си имаше свой нюанс и всички те се сливаха в едно, за да образуват нещо неописуемо красиво и хармонично. В този момент гледах с почти присвити очи и усещах някаква топлина, която заливаше тялото ми и която се вливаше в мен сякаш през зениците ми. Обливаше ме странно спокойствие, едно безмерно изумление към всичко, което се случва, някога се е случвало и ще се случва. За миг сякаш загубих всякаква представа за фрагментите на околния свят и усетих цялото. Успях да се докосна до едно съвършенство, до едно опиянение от простотата.

Ярката светлина постепенно започна свенливо да се стапя сякаш навътре и остана само леко, бледо сияние, което беше много по-приятно за гледане. Съзерцавах как цветовете, които излизаха от растението, се оплитаха едни в други, за да образуват една почти неразбираема шарена симфония. И всичко това пулсираше равномерно, сякаш това беше сърцето на някакво мистериозно животно. И точно в този момент от небето се спуснаха две мънички птички, не по-големи от врабче, но с дълги клюнове и с широк размах на крилата. Те бяха също толкова пъстри и също толкова ярки, колкото и дръвчето. Кацнаха на клоните, захващайки се здраво с крака за тях и се огледаха важно. Тръснаха криле и се наведоха бавно към чашките, откъдето извираше дъгата. Започнаха сякаш жадно да пият, а телата ми засияха все по-силно. Всичко наоколо отново се изпълни постепенно с бяла светлина. Стиснах силно очи, защото ме болеше да гледам. В един момент чух силни птичи крясъци и тежкото размахване на криле. Силната светлина беше изчезнала, а с нея и двете птици. Погледнах ръцете си – целите бяха посипани с шарени малки кристалчета, които блещукаха странно на лунната светлина. Дръвчето беше започнало да прибира клоните си и бавно, също както се беше появило, се скри обратно в земята. Единствената следа за неговото съществуване беше огромната разорана каша от пръст и сняг, която остави след себе си. Разрових мястото с ръце, но нямаше нищо. Намерих само едно светло лилалово перо.

На сутринта ръката ми се беше подула толкова много, че не можех да свивам пръстите си. Оттокът не спадна до вечерта и на следващия ден пръстите ми вече бяха посинели от липсата на кръв. Отидох в най-близкото село, което имаше лекар – намираше се на двадесетина километра от хижата. Казах му, че съм докоснал някакво странно растение и че оттокът не е спаднал вече втори ден. Той ми сложи някаква инжекция и ме посъветва да се върна отново утре, ако няма подобрение. Нямаше. Наложи се да отрежат ръката ми, за да не се разпростре инфекцията по-дълбоко в тялото. Когато ме пуснаха да си ходя мислех по обратния път за дръвчето и за птиците. По-красиво нещо не бях виждал през живота си и не можех да им се сърдя за случилото се. И се надявам, че някога ще го видя отново, че ще усетя пак топлината и блаженството, което се лееше от цветчетата, че ще срещна отново тези прекрасни птици. Всеки ден се оглеждам в гората за тях, но няма и следа. И всеки път нося със себе си онова лилаво перо, защото ми се иска да им го върна. Все си мисля, че красотата им не е пълна без него.