Умора

Чакълестият покрив на високия блок 112 в Младост беше изключително специално място за двете сестри. Намиращ се в самия край на квартала, от там се разкриваше увличаща гледка към полите на Витоша, която могъщо пронизваше калното софийско небе, мистично обгърната в пелена от прах и мъгла. Тихата пролет неусетно изчисти снега от портите на Времето и полира до блясък озъбените скали в неестествена зеленина. Слънцето мързеливо се прозяваше в късния следобед и леко се беше облегнало на разсеяна група дъждовни облаци, за да подремне. Това беше едно от вече застрашените от изчезване места в София, където човек можеше да се отпусне и да се наслади на красотата на сезоните, без да се дразни от градския пейзаж.

- А тук ли си? – ококори очи Стела, докато се катереше по стълбата на излизане от тясната дупка, водеща към покрива.

- Не ми се ходеше до университета днес – сви рамена Виктория и продължи да гледа към планината – Ти какво правиш тук?

- Не ми се ходеше на интервю – каза Стела и седна до сестра си – ето, пуши ли ти се?

- От тези неща се затъпява.

- Не точно от тези. Хайде, взех го току-що, някакво ново било и било много готино.

- Добре, пали да го видим…хм, не е лошо. Откъде го взе?

- От нашия. Как си, сестро? Изглеждаш ми нещо угрижена?

- Нищо ми няма, седя си просто тук.

- Дай да чуя какво слушаш, пусни го на високоговорител.

Нежни звуци на ембиент озариха тишината. Бавни, плътни барабани, тихи отнесени падове, поднесени с психедилични баслинии и меки вокали. Няколко минути двете седяха заслушани в мелодията на пианото и китарите, с присвити срещу слънцето очи, равномерно клатейки глава с ритъма. Въображението им поднесе една синхронна симфония на хармония и меланхолия. Най-красивите неща са понякога толкова тъжни.

- Обичам пролетта – каза Стела и усмихнато зарисува невидими абстракции в небето с ръка.

- Трябва да си намериш работа в най-скоро време.

- Ох, мамо! Винаги разваляш момента. А и сега излизам с някакво юристче, техните имат пари и ме издържа.

- Поне харесваш ли го?

- Симпатичен е, но не го бива въобще в леглото.

- Ти си изрод, знаеш ли?

- О, благодаря ти, мило! – каза Стела и я прегърна. Виктория се засмя и отново се отдаде на ритъма.

- Сестричке, какво те води на покрива? Ох, искаш ли цигара, между другото?

- Знаеш, че се опитвам да ги спирам! – отвърна Виктория.

- Именно – усмихна се Стела и запали две цигари – Хората най-добре се сближават на по цигара.

- Това не означава, че не трябва да спреш да пушиш.

- Нали точно това правиш ти.

- Очевидно не.

- Хайде, кажи на кака си – какво те мъчи?

- Нищо не ме мъчи, седя си и си гледам гората. Виж колко красиво е разцъфнало всичко! Толкова е зареждащо.

- Може би щях да ти повярвам, ако последните ти думи не се бяха удавили като мравки в гласа ти.

- Ох, много си досадна! Разкажи ми за твоето юристче, къде го забърса пък този?

- Преди месец, кажи-речи. Ходих на някаква сбирка на моторджии и го видях там. Говорихме си, излязохме няколко пъти на среща…о, между другото, недей ходи да гледаш този нов филм…”Тъмен прозорец” ли, какво беше… не струва!

- Не те питам за филми. А какво стана със Стефан?

- Майната му на Стефан, нещастно копеле!

- Не говореше така последния път, като се видяхме.

- Да, това беше сигурно преди сто години…

- Не аз реших да търся щастието си по морето.

- Понякога се чудя… хем знам, че не трябва, хем го правя!

- Мисля, че е семейна черта.

- Ха, ти не си правила нищо нередно откакто те помня. Винаги си примерната, винаги ти си сериозната, а мен – вятър ме вее на бял кон!

- Да, и затова съм такава…

- Хей, стига глупости! Нищо ти няма. Още не си казала на татко, нали?

- Шегуваш ли се? Той ще ме убие сигурно, какъвто е нацист! Постоянно трябва да водя някакви приятели и ги представям за мои гаджета, защото не ме оставя на мира.

- Да, от два дена съм вкъщи и той не е спрял да ми мрънка как съм си пропиляла годината. Имам чувството, че ще ме изгони!

- Ако майка беше тук…

- Не!

- Как можеш да говориш така, ти дори не я познаваш!

- Достатъчно ми е да знам какво е направила.

- Сигурно е имала причина да ни остави.

- Дори и да е имала. Що за човек ще изостави децата си така?

- А с такъв като баща ми може ли да се живее?

- Има други начини. Ох, защо го подхванахме това отново? Само ме хваща яд.

- Чудех се…дали си чула нещо за нея…

- Потънала е вдън земя. Ако въобще още е жива, сигурно е някъде много далеч от тук.

- Понякога се чудя…дали и тя си мисли за нас, толкова колкото и ние за нея?

- Ти сама каза – не я познавам.

Пролетта е коварен сезон. Примамва с по-дългите дни, с по-топлите слънчеви утрини и прекрасните разцъфващи дървета в парка, но когато следобедът се изниже на пръсти, подухва лек, на пръв поглед приятен вятър, който се усилва все повече и повече, докато нощният студ се приближава тихичко като крадец към тялото ти. Оставаш сам, замръзнал и предаден. Нали ми обеща топлина? Нали трябваше да ми е хубаво и приятно? Защо ме остави?

- Добре, че си взех якето – каза Стела – Няма ли да се облечеш?

- Добре ми е така – сви се на топка Виктория, гледайки залеза.

- Откакто съм тук, не си ме погледнала веднъж в очите. Какво има?

Виктория мълчеше.

- Хайде, знаеш, че можеш да ми кажеш!

- Писах й – въздъхна тя и се отпусна назад.

- Това е било лоша идея – отвърна Стела.

- Знам. Знам! И въпреки това й писах…

- Кога?

- Онзи ден.

- И тя не ти отговори, нали?

- Ти как мислиш?

- Не трябваше да ти показвам профила й.

- Не е това, аз и преди й писах, когато й честитих рождения ден…

- И тогава не ти отговори, за Бога, защо си мислеше, че сега ще го направи?!

- Не знам, моля те, не ме нападай и ти!

Сълзи потекоха по бузите й и Стела я прегърна, хвърляйки якето си върху нея:

- Знаеш, че става студено вечер, защо не си взе някаква връхна дреха?

- Не ми трябваше.

- Хей, мило, още я обичаш, нали?

- Не мога да спра да мисля за нея, всеки ден! Не мога да я изкарам от главата си.

- Какво й писа?

- Нищо, едно здрасти и че ще се радвам, ако ми пише.

- Знаеш ли какво обичам да казвам за хората, които се познават, но не се поздравяват по улиците?

- Че са пълни комплексари?

- Това е същото, ти я поздравяваш, а тя се прави, сякаш не съществуваш. Няма нищо по-жалко и смешно от това!

- Боли ме… преживяхме толкова много за тези три години, а тя просто...се изпари.

- И точно това все по-силно те привлича към нея. Колкото по-бързо разбереш, че няма връщане назад, толкова по-бързо ще продължиш напред.

- Аз не искам да се връщаме назад, просто искам…искам да си говорим…какво толкова?

- И какво ще си кажете?

- Искам да я видя как е. Да й чуя гласа отново… Искам да знам дали й пука…

- Не мога да го разбера това. Мислиш ли, че е останало нещо между вас? След цялото това време?

„Залезът е толкова красив.” – помисли си Виктория и не отговори. Стела запали нова цигара, дръпна си два пъти от нея и я хвърли долу в градинката пред блока. Сгуши се по-близо до сестра си, хвана я за ръката и се усмихна:

- Не мога да те разбера - помниш ли Мартина? Ами Ангел? Ами бившата й, която уж нямало къде да спи, та остана у тях? Ами нейната приятелка от Несебър… Боже, кой знае с колко още отрепки преспа, докато бяхте заедно!

- Ето това не го разбирам…дадох й всичко! Никога не съм я лишавала от каквото и да е.

- Мило, не виждаш ли, че победителката в тази история, си ти! Тя ти даваше всичко, а после ти го отнемаше. И защо? Та тя беше един от най-несигурните в себе си хора, които познавам!

- Мислиш ли?

- Убедена съм. Мисля, че тя те обичаше толкова много, че чак се страхуваше до смърт, когато осъзнаеше, че ще те загуби. Защото ти не си за нея – ти заслужаваш много повече!

- Не знам, всичко изглежда толкова… безцветно без нея.

- Какво искаш – нея или това, което имахте?

- Разбира се, че искам не…чакай…

- Схващаш ли? Не тя ти липсва.

- Оле, така е! – Виктория стана рязко и започна да се смее – Хаха…ей, обичам те, сестро!

- И аз те обичам, мило!

Виктория седна и прегърна силно сестра си с усмивка. Знаеше, че нямаше така лесно да се измъкне от самоубийствената хватка на нещастието си, но точно това прозрение беше лъчът светлина, който заплашваше да разсее тежката мъгла в душата й. Тя се хвана здраво за него и го стискаше така силно, както прегръщаше сестра си в момента.

- Нека се прибираме, искаш ли? Стана късно и захладня - каза Стела.

Виктория тръгна към стълбата. Стела изтупа дрехите си преди да я последва. С крайчеца на окото си успя да види сестра си как мачка нещо в ръката си и го бута нервно в джоба.

- Хей, Вики…

- Да?

- Какво наистина правеше на покрива?