Майка

- Майко! – крещях от банята – Майко, свърши сапуна! Ще ми донесеш ли един?

Никакъв отговор. Извиках още два пъти, но без резултат. Въздъхнах, измърморих нещо на себе си и на пръсти излязох. Целият настръхнах, в коридора беше непоносимо студено. Стъпвах леко по мраморния под, внимавах да не се подхлъзна в локвите вода, които оставях след себе си. Отворих гардероба, където държахме сапуните, но там нямаше нито един. Този път изпсувах силно, стиснах зъби и се върнах обратно в банята. Трябваше да се доизкъпя с шампоан.

- Майка? – извиках отново на излизане, но и този път не ми отговори. Започнах да се притеснявам. Отидох в хола, където тя прекарваше по-голямата част от времето си, гледайки телевизия. Амара седеше в мекия фотьойл и беше погълната от сериала. Червената й коса се беше разпиляла навсякъде, нежните й ръцете лежаха безпомощно на облегалките отстрани. Изпод нагънатите ръкави се подаваха огнените й татуировки, които започваха от рамото й и стигаха до лакътя.

- Забравих – прошепнах тихо – че сега вървят тези глупости.

Нищо не каза. Никога не казваше нищо, докато гледаше сапунките следобед. Така и не можах да си обясня какво толкова намира в тях, че изключва от възприятията си целия свят наоколо. Може би за малко бягаше от лудостта.

Подсуших се и се облякох. Сложих си онази тениска, от която зелените ми очи ярко изпъкваха. Бях ги наследил от майка ми, както и чара. Жените полудяваха. Навън слънцето грееше силно, времето обещаваше да е топло. Може би твърде топло като за началото на пролетта. Щяхме да излезем да покараме малко скейт с момчетата, после мислехме да запрашим към бара и оттам вече накъдето ни понесе времето. Малко се притеснявах да оставям Амара така сама вкъщи, но ваканция е. А и днес е сряда, а тя много обича срядата. Понякога се чудех дали и преди е било така, преди да изгуби разсъдъка си.

- Майка, отивам да карам и после ще ходим на бар някъде… Ще се върна късно, не ме чакай – тя само се взираше празно в кинескопа. Въздъхнах, целунах я и излязох.

Малко по-късно тя ми се обади по телефона.

- Ало?

- Здрасти, майко – казах аз и отпих от бирата. Приятелката ми се беше сгушила в мен и тъкмо ми обясняваше за онова страхотно парти в събота.

- Ало, чуваш ли ме?

- Да, майко, чувам те.

- Ало… ох, не мога да се оправям с тези телефони! – каза тя и ми затвори. Този път аз я набрах:

- Най-накрая – въздъхна тя – Къде си?

- На паметника, караме.

- Така ли, пънки? И защо не ми го каза това преди да излезеш?

- Казах ти, но ти гледаше сериал.

- Какъв сериал, бе щрудел недопечен, какви са тези глупости дето ми ги говориш!

Усмихнах се. Нямаше смисъл да споря с нея.

- Извинявай, трябваше да ти кажа, че излизам.

- Трябваше ми! Слушай, ще ми вземеш ли един пакет бяло „Боро” на връщане?

- Пуши от моите – казах аз – имам цял пакет неотворено „Виктори” на бюрото в стаята. Точно до кутията на тарантулата…

- Не искам да влизам там!

Забравих. В стаята си един сгъваем син батут. Не е много голям, но е кръгъл, а Амара се страхуваше от сини и кръгли неща. Напомнят й за „отвличането”.

- Ти нямаш ли някакви останали?

- Не.

- Добре, след малко се прибирам.

Приятелката ми се смръщи и се отдръпна:

- Как така след малко се прибираш?

- Трябва да взема нещо на майка – отвърнах аз и я погалих по коляното.

- Ами няма ли да ходим в Дупката тази вечер? Щяло да има някакво парти…

- Ох, знам, ще дойда сигурно. Обаче трябва да се прибера за малко, за да й занеса цигари.

- Добре – отвърна тя, намуси се и отиде при сестра си. Беше вече късно, след малко трябваше да тръгваме към бара, но нищо не можех да направя. Амара беше напълно неспособна да се грижи сама за себе си. Оправяше се чудесно вкъщи, но ако излезеше навън сама, имаше вероятност да не се върне. Можеше да забрави пътя, понякога съм я намирал да седи на пейката пред входа по един раздърпан анорак в разгара на зимата, защото не можеше да си спомни кой ключ отваря долната врата. Не че си го признаваше. Майка ми беше горда и надменна жена с твърд характер. Преди да се родя е работила в стриптийз бар, но белегът от цезаровото сечение е бил краят на нейната кариера. Баща ми, лека му пръст, беше особено щастлив от този факт. За него стриптизьорството е вид легална проституция и не може да се отрече, че е бил прав.

Такива неща си мислех в тролея към вкъщи. По пътя от спирката до нас припявах тихичко песните на Бийтълс без да ме интересува как ме гледат хората. Жалко, че нямах гласа на майка ми – тя пее страхотно. Понякога, в кротките моменти, докато й правя нещо за ядене, тя започва да припява детски песни или стари рок парчета от нейната младост. Казва, че баща ми е бил голям почитател на класическия рок и че всичките грамофонни плочи в килера са били негови. Което е странно, защото ние нямаме килер, камо ли грамофонни плочи. Но не й противореча, безсмислено е. Според лекарите тя вече живее в един съвсем различен свят и рядко има контакт с реалния. Това, което вижда, се пречупвало в очите й като през някакъв филтър.
Срещала хора, които не са там, помнела случки, които не са се случили. Казват още, че шизофренията е заложена в човек и че при някое тежко психическо сътресение, заболяването се отключвало. Подозирам, че убийството на баща ми е била точно това. Амара все още си мисли, че той е някъде на командировка и че ще се прибере утре. Сякаш съзнанието й е блокирало в един постоянно повтарящ се цикъл.

Минах през магазина и й купих един стек цигари, а за себе си взех бутилка червено вино. Беше късно, нямаше шанс да се насоча обратно към центъра, защото не исках да пътувам още час. Нека Ни мрънка после колкото й душа иска. Отворих входната врата. Целият апартамент беше потънал в гробен мрак. През стъклената врата на хола не се виждаше никаква светлина, освен откъслеци от уличното осветление.

- Майко? – плахо светнах в коридора и дори не се събух. Влязох в нейната стая и я намерих свита на дивана, завила се във вълнено одеало. Люлееше се напред-назад.

„Отново криза!” – помислих си аз и оставих вратата отворена. Включих лампите, но Амара извика нещо нечленоразделно и веднага загасих.

- Спокойно – казах аз с кротък тон – Аз съм, майко.

- Ти?! ЛЪЖЕШ! – извика тя и се сви в ъгъла. Усещах в гласа й страх и омраза.

- Не те лъжа – кимнах утвърдително и се приближих.

- Стой настрана, изчадие адско! Връщай се обратно, откъдето си дошло!

- Аз съм синът ти, майко – кротко продължих да се приближавам към нея. Трябваше да седна до нея, иначе тя щеше да продължава да ме възприема като враг.

- Няма да ме вземеш отново! Нямате какво повече да направите, шибаняци такива! – викаше Амара. От отблясъците на светлините през прозореца виждах сълзите по лицето й. Цялата трепереше. Вече знаех какво вижда – майка ми си мислеше, че е била отвлечена от извънземни, които са я подложили на ужасни тестове. При една от първите си кризи тя изтръгна с клещи единия си зъб, защото мислеше, че вътре има имплантиран чип, който я следи и предава всичките й мисли към кораба-майка.

- Не съм от тях – отвърнах аз – Може ли да седна?

Тя ме погледна изпитателно, аз се усмихнах и просто изчаках да ми кимне. Настаних се до нея, но не я докоснах – в такова състояние тя няма нужда от прегръдки. В момента е прекалено изплашена от илюзиите си, а аз съм врагът.

- Купих ти цигари – казах аз и извадих пакета от джоба си. Оставих го на възглавницата между нас, но не й дадох огънче. Тя ги погледна недоверчиво – Нали преди малко ми се обади и ме помоли да ти купя една кутия, майка.

- Така е – кимна тя и забърса сълзите си. Лицето й изглеждаше студено и сиво като камък. Вече не се люлееше. Беше се отпуснала малко.

- Запали си.

- Имаш ли огънче? – попита тя.

- Искаш ли да ти донеса твоята запалка? – Амара ползваше само една запалка, на която имаше доверие. Тя кимна и ме гледаше изпитателно, докато повдигах дясната облегалка за ръце на фотьойла. Там беше нейният тайник. Извадих мъничка шарена запалка, подадох й я и седнах до нея. Тя въздъхна облекчено, запали си цигара и ме погали по лицето.

- Извинявай, миличък, нали знаеш…

- Знам, майко, знам.

Все още седяхме на тъмно, сгушени и гледахме през големия прозорец на стаята. В един от апартаментите в панелката отсреща хората боядисваха. Някой простираше, а друг си миеше терасата. Една красива девойка отсреща пушеше цигара, крачеше напред назад по балкона и ръкомахаше, докато говореше по телефона. Ято врабчета прелетя отпред.

- Нали знаеш, че те обичам – каза Амара, гледайки в пепелника – Независимо от всичко, което ти говоря.

- И аз те обичам, майко – отвърнах изненадан аз. Чувал съм, че понякога човек има проблясък на разум и че в такива моменти осъзнава, че е болен. Амара досега не беше показвала такова поведение, не и пред мен. Изпълних се с надежда, че ще поговоря отново с майка си. Толкова ми липсваше.

- Хайде утре като се върне баща ти да отидем да се разходим в парка, искаш ли? – попита тя.

Усмихнах се и я прегърнах. Погалих я по рамото, разроших косата й и я целунах нежно по главата.

- Да, хайде, така ще направим.

Балони и захарен памук

Общ проект с Георги Младенов.

Толкова е студено. Завивам се с одеялото и пак е студено. Прегръщам парното и пак е студено. Обличам се, не мога повече. Ставам, слагам качулката, искам да изляза. Светът се върти около мен, а прозорците са навсякъде, стоят като прозрачен захарен памук. Навън вали призрачнобял сняг и свисти северният вятър. О, той носи снежинки, хиляди снежинки, които се забиват с острите си връхчета по лицето ми и ме вледеняват. Опитвам се да блъсна главата си в някоя стена, но навсякъде има само прозорци, стотици прозорци и няма нито една врата. Протягам ръка и отварям един от тях. Нека скоча през шибания прозорец. Нека да видя улицата, която се крие оттатък.

Лампи, наредени една след друг, лампи от двете ми страни, които сипят като воал пред очите ми карминена светлина. И как може всичко да е без посока? И как може всичко да е само направо и никъде другаде? Не можеш да отидеш нито наляво, нито надясно и не можеш да се отклониш. Искаш да тичаш, за да се скриеш от това ледено жълто сияние на гнусните лампи. Много неудобен прозорец избрах. Може би трябваше да скоча през някои от другите.

Тук живее един клоун. Той работеше в циркът, който имаше представление извън града тази вечер. Карнавалът както винаги пращеше от живот - хора, балони, захарен памук, деца и родители, пъстри светове, а навън беше студено и валеше сняг. Клоунът разказваше забавни истории, на които всички се смеехме. Той имаше една от онези големи и червени усмивки с розови трапчинки и шарени очи, пълни с надежди. Това беше най-щастливият човек на света. Правеше фокуси, разказваше смешки, катереше се по въжетата и падаше от високото в басейни с вода, жонглираше с обувките си… Хората се смееха от сърце и не чувстваха нищо друго освен щастието от мига! И завесата се спусна.

Клоунът нямаше шатра. Той се прибра в града на оранжеви лампи. От входната врата долу потърси своята стая. Нищо не светеше. Качи се горе, влезе, изми лицето си от грима, захвърли дрехите си в гардероба. Шарените стени в неговата стая сякаш бяха бели и той седна в ъгъла, сви се между краката си и заплака. Защо плачеш, попита гласът около него, гласът на едната от хилядите снежинки, която беше преборила скитащото безкрайно лутане из въздуха и бе нахлула ефирно през прозореца като нежна лунна светлина. И той й отговори:

- Защото искам да ми е мъчно, а съм обречен на щастие. Искам да скоча през този прозорец, искам да умра, искам да забравя. Това е моята болка.

Седя долу, скрит зад едно дърво в сенките и наблюдавам неговата стая.
Гледам как клоунът се качва на парапета на прозореца и застава на ръба. Носеше големите си жълти клоунски обувки, беше сложил червения си нос и беше си напудрил лицето. Гол е. Стои прав, стиска с една ръка прозореца и трепери от студа. Стана ми още по-студено като го гледах. Исках да се стопля. Клоунът стои с безизразна усмивка на перваза, а аз го наблюдавам спокойно от долу. И стояхме така доста време.

„Този клоун има нужда от чай”, помислих си аз. Да, има нужда от един горещ чай и нищо повече.

Обръщам се и продължавам да вървя по тези осветени улици, свивам по нова пряка. Не знам какво се крие зад нея. Искам да науча нещо ново, искам да избягам от този безумен свят на усмивки. Тръгвам по тази павирана от радост улица и не знам къде ще ме отведе, но не искам и да знам. Спомням си, че моята цел е да нямам цел. Пътешествието ми е по-важно от крайната дестинация. Каквото и да правя в края на улицата отново ме чака опашката на хората пред касата на цирка.

Тези хора… Искат само едно. Искат да се смеят, искат да разтоварят от негативното, което е натрупано през деня. Облаци се бяха скупчили над и без това сивия град. Мисля си за моя клоун на прозореца. Той е този, който ще отнеме товара от гърбовете им и който ще ги дари с усмивка. Защо го няма, вече е време да излиза на сцената? В този свят като че ли хората не спят, съществува само нощ, осветена от хиляди изкуствени слънца, осеяна с комичните песни на насилствена радост и карнавални картини. Чувам познат смях. Това е моят клоун! Отивам при него толкова близо, че усещам топлия аромат на лайка в дъха му, но той се прави, че не ме вижда. Една снежинка пада на носа му и го пита:

- Защо се смееш?

- Смея се, защото иначе трябва да полудея! – отвръща й той – А лудостта казват е грозна, лудостта била като онази хищна хиена, която ти се смее мрачно в лицето, докато лежиш смъртно ранен в стомаха от заблуден приятелски куршум в пустинята. Казват, че хиената наближава с безмилостна усмивка крехкото ти тяло и се смее. Смее се на заблудения ти опит да оцелееш.

- Това не звучи добре – казва снежинката и се стапя.

Вървя до клоуна по пътя му през гримьорната и го придружавам до завесите. Той излиза на сцената, а светлината на прожекторите като безмилостен бог на съвършенството се кани да го накаже.

Интересен беше този мой клоун, но е време да напускам карнавалния свят. Обръщам се и тръгвам да търся моята улица, онази безкрайно дългата без разклонения. Има я във всеки град, просто трябва да я потърсиш внимателно, преди да я откриеш. А когато я намериш тя се точи ли точи, огромни сгради се извисяват от двете й страни, а пред тях мирно са се наредили през определено разстояние улични лампи. Лесно се познава, но трудно е човек да върви само по нея, защото когато си спомниш, че улиците имат пресечки и тя изчезва. Вместо по нея, осъзнаваш, че вървиш по грамаден блестящ булевард с хиляди кръстовища. И трябва да започнеш отначало. Много трябва да си концентриран, иначе можеш да се загубиш. Аз хич не обичам да се губя из градове, които не познавам. Стигам до моя прозорец, който ме чака на края на безкрая. И се покатервам обратно в него, обратно в моята стая от прозорци.

* * *

Днес не открих това, което търся. И все пак сега е по-топло тук. А утре отново ще опитам през друг прозорец. Не мога да се предам, ако го сторя всичко отива по дяволите. Ще потърся някой прекрасен шезлонг на брега. Той ще е бял, потънал в пясъка, а аз ще легна в него за минута-две. Ще погледна морето. То ще е синьо, безкрайно и красиво. Морето е като мен – изпълнено е с вълни, които постоянно ме предизвикват. Това е. Трябва да се боря срещу вълните, да поема предизвикателствата, защото просто няма избор. Нямам правото да се предам, ще разочаровам твърде много живота във Вселените. Отпускам се назад и усещам как пропадам, а тих глас на клоун ми прошва: „Може би трябваше да си вземеш една бездънна чаша горещ чай за изпът.”

Снимката е оттук.

Фрагмент #2

И стоеше той на ръба на моста, гледайки бурната река, която течеше долу. Слънцето грееше необичайно слабо за майския ден, а гората тромаво пръхтеше от въздишките на студения пролетен вятър. Може би още беше твърде рано. Дългата му коса се вееше във всички посоки, влизаше му в очите, дразнеше лицето му, но погледът му беше закован в бездната долу. Потните му длани стискаха силно металния парапет, дишаше тежко, не спираше да хапе устните си отвътре, местеше краката си назад сякаш всеки момент щеше да се прехвърли обратно. Песъчинки чакъл се сипеха като снежинки изпод обувките му.

Трябваше да скочи. Беше твърдо решен да го направи, защото не можеше повече да чака. Страхът от високото помпаше в тялото му сладък адреналин. Премести поглед върху хоризонта. Планинските масиви обгръщаха реката от всички страни във вековна хватка. Върховете все още спяха под завивки от сняг, който скоро щеше да се разтопи, щеше да се влее обратно в безименните потоци на времето, за да се завърне отново следващата зима. Същият, и все пак напълно различен. Под сивите лъчи на слънцето гората изглеждаше примамливо самотна. Около моста се оплиташе съновна мъгла с аромат на бор. Светкавично тя обгърна всичко в мека гъста белота, от която не се виждаше нищо.

Той затвори очи и стъпи напред в празнотата. Предаде контрола над тялото си на земното притегляне и се остави без протест да бъде повлечен надолу. Вятърът засвистя гръмко в главата му и потопи съзнанието му в бял статичен шум. Адреналинът завладя цялото му същество, всеки мускул беше опънат до скъсване, сърцето му блъскаше гърдите му с бяс сякаш искаше да пробие дупка и да избяга, ръцете му бяха разперени като че ли щеше да прегърне земята.

Усмихваше се, защото времето беше спряло. Мъглата пречупваше пейзажа през изкривен млечен филтър, но полуделите му сетива възприемаха света в неповторима яркост. Виждаше ясно всяко листенце на дърветата наоколо, нищо че бяха в далечните краища на моста. Чуваше силните крясъци на орлите, които плуваха далеч в синевата. Усещаше всяка малка капчица от мъглата – имаха ефирния допир на неделна утрин, обгърната от незрели мечти. Почти можеше да вкуси от планинския въздух.

Прекрасната илюзия за безвремие беше твърде коварна и той искаше да й се отдаде за по-дълго - нищо, че после щеше да потъне в морето от вечна забрава. Но не го правеше за себе си, а за нея. Дръпна силно шнура, който излизаше от раницата му и парашутът се отвори, изсмуквайки го безпощадно от лапите на гравитацията. Чувстваше се като зашеметен. Насочи се към брега на реката. Докато плавно се спускаше отново огледа околността, студеният въздух го изгаряше със страст, а шумът от препускащата река заглушаваше всичко останало. Оплете парашута си и побърза да извади телефона си от джоба. Беше получил съобщение от нея, която гледаше отгоре. Отвори го и се усмихна още по-широко.