стената в небето

Monday, December 6, 2010

Има една скала

Има една скала – като тръгнеш с кола по Ломско шосе в посока Костинброд, минаваш Околовръстното, малко преди Волуяк свиваш в дясно по един разбит чакълест селски път и караш още десетина минути, докато не стигнеш до едно разклонение. Оттам вече ще трябва да поемеш пеш, през малка горичка, която плавно се изкачва по един изключително алогичен хълм. От скалата, покрита с пухкав жълтеникав мъх, се разкрива очарователна гледка към София. И не толкова към града, колкото към Витоша. Веднъж на високосна, когато меката светлина на залеза се впие в следобедната есенна мъгла, обгърнала масивното планинско било, цялата планина засиява в мистичния червеникав оттенък на нестинарското огнище. И когато слънцето се скрие, светлините на града като танцуващи светулки, непрекъснато жужат под сърдитите скали. Задухва студен вятър, може би от север, придърпваш якето си нагоре, тихо се сгушваш в топлата вълнена подплата, но никога не можеш да отлепиш поглед от магическото спокойствие на планината и кротката лудница на града.

- Дали хората там въобще обръщат внимание на всичко това? – попита замечтано някой.

- Ще ми се да вярвам – отвърна друг – че някъде из уличките, има човечец, който е спрял за миг, с две тежки торби в ръце, погледнал е на юг и е успял да хване точно този рядък момент, когато светлината пада по точно този начин и се е замислил, макар и само за миг, че това е адски красиво.

- Трябва да го вярваш, иначе няма смисъл – прошепна трети.

- Колко време ще седиш на този студ и ще съзерцаваш тъмнината? – сърдито измърмори четвърти и се тупна в тревата.

- Колкото трябва – отвърнах аз – Искаш да си ходим ли?

- Ами не, ама виж как духа!

- Ей сега тръгваме – прекъсна го някой.

- Но аз искам да остана! – изпротестира друг и се приближи към ръба на скалата.

- Ще паднеш – извиках аз.

- Няма начин! Аз никога не мога да падна.

Нощта обещаваше да е дълга. Меланхоличното сияние на града беше кацнало като купол над София. Дишаше нежно и отблъскваше елегантно чара на звездите. Оттук можеше да се видят всички съзвездия – Херкулес, а над него се извисяваше Дракон. В опашката му сгушена лежеше Малката мечка и мъркаше доволно. И Полярната звезда, разбира се, около която се върти целият свят.

- Знаете ли, че погледнато от друга планета, Орион или което и друго съзвездие не изглеждат по този начин, по който ги виждаме ние? – обади се тих женски глас.

- Знам, че тази вечер ще има дъжд от падащи звезди! – казах аз и се сгуших още по-дълбоко в якето си.

Всяка година идвах тук, за да гледам дъжда. И всяка година, когато първите сребърни ивици жадно разкъсат нощното небе, си пожелавах само едно единствено нещо. Желаех го толкова силно и винаги, на всяка падаща звезда си го пожелавах още по-силно и по-силно. Наближавше полунощ, не съм усетила как лети времето. Скоро трябваше да започне, дали не съм го изпуснала? Не, ето я първата! И втората! И третата! И после нищо – звездичките просто се усмихваха като малки сълзички иззад безкрайността, здраво залепнали по местата си. Слава богу, че този път нямаше Луна. А и вятърът тази година беше много по-кротък. Едвам се полюшваха клонките на голите дръвчета. Някъде отдалече се чуваше вода – сигурно беше реката на язовира. Но иначе бе плашещо тихо – трябва да се опиташ само да игнорираш шума от разговорите. Изведнъж мъничка експлозия прониза тъмнината със зелена светлина, тънката ивица дим от двете й страни беше почти незабележима. Това май беше най-голямата падаща звезда, която съм виждала. И отново започнаха – тук и там, стотици мънички кристали проблясваха рязко и се стапяха безпаметно в нищото. Цялото небе, сякаш прочистено от студа, се озаряваше от хилядите космически камъчета и песъчинки, които без протест, без болка и може би без мисъл, изгаряха щастливи и се превръщаха в снежинки невидим прах.

- Моля те – шепнех си тихичко аз със затворени очи всеки път, когато ги видех – моля те с цялата си душичка, моля те, накарай гласовете да изчезнат!

1 comment: