И стоеше той на ръба на моста, гледайки бурната река, която течеше долу. Слънцето грееше необичайно слабо за майския ден, а гората тромаво пръхтеше от въздишките на студения пролетен вятър. Може би още беше твърде рано. Дългата му коса се вееше във всички посоки, влизаше му в очите, дразнеше лицето му, но погледът му беше закован в бездната долу. Потните му длани стискаха силно металния парапет, дишаше тежко, не спираше да хапе устните си отвътре, местеше краката си назад сякаш всеки момент щеше да се прехвърли обратно. Песъчинки чакъл се сипеха като снежинки изпод обувките му.
Трябваше да скочи. Беше твърдо решен да го направи, защото не можеше повече да чака. Страхът от високото помпаше в тялото му сладък адреналин. Премести поглед върху хоризонта. Планинските масиви обгръщаха реката от всички страни във вековна хватка. Върховете все още спяха под завивки от сняг, който скоро щеше да се разтопи, щеше да се влее обратно в безименните потоци на времето, за да се завърне отново следващата зима. Същият, и все пак напълно различен. Под сивите лъчи на слънцето гората изглеждаше примамливо самотна. Около моста се оплиташе съновна мъгла с аромат на бор. Светкавично тя обгърна всичко в мека гъста белота, от която не се виждаше нищо.
Той затвори очи и стъпи напред в празнотата. Предаде контрола над тялото си на земното притегляне и се остави без протест да бъде повлечен надолу. Вятърът засвистя гръмко в главата му и потопи съзнанието му в бял статичен шум. Адреналинът завладя цялото му същество, всеки мускул беше опънат до скъсване, сърцето му блъскаше гърдите му с бяс сякаш искаше да пробие дупка и да избяга, ръцете му бяха разперени като че ли щеше да прегърне земята.
Усмихваше се, защото времето беше спряло. Мъглата пречупваше пейзажа през изкривен млечен филтър, но полуделите му сетива възприемаха света в неповторима яркост. Виждаше ясно всяко листенце на дърветата наоколо, нищо че бяха в далечните краища на моста. Чуваше силните крясъци на орлите, които плуваха далеч в синевата. Усещаше всяка малка капчица от мъглата – имаха ефирния допир на неделна утрин, обгърната от незрели мечти. Почти можеше да вкуси от планинския въздух.
Прекрасната илюзия за безвремие беше твърде коварна и той искаше да й се отдаде за по-дълго - нищо, че после щеше да потъне в морето от вечна забрава. Но не го правеше за себе си, а за нея. Дръпна силно шнура, който излизаше от раницата му и парашутът се отвори, изсмуквайки го безпощадно от лапите на гравитацията. Чувстваше се като зашеметен. Насочи се към брега на реката. Докато плавно се спускаше отново огледа околността, студеният въздух го изгаряше със страст, а шумът от препускащата река заглушаваше всичко останало. Оплете парашута си и побърза да извади телефона си от джоба. Беше получил съобщение от нея, която гледаше отгоре. Отвори го и се усмихна още по-широко.
No comments:
Post a Comment