стената в небето

Wednesday, May 18, 2011

Светлината

Не трябваше да пия толкова много чай по това време на денонощието, казах си. Мехурът ми сигурно беше вече с размерите на главата ми, нереално погледнато. Заджапах по чехли в снега към тоалетната и напсувах на ум баща си, дядо си и прадядо си, че никой така и не се сети да направи тоалетна вътре в хижата. Бях преполовил вече пътя, когато нещо заблещука неестествено пред краката ми. Реших, че пак си въобразявам, но тогава земята започна да се надига и спада, сякаш дишаше. Скочих рязко встрани и се опрях на едно борче. Сняг се посипа по главата ми. Подутината се напука и от нея плъзнаха нагоре като пипала малки и много тънки зелени клони, толкова нежни и крехки, че ми беше непонятно как успяха да си прокарат път през дебелия снежен пласт. Те се издигаха бавно нагоре, оплитайки се едно в друго, оформяйки нещо като въже, което продължаваше да расте. Доближих се до него – приличаше на забит в земята стълб. Стигаше ми вече до гърдите. Връхчето му приличаше на разрошен сноп от тънки косми, които нежно се мърдаха, сякаш се полюшваха от някакво невидимо течение във въздуха. Прокарах ръка по тях и изсъсках от болка. Дланта ми веднага се обрина с дребни ситни пъпчици, които ме засърбяха ужасно и запариха непоносимо. Вкарах мигновено ръката си в снега, за да се облекча, но това почти не помогна. Все пак изумлението ми от случващото се пред очите ми някак си смекчи болката и дискомфорта, който изпитвах. Но започна да ми става безумно студено. Надигнах се и набързо се скрих в хижата, за да се облека подобаващо.

Когато отново излязох, малкото дръвче вече се извисяваше по-високо от мен и продължаваше да се извива нагоре. Стеблото му определено се беше разширило и вече приличаше повече на стеблото на обикновено дърво. Земята под него пулсираше все така леко и спокойно. Сиянието, което привлече вниманието ми в началото, се усилваше и забелязах, че започна да мени цветовете си – от мътно зелено то сега се топеше в бледо розово и продължаваше да се изкривява в жълто, а после в небесносиньо, в мътно червено… Беше ме страх да докосна стеблото, въпреки че изглеждаше толкова примамливо. И тогава дръвчето спря да расте. Отдръпнах се назад, за да огледам по-добре всичко. Изведнъж, много бавно, почти неподвижно бих казал, от върха се подадоха няколко крехки, но сравнително дебели клони, които се спуснаха нежно надолу от всички краища. Когато най-накрая докоснаха снега, те се свиха сякаш опарени и се дръпнаха леко нагоре. По пипалата се бяха образували малки червени пъпчици, които сега ефирно започнаха да се разтварят. Не виждах цветчета в тях, но отвътре се подаваше съвсем слабо бледо сияние, което постепенно се разгърна все повече и повече, докато не заблестя, почти ослепително, във всички цветове на дъгата. Всяко цветче си имаше свой нюанс и всички те се сливаха в едно, за да образуват нещо неописуемо красиво и хармонично. В този момент гледах с почти присвити очи и усещах някаква топлина, която заливаше тялото ми и която се вливаше в мен сякаш през зениците ми. Обливаше ме странно спокойствие, едно безмерно изумление към всичко, което се случва, някога се е случвало и ще се случва. За миг сякаш загубих всякаква представа за фрагментите на околния свят и усетих цялото. Успях да се докосна до едно съвършенство, до едно опиянение от простотата.

Ярката светлина постепенно започна свенливо да се стапя сякаш навътре и остана само леко, бледо сияние, което беше много по-приятно за гледане. Съзерцавах как цветовете, които излизаха от растението, се оплитаха едни в други, за да образуват една почти неразбираема шарена симфония. И всичко това пулсираше равномерно, сякаш това беше сърцето на някакво мистериозно животно. И точно в този момент от небето се спуснаха две мънички птички, не по-големи от врабче, но с дълги клюнове и с широк размах на крилата. Те бяха също толкова пъстри и също толкова ярки, колкото и дръвчето. Кацнаха на клоните, захващайки се здраво с крака за тях и се огледаха важно. Тръснаха криле и се наведоха бавно към чашките, откъдето извираше дъгата. Започнаха сякаш жадно да пият, а телата ми засияха все по-силно. Всичко наоколо отново се изпълни постепенно с бяла светлина. Стиснах силно очи, защото ме болеше да гледам. В един момент чух силни птичи крясъци и тежкото размахване на криле. Силната светлина беше изчезнала, а с нея и двете птици. Погледнах ръцете си – целите бяха посипани с шарени малки кристалчета, които блещукаха странно на лунната светлина. Дръвчето беше започнало да прибира клоните си и бавно, също както се беше появило, се скри обратно в земята. Единствената следа за неговото съществуване беше огромната разорана каша от пръст и сняг, която остави след себе си. Разрових мястото с ръце, но нямаше нищо. Намерих само едно светло лилалово перо.

На сутринта ръката ми се беше подула толкова много, че не можех да свивам пръстите си. Оттокът не спадна до вечерта и на следващия ден пръстите ми вече бяха посинели от липсата на кръв. Отидох в най-близкото село, което имаше лекар – намираше се на двадесетина километра от хижата. Казах му, че съм докоснал някакво странно растение и че оттокът не е спаднал вече втори ден. Той ми сложи някаква инжекция и ме посъветва да се върна отново утре, ако няма подобрение. Нямаше. Наложи се да отрежат ръката ми, за да не се разпростре инфекцията по-дълбоко в тялото. Когато ме пуснаха да си ходя мислех по обратния път за дръвчето и за птиците. По-красиво нещо не бях виждал през живота си и не можех да им се сърдя за случилото се. И се надявам, че някога ще го видя отново, че ще усетя пак топлината и блаженството, което се лееше от цветчетата, че ще срещна отново тези прекрасни птици. Всеки ден се оглеждам в гората за тях, но няма и следа. И всеки път нося със себе си онова лилаво перо, защото ми се иска да им го върна. Все си мисля, че красотата им не е пълна без него.