стената в небето

Sunday, January 13, 2013

Ветропоказател


Градът не беше в настроение за посрещане на гости и блудни синове. Библейско гъста мъгла в пет сутринта, ситен, но настоятелен дъжд и разбит асфалт. Тома се чувстваше изгубен, въпреки че беше на правилното място – шофираше по моста, под който минаваше влакът за столицата, и който бе прекосявал всеки ден по път за училище. В главата му се разтвори тътенът на експреса, който всяка сутрин профучаваше по разписание в седем без десет. Мъглата беше толкова гъста, че червеното на светофарите в далечината приличаше на левитираща сфера, спасителен пояс за оцелелите след Апокалипсиса.


Катрин преди два часа спусна докрай предната седалка на колата и заспа, при това дълбоко, ако съдеше човек по плиткото ѝ дишане. Тома не би имал нищо против, ако обстоятелствата бяха други. Работният му ден започна преди този на Слънцето, защото го бяха извикали по спешност в болницата. Някакъв важен депутат получил инфаркт и трябвало незабавно да бъде опериран. След осем мъчителни часа сърцето на политика заби без помощта на машина. Нервната система на Тома колабираше под напрежението на изпитите кафета и енергийни напитки, когато се качиха на колата в късния следобед, за да поемат на това унищожително пътуване. Беше обещал на родителите си да дойдат на гости за рождения ден на малкия им син. Бяха го оставили, както всяка година, за лятото при баба и дядо, покрай морето, далеч от задушаващия смог на големия град. Всичко в живота му беше  подредено в един притъпяващ болката от съществуването график. Искаше му се да събуди Катрин, за да си говорят. Имаше нужда от шум, защото иначе щеше да заспи на волана.


„Почти пристигнахме! Още малко и ще паркираш пред гаража на татко, майка ще ни посрещне и ще ни остави да се наспим. Ще откъртя поне дванадесет часа, от шест до шест, въобще не ми пука, че ще изпусна деня. И без това ще празнуваме чак вечерта.”


Тома тръсна глава и разтърка очи. Не трябваше да мисли за спане. Трябваше да следи пътя, щеше да е цинично, ако нещо лошо се случеше на финалната права. Меланхоличното и циклично движение на чистачките по стъклото и сивотата на мъглата имаха обратен на ободрителен ефект. Тома изпи на екс последното кенче с енергийна напитка. Освежаващото усещане беше една илюзия, защото мозъкът има граница на умора, отвъд която светът рухваше.  


„Отново мислиш за спане! Съсредоточи се…ох, този светофар няма ли да се смени най-накрая? Цяла вечност вися на това кръстовище.”


Тома беше убеден, че кръстовището беше свободно и щеше си остане свободно с или без разрешителния зелен сигнал. Ако не беше този проклет, непрогледен думáн, нямаше и да го чака. Мъглата танцуваше на гъсти облаци пред фаровете, полюшвана апатично от вятъра. Мокрият асфалт лъщеше мистериозно. Струваше ли му се или времето наистина течеше по-бавно?


На пешеходната пътека се появиха чифт женски крака, с бримки по чоропогащника и неприлично къса пола. Момичето спря, наведе се пред фаровете, усмихна се и тръгна към вратата на шофьора. Почука с ветрилото си по стъклото и помоли Тома с жест да свали прозореца. Ако беше мъж, нямаше да го направи. Не че на жените може да се има доверие, но се успокояваше с физическото си превъзходство.


- Извинете, че Ви безпокоя, но мисля, че се изгубих! Обикалям вече половин час по улиците, не виждам никого и се отчаях. Знаете ли как да стигна до спортната зала?

- Ами, момент, само да видя къде сме в момента – отвърна Тома с нарастващо раздразнение – Пресичате улицата, вървете само нагоре до първото кръстовище със светофар. Минавате от другата страна и отново следвате направо улицата. Спортната зала е точно срещу Тризнаците. Няма как да се объркате.

- Благодаря Ви много – развълнувано отвърна момичето.

- За нищо – каза Тома с учтива, фалшива усмивка и натисна копчето за вдигане на прозореца. Изненадващо, момичето мушна ветрилото си в затварящия се процеп, наведе се и с ехтящ глас каза:

- Защо понякога облаците имат плоско коремче, сякаш се излежават върху невидимо стъкло?


Тома подскочи и стисна волана с две ръце. Целият настръхна, дори скалпът му изтръпна. Без да дочака отговор, момичето издърпа ветрилото си, разпери го и изчезна зад колата. Дали гласът ѝ наистина ехтеше? Краката му трепереха толкова силно, че Тома с усилие задържа съединителя в позиция за потегляне. Колата изръмжа и потегли несигурно. Катрин изсумтя и се размърда на седалката. Тома реши, че беше време да я събуди.


- Катрин? Катрин, ставай, пристигнахме.

- М? Как…стигнахме ли вече? – той я побутваше по рамото, защото не искаше да я буди рязко.

- Стигнахме, да. Ето, след малко сме на кръговото с големия герб на града.

- Трябваше ли да ме будиш? Можех още малко да си поспя – изскимтя тя и раздвижи схванатия си врат.

- Ти гледай аз да не заспя, че тогава ще стане страшно! Едвам си държа очите отворени, нямаш си на идея колко съм изморен. Започнах да халюцинирам…

- Как така халюцинираш? – Катрин го проряза с нейния критичен поглед.

- Странни неща ми се случват, не искам да задълбавам. Имам нужда от още един чифт очи и уши. Хайде, разсейвай ме с нещо, говори ми някакви неща, които не са свързани със спане.

- Добре – кимна Катрин – като начало си влез в лентата. Избери си дясната или лявата, но не по средата.

- Не виждаш ли, че няма коли?

- Няма никакво значение дали има или няма коли. Видимостта ти е ограничена, не разбирам защо спориш с мен в момента, като знаеш, че си в грешка? Чу ли се с вашите?

- Няма нужда, разбрали сме се, че ще ни приготвят леглата и да им се обадя, когато сме долу, за да ни отворят.


Катрин напрегнато гледаше през предното стъкло и псуваше мъглата. Подминаха изоставени индустриални постройки. Успоредно на шосето се точеха влакови релси. Изглежда преди време по тях се е доставял материал за цеховете. Влажният климат и липсата на поддръжка се отразяваха катастрофално на сградите – мазилката им се лющеше на огромни парчета, повечето прозорци зееха, покривите се бяха срутили, огромни парчета от стърчащите железни скелета заплашваха всеки момент да се разпаднат на ръждив прах.


- Абе, ти сигурен ли си, че това е пътят? – попита тя.

- Какво? Разбира се, че съм сигурен, това ли намери да ме питаш? – Тома се вбеси на раздразнителността си.

- Скъпи, успокой се. Имам ти пълно доверие. Просто за пръв път минаваме оттук. Щях да запомня релсите.

- Релси ли? Я, виж ти…


Тома беше объркал пътя. Не само това, ами не можеше да се сети къде се намираха. Знаеше, че мястото му е познато, но отзивчивостта на паметта му се изчерпа с това усещане. Сигурно минаваха покрай изоставените складове на хлебозавода. Той се напрегна, мъчейки се да различи олющените рисунки по външните стени. Беше твърде тъмно и твърде мъгливо, но Тома си внушаваше, че вижда преплитащи се житни стълбове. Тъкмо се канеше да ги покаже и на Катрин, когато колата сякаш блъсна нещо. Сама, защото той беше забравил да я управлява. Тома почти се изправи върху спирачката, гумите изскърцаха и „Реното” закова на място. От рязкото спиране двигателят изгасна и се включиха аварийните светлини. Все още се намираха на пътя, не бяха се отклонили от него.


- Какво стана? – изплашено попита Катрин.

- Не знам – отвърна той и излезе, за да провери. Беше изненадващо студено за средата на август. Определено не беше за тениска. Тома се зачуди как ли онова момиче с късата пола не замръзваше. „Защо понякога облаците имат плоско коремче, сякаш се излежават върху невидимо стъкло?” Откачена работа. С фенер огледа колата. Притесняваше се, че е блъснал човек. Само това оставаше, да убие някого. Когато се увери, че отдолу няма никого, се върна назад.


- Ехо? Има ли някой? – извика той. Отговор не получи. Всяка крачка опъваше нервите му. Фенерът като светлинен меч пропъждаше гъстата мъгла. Чу жално кучешко скимтене пред себе си. Горкото животно! Мъжът се наведе над него. Кучето дишаше тежко, а задното му краче трепереше непрекъснато в агония. В очите му се отразяваха оранжевите пулсации на аварийните светлини. Изглеждаха огромни и бяха пълни със страх, с човешки страх. Езикът му неподвижно вкусваше асфалта в локва кръв. Тома осъзна, че трябва да премести тялото извън пътя. Не му се искаше да го прави, защото щеше да причини садистична болка на животното – сигурно половината му кости бяха станали на сол. Досети се, че може да използва един стар картон в багажника за носилка.


- Съжалявам, приятелю, не те видях, много съм изморен – говореше Тома, докато внимателно подпъхваше картона под кучето. Скимтенето разяждаше емайла на лекарското му безразличие и катализираше емпатията му – Шшшшт, знам, че боли, но трябва да си смел! Ето, свърши, спокойно. Сега внимателно ще те издърпам извън пътя и всичко ще е наред. Тук ще ти е по-добре, обещавам.

„Вятър…” – изскимтя кучето, гледайки Тома право в очите. Макар и сдъвкано сред звуците на страдание, нямаше съмнение, че животното каза „вятър”. И то не само веднъж. Всеки тъжен вой на болка съдържаше в себе си думата „вятър”. Тома застана на колене и се наведе до главата на животното.

- Какво…

„Вятър…вятър…вятър…”


Тома не можеше да отлепи поглед от умиращото куче, което шептеше нещо за вятъра до последния си дъх. Това не беше халюцинация. Прекалено беше реално. Кучетата не можеха да говорят, нали? Камо ли да повтарят неколкократно една и съща дума, докато умрат. Клаксонът го шамароса ободрително. Той се изправи, изтупа се и изтича към колата, без да поглежда към трупа на животното. В момента приоритет беше да стигнат до апартамента на родителите му, да си вземе един душ, да си почине и на свежа глава да се опитва да разсъждава.


- Какво се случи? Защо се забави, защо търча напред-назад, какво търси в багажника? – въпросите на Катрин преливаха един в друг сякаш тя не търсеше отговор.

- Бяхме ударили едно куче – отвърна Тома и затвори вратата. Много искаше да ѝ разкаже за разговора, който проведе с него, но реши, че само ще я притесни излишно. Запали колата и потеглиха.


- Само не мога да разбера защо не се зазорява – каза Катрин и погледна часовника. Пет и дванадесет – Това не може да бъде…

- Мм, какво? – попита разсеяно Тома. Мислеше, че на това кръстовище трябва да се завие наляво. После направо и надясно, за да излезе на булеварда. Нямаше как да се изгубят излязат ли веднъж на него.

- Часовникът ти не е верен – отвърна Катрин, търсейки телефона из чантата си.

- Защо пък да не е верен?

- Защото показваше пет и десет, когато ме събуди. Не е възможно да обикаляме толкова много, а да са минали само две минути…или може би е. Странно, часовникът на телефона също показва пет и дванадесет.

- Заради мъглата е – каза Тома и уверено направи десен завой. Булевардът трябваше да е зад следващата пресечка. Но не беше. Вместо това се озоваха от другата страна на изоставените складове.

- Е, не! Какъв е този абсурд? – попита Катрин.

- Този път трябваше да ни изведе на широко – каза Тома, почесвайки главата си, и паркира колата.

- Защо спираме?

- Ще пусна GPS, очевидно така няма да стане. Прекалено сме изморени, за да мислим. Ето, изкарва ни на тази улица. Трябва да стигнем тук. Вземи, ще ми казваш накъде, окей?

- Добре, добре – отвърна Катрин и взе телефона. Не я биваше за навигатор, трудно ѝ беше да си представи кое къде се намира в пространството. Беше свикнала да се ориентира по сгради, а не по улици. От друга страна, колко трудно би било да следваш една стрелка?

- На следващата в дясно.

- Дясно. Катрин, защо понякога облаците са с плоски и равни основи?

- Моля? Това пък откъде ти хрумна?

- Наскоро ме попитаха и не мога да си избия въпроса от главата. Пък и трябва да си говорим нещо, за да не заспя. Това е интересна тема за анализ, не мислиш ли?

- Не знам, не разбирам какво имаш предвид. Тук си вляво и после веднага вдясно.

- Ами помисли, не се ли сещаш как понякога облаците изглеждат с плоско дъно, сякаш се плъзгат по стъкло.

- Добре, и? Направо карай.

- Защо? Защо се получава така?
- Не знам, бе, Тома, нищо не разбирам от метерология.

- И аз. Просто…тук накъде?

- Ъм…надясно. Още малко и би трябвало да излезем на кръговото.

- Нищо не виждам в тази мъгла. Дай да помислим. На първо време какво е облакът? Облакът е пара, нали? Водни изпарения, които кондензират от студения въздух в небето.

- Примерно, тези уроци в часовете по природознание ги пропуснах – отвърна Катрин и се намръщи. Вече трябваше да се вижда тъпото кръстовище. Сякаш колкото повече се опитваха да стигнат до него, толкова повече се отдалечаваха. Възможно ли беше толкова да са изморени и двамата, че да не могат да се оправят в родния град на Тома? Катрин съжали, че не може да шофира и си обеща да вземе книжка при първа възможност – Но, да, май си прав. Облаците са водна пара.

- Като мъглата. Мъглата и тя е облак, нали?

- Да, мъглата е облак. То и горещата пара, която излиза от вечеря ти също може да кажеш, че е облак.

- Вярно! – Тома усети глух прилив на енергия. Обичаше да мисли върху разни проблеми, които не са му по специалността. Обичаше сам да намира решението на всекидневните загадки на живота – А парата се издига нагоре, защото…защото е по-лека от въздуха? Или защото е гореща?

- Сигурно – Катрин не го слушаше. Въртеше телефона, за да разбере накъде сочи шибаната стрелка и защо не спира на едно място. Опитваше се да разпознае името на улицата, по която караха. Вече за четвърти път минаваха покрай този надраскан с графит знак за предимство. От двете им страни се издигаха ниски жилищни сгради, всички изглеждаха еднакви. Отчайващо. Нямаше ли да се съмне най-накрая?

- Така е, да. Значи въздухът контролира облаците, той е причината да не падат от небето.

- Примерно…

- Тогава, логично е да предположим, че и въздухът придава тази плоска форма на облаците. Все пак те са плоски отдолу, а не отгоре.

- И над облаците има въздух – каза Катрин.

- Да, права си… тогава какво има отдолу?

- Някакви въздушни течения може би.

- Тоест някакъв вятър... - Тома натисна рязко спирачките. Катрин на косъм щеше да си разбие носа в предното стъкло.

- Какво правиш, по дяволите?! – извика тя.

- Кучето…кучето знаеше отговора на въпроса.

- Кучето, което блъснахме? Полудя ли?
- Вятърът може да издуха мъглата – продължаваше да мисли на глас Тома. За пръв път съзнателно забеляза, че мъглата се движеше, преплиташе се, разсейваше се и се сгъстяваше. И всичко това беше заради вятъра. Същият този вятър, който изглажда коремчетата на облаците.

- И какво? Тома, пали колата и да тръгваме, че аз ще полудея.
- И какво наистина…нещо изпускам. Какво прави вятърът?

- Издухал ти е главата! – троснато каза Катрин.

- Духа…духа откъде? И накъде? – Тома присви очи и превключи на дълги. Мъглата следваше посоката, в която духаше вятъра. Знаеше, че идеята да шофираш по вятъра, когато си изгубен, е безумна. И все пак…

- Прибери картата, Катрин, сетих се къде сме.


Тома щеше да следва вятъра, доколкото можеше. Караше на втора, бавно и внимателно. На кръстовищата завиваше в посоката, в която се отклоняваше мъглата. Наляво, наляво, надясно, пак надясно… Катрин с основание мърмореше, но той не ѝ обръщаше никакво внимание. Интересуваше се само какъв курс на движение ще му подшушне вятърът. След всеки завой мъглата се разсейваше. Значи ли това, че бяха на прав път? Нямаше как да разбере. В главата му бучаха милионите бръмбари на безсънието.


- Скъпи! Виж! – Катрин сочеше нещо отпред. Беше огромният неонов герб на града. А това означаваше, че бяха стигнали булеварда. Това беше добре, но Тома нямаше да се успокои, докато не види фризьорския салон в началото на блока на родителите му. Напрегна се до последно и преповтаряше на глас направлението си. От мъглата нямаше и следа. Градът се показа кокетно, окъпан в светлината на уличните лампи. Тома се замисли как въобще беше успял да се загуби в родния си град. Непонятна му беше и връзката между момичето, облаците и кучето. Катрин изхвърча към входната врата в мига, в който Тома изгаси двигателя. Той се отпусна назад на шофьорската седалка и въздъхна облекчено. Преди да излезе погледна часовника – беше пет и тринадесет. Не, помисли си той, беше твърде изморен, че да мисли за нещо друго освен леглото.