Общи условия

„Приемам”. И продължавам. На Стефан му беше пределно ясно, че никой не чете „Общите условия”*, когато инсталират нова програма на машините си, макар и с огромни букви да е написано още в заглавието – „МОЛЯ ВНИМАТЕЛНО ПРОЧЕТЕТЕ ТОВА СПОРАЗУМЕНИЕ”. Което беше разбираемо, но и малко тъжно. А може би в това беше идеята – един Господ знае какво пише вътре…

До Коледа 2010 потребителят се задължава да пренесе роднина по свой избор в жертва на бога Ра. – Приемам.

Microsoft запазва правото си да изпрати група черни нинджи да Ви изнасилят, докато спите. – Приемам

Потребителят се задължава безвъзмездно и безусловно да предостави данните от кредитната си карта. – Приемам.

Стефан се усмихна. Част от неговата работа беше да пише тези „Общи условия”. И това обичаше най-много, защото винаги вмъкваше нещо от себе си, скрито в мътилката на юридическия език. Веднъж дори успя да побере легендата за Финли Шепърд и високосните години в договор от повече от двеста страници. След десет години стаж беше сигурен, че никой не беше забелязал – все пак още имаше работа, нали?

Първо започна с малки изречения. Случайни мисли, които му с въртяха в главата или беше прочел в любимия си блог. Постепенно тези изречения прераснаха в кратки лирически откровения, които еволюираха в много красива проза. Разкази за детството му, интересни истории, които не му даваха мира, любовни писма до жена му, която обичаше до състояние на абсурд, диалози с починалия му баща, приказки за децата, които никога нямаше да има... От носталгия винаги пишеше на български, макар и с латински букви. Половината думи бяха избистрени с 4-ки и 6-ци - малък експеримент дали на някого би му направило впечатление, че изведнъж текстът е станал още по-неразбираем. Беше публикувал стотици такива творби, които се разпространяваха в безумен тираж, достигаха компютрите на хора от цял свят и оставаха напълно изгубени. И Стефан ги обичаше всичките, колкото и нескопосани да бяха те.

В офиса отдавна беше пусто. В сградата бяха останали само чистачите и охраната. Никой не го безпокоеше, защото знаеха, че той често оставаше до късно. Стефан стана от бюрото си и загаси лампите. В широкия му кабинет изведнъж стана още по-самотно – бледата светлина от улицата се прокрадваше по мебелите, безмилостно разпокъсана на огромни безформени късове от тъмнината. Последната му творба беше написана и се беше сгушила някъде из „Общите условия”. Стефан по-късно щеше да я препрати към софтуерния отдел за обработка. Наля си чаша от любимия скоч и погледна през прозореца. Някъде в далечината зад хоризонта на залязващото слънце беше България. Силиконовата долина спеше обгърната в монотонно жълтеникаво-оранжев ухание, заради което небето беше пусто и безлико. От толкова високо местността изглеждаше непонятно спокойна. Една чудесна илюзия. Гигантите спяха. Петък вечер всеки искаше да е колкото може по-далеч от работа, а Стефан се чувстваше прекрасно в прегръдките на самотата.

Телефонът в ръката му гальовно измърка.

Изненада се, че още го държи. Откакто му се обадиха, че Анджи се беше предала, май го беше стискал несъзнателно през цялото време. От няколко месеца жена му лежеше в болницата. За нея надежда нямаше и Стефан си мислеше, че няма да му толкова тежко, когато научи неизбежното. В началото се ядосваш, протестираш, не можеш да разбереш „защо на мен”, губиш вяра…после се появява надеждата. Може би тя ще успее, може би ще се пребори…само може би…но накрая реалността впива зъби в сърцето ти и те изяжда отвътре. Когато Стефан научи за смъртта й тази вечер се почувства кух. Празен. Нищожен и абсолютно сам. И той не беше до нея, когато тя си замина. Тя не искаше – изгони го. „Отиди на работа, не се тревожи за мен! Утре ще ме видиш пак”. И му се усмихна. С нейната мъдра усмивка. Която не търпеше противоречие. Устните му се разтрепереха, краката му омекнаха и се подпря на огромния прозорец. Но беше намерил решението – малко шишенце, пълно с тежки приспивателни. Искаше само да се наслади за последно на скоча.

Телефонът отново извибрира. Имаше мейл. Ако беше друг ден, сигурно щеше да го отвори. Но не и днес. Захвърли телефона в коша и се отпусна в коженото си канапе. Без да се замисли изсипа половин шепа от мъничките жълти хапчета и ги прокара с последната глътка скоч. Отпусна се. Зачака. И после всичко потъна в бял мрак.

* * *

Какво е това странно усещане? Нещо му убиваше на гърба. Опита се да се завърти, лека-полека започна да усеща отново тялото си. Гърдите му тежаха, дишаше тромаво, беше напълно отпаднал. Не можеше да се движи. Стефан лепкаво отвори очите си. Странен непознат бял таван, ужасно флуоресцентно осветление и откъслечни мисли. Бавно сведе погледа си надолу – от ръцете му стърчаха прозрачни тръбички, заглушено чуваше монотонното писукане на пулса си, а горещината допълнително замъгляваше съзнанието му. Оттук нататък всичко беше ясно.

---

* Или така наречените End-User Licence Agreements (Лицензионно споразумение за крайния потребител) – онзи дълъг текст в началото на инсталацията на всеки софтуер, с който трябва да се съгласите, преди да продължи инсталацията.