Старият „Чавдар” с последни мъки и с тежко ръмжене се дотътри до входа на автогарата в Бургас. Дъждът така силно барабанеше по изгнилата ламарина над главата ми,че имах чувството,че всеки момент щеше да пробие метала и да се излее като река в купето.
Погледнах през замърсения прозорец. Трудно можеше да се види каквото и да е. Водата беше покрила света в млечнобяла пелена. Сякаш навън беше паднала есенна мъгла. Гръм проряза небето. В мен се събуди първичния страх,който панически си задаваше въпроса: „Как ще изляза в това време!”. После опипах дървената дръжка на чадъра си.
Автобусът спря под един от навесите на автогарата и с прорязващо скърцане отвори вратата. Излязохме навън. Свежият морски въздух погъделичка приятно сетивата ми. Нашата малка група се беше събрала плътно под оскъдния навес и май никой не искаше да тръгне.
А дъждът валеше… Природата беше застинала в пълна тишина,унесена от мелодията на безбройните капки,който се разбиваха в земята. Малкият парк до автогарата,който принципно жужеше от десетки туристи,търсещи автобуси за някъде по морето,беше избледнял,тих и спокоен. Бездомните кучета се бяха скрили под пейките и уплашено скимтяха при всеки гръм.
Пороят премина в тих ръмеж,а ръмежът – в сън. „Хайде” каза ми някой и се стопи в тишината.
No comments:
Post a Comment