стената в небето

Sunday, January 13, 2013

Ветропоказател

Градът не беше в настроение за посрещане на гости и блудни синове. Библейско гъста мъгла в пет сутринта, ситен, но настоятелен дъжд и разбит асфалт. Тома се чувстваше изгубен, въпреки че беше на правилното място – караше по моста, под който минаваше влакът за столицата. Нямаше как да го сбърка, защото го бе прекосявал всеки ден по път за училище. Спомни си експреса, който всяка сутрин профучаваше шумно по разписание в седем без десет. Отивайки за първа смяна, Тома не пропускаше да го изпрати. Мъглата беше толкова гъста, че червеното на светофарите в далечината по булеварда приличаше на перфектна, летяща сфера, хвърляща сякаш спасителен пояс на оцелелите след Апокалипсиса.

Катрин от два часа спеше на предната седалка на колата. Тома не би имал нищо против, ако обстоятелствата бяха други. Беше станал рано, защото го бяха извикали по спешност в болницата. Някакъв важен депутат получил инфаркт и трябвало незабавно да бъде опериран. След осем мъчителни часа, сърцето му заби само, без помощта на машина. Нервната система на Тома беше претоварена от кафета и енергийни напитки, но нямаше друг избор – трябваше да запалят колата в късния следобед и да поемат на това унищожително пътуване, защото бе обещал на родителите си да дойдат на гости за рождения ден на малкия. Както всяка година го бяха оставили за лятото при баба и дядо, покрай морето, далеч от задушаващия смог на големия град. Всичко в живота му беше дисциплинарно подредено в един притъпяващ болката от съществуването график. Искаше му се да събуди Катрин, за да си говорят. Имаше нужда от някакъв разсейващ шум, защото иначе щеше да заспи на волана.

„Почти пристигнахме! Още малко и ще паркираш пред гаража на татко, майка ще ни посрещне и ще ни остави да се наспим. Ще откъртя поне дванадесет часа, от шест до шест, въобще не ми пука, че ще изпусна деня. И без това ще празнуваме чак вечерта.”

Тома тръсна глава и разтърка очи. Не трябваше да мисли за спане. Трябваше да гледа внимателно пътя, щеше да е прекалено цинично, ако нещо лошо се случеше на финалната права. Меланхоличното и циклично движение на чистачките по стъклото и сивотата на мъглата въобще не му действаха ободрително. Тома изпи на екс последното кенче с енергийна напитка. Освежаващото усещане бе една илюзия, защото мозъкът ни си има една граница на умора, отвъд която светът рухваше.  

„Отново мислиш за спане! Съсредоточи се…ох, този светофар няма ли да се смени най-накрая? Цяла вечност вися на това кръстовище.”

В този час и в този ден беше почти невъзможно да видиш друга кола по пътя. Ако не беше този проклет, непрогледен думáн, Тома въобще нямаше да чака разрешителен сигнал, ами безцеремонно щеше да мине на червено. Мъглата танцуваше на гъсти облаци пред фаровете, полюшвана апатично от вятъра. Мокрият асфалт лъщеше мистериозно. Струваше ли му се или времето наистина течеше по-бавно?

На пешеходната пътека се появиха чифт женски крака, с бримки по чоропогащника и неприлично къса пола. Момичето спря, наведе се пред фаровете, усмихна се и тръгна към вратата на шофьора. Почука с ветрилото си по стъклото и помоли Тома с жест да свали малко прозореца. Ако беше мъж, нямаше да го направи. Не че на жените може да се има повече доверие, но някак си се успокояваше с физическото си превъзходство.

- Извинете, че Ви безпокоя, но мисля, че се изгубих! Обикалям вече половин час по улиците, не виждам жива душа и се отчаях. Знаете ли как да стигна до спортната зала?
- Ами, момент, само да видя къде сме в момента – отвърна с досада Тома – Пресечете улицата, вървите само нагоре до първото кръстовище със светофар. Пресичате от другата страна и тръгвате отново само направо по улицата. Спортната зала е точно срещу Тризнаците. Няма как да се объркате.
- Благодаря Ви много – развълнувано отвърна момичето.
- За нищо – каза Тома с учтива, фалшива усмивка и натисна копчето за вдигане на прозореца. Изненадващо, момичето мушна ветрилото си в затварящия се процеп, наведе се и с ехтящ глас каза:
- Защо понякога облаците изглеждат така, сякаш седят върху гладко и тънко стъкло, с плоски и равни основи?

Тома подскочи и стисна здраво волана с две ръце. Целият настръхна, дори скалпът му изтръпна. Без да дочака отговор, момичето дръпна ветрилото си, разпери го, върна се на пешеходната пътека и изчезна в другия край. Дали гласът й наистина ехтеше или просто безсънието си казваше думата? Краката му трепереха толкова силно, че Тома едвам задържа съединителя в позиция за потегляне. Колата изръмжа недоволно и тръгна несигурно. Катрин изсумтя на сън и се размърда на седалката. Тома реши, че е крайно време да я събуди.

- Катрин? Катрин, ставай, пристигнахме.
- М? Как…стигнахме ли вече? – той я побутваше по рамото, защото не искаше да я буди рязко.
- Стигнахме, да. Ето, това е кръговото с големия герб на града.
- Трябваше ли да ме будиш? Можех още малко да си поспя – недоволно изскимтя тя и раздвижи схванатия си врат.
- Ти гледай аз да не заспя, че тогава ще стане страшно! Едвам си държа очите отворени, нямаш си на идея колко съм изморен. Започнах да халюцинирам…
- Как така халюцинираш? – Катрин го проряза студено с нейния критичен поглед.
- Странни неща ми се случват, не искам да задълбавам. Просто имам нужда от още един чифт очи и уши. Хайде, разсейвай ме с нещо, говори ми някакви неща, които не са свързани със спане.
- Добре – кимна Катрин – като начало си влез в лентата! Избери си средната или лявата, но не по средата.
- Не виждаш ли, че няма коли?
- Няма никакво значение дали има или няма коли. Видимостта ти е ограничена, не разбирам защо спориш с мен в момента, като знаеш, че си в грешка? Чу ли се с вашите?
- Няма нужда, разбрали сме се, че ще ни приготвят леглата и да им се обадя, когато сме долу, за да ни отворят.

Катрин напрегнато гледаше през предното стъкло и псуваше мъглата. Подминаха някакви изоставени индустриални постройки. Успоредно на шосето се точеха влакови релси. Изглежда преди време по тях се е доставял материал за цеховете. Влажният климат и липсата на поддръжка се отразяваха катастрофално на сградите – мазилката им се лющеше на огромни парчета, повечето прозорци ги нямаше, покривите отдавна се бяха срутили, огромни части от железните скелети заплашваха всеки момент да се разпаднат на ръждив прах.

- Абе, ти сигурен ли си, че това е пътят? – попита тя.
- Какво? Разбира се, че съм сигурен, това ли намери да ме питаш? – Тома беше крайно раздразнителен. От умората. Самият факт, че е раздразнителен го вбесяваше допълнително.
- Скъпи, успокой се. Имам ти пълно доверие. Просто нямам спомен някога да сме минавали по този път. Щях да запомня релсите.
- Релси ли? Я, виж ти…

Тома беше объркал пътя. Не само това, ами не можеше да се сети къде се намираха. Знаеше, че мястото му е познато, но в момента паметта му отказваше да се натовари повече от това. Сигурно минаваха покрай изоставените складове на хлебозавода. Той се напрегна, мъчейки се да различи олющените рисунки по външните стени. Беше твърде тъмно и твърде мъгливо, но въпреки това беше убеден, че вижда преплитащите се житни стълбове. Тъкмо се канеше да ги покаже и на Катрин, когато колата сякаш блъсна нещо. Сама, защото той беше забравил да я управлява. От удара и безпощадната инерция телата им полетяха напред. Добре, че винаги си слагаше предпазен колан. Тома натисна силно спирачката, гумите изскърцаха и „Реното” закова на място. Все още се намираха на пътя, не бяха се отклонили от него.

- Какво стана? – изплашено попита Катрин.
- Не знам – отвърна той, включи аварийните светлини и излезе, за да провери. Беше изненадващо студено за средата на август. Определено не беше за тениска. Тома се зачуди как ли онова момиче с късата й пола не замръзваше. „Защо понякога облаците изглеждат така, сякаш седят върху гладко и тънко стъкло, с плоски и равни основи?” Откачена работа. Предницата не беше пострадала, имаше само някаква почти незабележима драскотина на бронята. С фенер огледа под колата. Притесняваше се, че е блъснал човек. Само това оставаше, да убие някого. Когато се увери, че отдолу няма никого, се върна назад.

- Ехо? Има ли някой? – извика той. Боже, как му се спеше! Всяка стъпка опъваше до крайност нервите му сякаш всеки момент щяха да се скъсат. Фенерът като светлинен меч пропъждаше гъстата мъгла. Тома беше готов да се върне в колата и да продължи, когато чу жално кучешко скимтене пред себе си. Горкото животно! Мъжът се наведе над него и се опита да установи какво е направил. Кучето дишаше тежко, а задното му краче трепереше непрекъснато в агония. Очите му изглеждаха огромни и бяха пълни със страх, с човешки страх. Езикът му безжизнено лежеше на асфалта в локва кръв. Тома осъзна, че не може да направи нищо друго, освен да премести тялото извън пътя. Не му се искаше да го прави, защото щеше да причини садистична болка на животното – сигурно половината му кости бяха станали на сол. Досети се, че може да използва един картон, който само заемаше място в багажника, за носилка.

- Съжалявам, приятелю, просто не те видях, много съм изморен – говореше Тома, докато бавно подпъхваше картона под кучето. То скимтеше силно от болка – Шшшш, знам, че боли, но трябва да си смел! Ето, свърши, спокойно. Сега внимателно ще те издърпам извън пътя и всичко ще е наред. Тук ще ти е по-добре, обещавам.
„Вятър…” – изскимтя кучето, гледайки Тома право в очите. Макар и сдъвкано сред звуците на страдание, нямаше съмнение, че животното каза „вятър”. И то не само веднъж. Всеки тъжен вой на болка съдържаше в себе си думата „вятър”. Тома застана на колене и се наведе до главата на животното.
- Какво…
„Вятър…вятър…вятър…”

Тома не можеше да отлепи поглед от умиращото куче, което шептеше нещо за вятъра до последния си дъх. Това не беше халюцинация, беше твърде реално. Прекалено реално. Кучетата не могат да говорят, нали? Камо ли да повтарят неколкократно една и съща дума, докато умрат. Клаксонът го шамароса ободрително. Катрин се беше притеснила. Той стана, изтупа се и изтича към колата, без да поглежда към трупа на животното. В момента приоритет беше да стигнат до апартамента на родителите му, да си вземе един душ, да си почине и на свежа глава да се опитва да разсъждава.

- Какво се случи? Защо се забави, защо търча напред-назад, какво търси в багажника? – въпросите на Катрин преливаха един в друг сякаш тя не търсеше отговор.
- Бяхме ударили едно куче – отвърна Тома и затвори вратата. Много искаше да й разкаже за разговора, който проведе с него, но реши, че само ще я притесни излишно. Инструктира я да си сложи колана, запали колата и потеглиха.

- Само не мога да разбера защо не се зазорява – каза Катрин и погледна часовника. Пет и петнадесет – Това не може да бъде…
- Мм, какво? – попита разсеяно Тома. Мислеше, че на това кръстовище трябва да се завие наляво. После направо и надясно, за да излезе на булеварда. Нямаше как да се изгубят излязат ли веднъж на него.
- Часовникът ти не е верен – отвърна Катрин, търсейки телефона из чантата си.
- Защо пък да не е верен?
- Защото показваше пет и десет, когато ме събуди. Не е възможно да обикаляме толкова много, а да са минали само пет минути…или може би е. Странно, часовникът на телефона също показва пет и петнадесет.
- Заради мъглата е – каза Тома и уверено направи десен завой. Булевардът трябваше да е на следващата пресечка. Но не беше. Вместо това се озоваха от другата страна на изоставените складове.
- Е, не! Какъв е този абсурд? – изнервено попита Катрин.
- Този път трябваше да ни изведе на широко! – изненадано каза Тома и паркира колата.
- Защо спираме?
- Ще отворя карта, очевидно така няма да стане. Прекалено сме изморени, за да мислим. Ето, би трябвало да сме на тази улица. Трябва да стигнем тук. Вземи, ще ми казваш накъде, окей?
- Добре, добре – отвърна Катрин и взе картата. Не я биваше за навигатор, трудно й беше да си представи кое къде се намира в пространството. Беше свикнала да се ориентира по сгради, а не по улици. От друга страна, колко трудно би било да разчетеш една карта?
- На следващата в дясно.
- Дясно. Катрин, защо понякога облаците са с плоски и равни основи?
- Моля? Това пък откъде ти хрумна?
- Наскоро ме попитаха и не мога да си го избия този въпрос от главата. Пък и трябва да си говорим нещо, за да не заспя. Това е интересна тема за анализ, не мислиш ли?
- Не знам, не разбирам какво имаш предвид. Тук си в ляво и после веднага в дясно.
- Ами помисли, не си ли спомняш как понякога облаците изглеждат с плоско дъно, сякаш се плъзгат по стъкло.
- Добре, и? Направо карай.
- Защо? Защо се получава така? Защо понякога облаците са пухкави и тумбести, а понякога са така изрязани едва ли не с нож?
- Не знам, бе, Тома, нищо не разбирам от метерология.
- И аз. Просто…тук накъде?
- Ъм…надясно. Още малко и би трябвало да излезем на кръговото.
- Нищо не виждам в тази мъгла. Дай да помислим. На първо време какво е облакът? Облакът е пара, нали? Водни изпарения, които кондензират от студения въздух в небето.
- Примерно, тези уроци в часовете по природознание ги пропуснах – отвърна Катрин и се намръщи. Вече трябваше да се вижда тъпото кръстовище. Сякаш колкото повече се опитваха да стигнат до него, толкова повече се отдалечаваха. Възможно ли беше толкова да са изморени и двамата, че да не могат да се оправят в родния град на Тома? Катрин съжали, че не може да шофира и си обеща да вземе книжка при първа възможност – Но, да, май си прав. Облаците са водна пара.
- Като мъглата. Мъглата и тя е облак, нали?
- Да, мъглата е облак. То и горещата пара, която излиза от вечеря ти също може да кажеш, че е облак.
- Вярно! – Тома усети слаб прилив на енергия, изстискани с много мъка последни сили. Той обичаше да мисли върху разни проблеми, които не са му по специалността. Обичаше сам да намира решението на всекидневните загадки на живота – А парата се издига нагоре, защото…защото е по-лека от въздуха? Или защото е гореща?
- Сигурно – Катрин не го слушаше. Опитваше се да разпознае името на улицата, по която караха. Вече за четвърти път минават покрай този надраскан с графит знак за предимство. От двете им страни се издигаха ниски жилищни сгради, всички изглеждаха еднакви. Отчайващо. Нямаше ли да се съмне най-накрая?
- Така е, да. Значи въздухът контролира облаците, той е причината да не падат от небето.
- Примерно…
- Тогава, логично е да предположим, че и въздухът придава тази плоска форма на облаците. Все пак те са плоски отдолу, а не отгоре.
- И над облаците има въздух – каза Катрин.
- Да, права си… тогава какво има отдолу?
- Някакви въздушни течения, които би трябвало да бутат някак си облаците отдолу.
- Някакъв вятър мож… - Тома натисна рязко спирачките. Катрин на косъм щеше да си разбие носа в предното стъкло.
- Какво правиш, по дяволите?! – извика тя.
- Кучето…кучето знаеше отговора на въпроса.
- Полудя ли? За онова куче, което блъснахме ли говориш?
- Вятърът може да издуха мъглата – продължаваше да мисли на глас Тома. За пръв път съзнателно забеляза, че мъглата се движи, преплита се, разсейва се и се сгъстява. И всичко това беше заради вятъра. Същият този вятър, който изглажда облаците.
- И какво? Тома, пали колата и да тръгваме, че полудях вече!
- И какво наистина…нещо изпускам. Какво прави вятърът?
- Издухал ти е главата! – троснато каза Катрин.
- Духа…духа от къде? И накъде? – Тома присви очи и превключи на дълги. Мъглата следва посоката, в която духа вятъра. Знаеше, че идеята да следваш вятъра, когато си изгубен, е безумна. И все пак…
- Прибери картата, Катрин, сетих се къде сме.

Тома щеше да следва вятъра, доколкото можеше. Караше на първа, бавно и внимателно. На кръстовищата завиваше в посоката, в която се отклоняваше мъглата. Наляво, наляво, надясно, пак надясно… Катрин мърмореше нещо, но той не й обръщаше никакво внимание. Интересуваше се само какъв курс на движение ще му подшушне вятърът. След всеки завой мъглата се разсейваше. Значи ли това, че бяха на прав път? Нямаше как да разбере. В главата му бучаха милионите бръмбари на безсънието.

- Скъпи! Виж! – Катрин радостно сочеше нещо с пръст отпред. Беше огромният неонов герб на града. А това означаваше само, че бяха стигнали булеварда. Това беше добре, но Тома нямаше да се успокои, докато не види фризьорския салон в началото на блока на родителите му. Напрегна се до последно и преповтаряше на глас направлението си. От мъглата нямаше и следа. Градът се показа кокетно, окъпан в светлината на уличните лампи. Тома се замисли как въобще е успял да се загуби в родния си град. Непонятна му беше и връзката между момичето, облаците и кучето. Катрин изхвърча към входната врата в мига, в който Тома изгаси двигателя. Той се отпусна назад на шофьорската седалка и въздъхна облекчено. Преди да излезе погледна часовника – беше пет и седемнадесет. Не, помисли си той, беше твърде изморен, че да мисли за нещо друго освен леглото. 

Wednesday, December 19, 2012

untitled

Три мастии – черна, бяла и една жълта – се излежаваха в тревата до детската площадка зад  стадиона. Изразът „кучешки живот” отдавна беше изгубил стария си смисъл на тежко и непоносимо съществуване. Седях неудобно на една от пейките до надраскано с графит кошче, на което тъкмо бяха сменили найлоновия чувал. Имах да пропилея два безценни часа. Два часа до една среща, защото бях избрал да не свърша това, за което се довлачих до центъра. Бях стигнал Института, стоях пред входа на сградата с неприятно чувство в стомаха и вместо да вляза вътре, свих в обратна посока към парка и сега наблюдавах псетата. Жълтият мелез доволно се обърна по гръб, вдигната краката си нагоре и застина в тази уязвима поза. Кефеше се на последните мигове от топло октомврийско слънце. Глаголът „кефя се” беше изобретен именно, за да опише тази неопетнена наслада от живота. До него лежеше бялото куче, което лениво вдигна предна лапа и я размаха във въздуха сякаш искаше да удари корема на другарчето си.

- Стига си се лигавил, ела да спиш!

Кучетата нямаха нищо против да ги гледам. Ако така концентрирано следях викащите около мен деца, някой щеше съвестно да сигнализира в полиция. Пък и децата не ми бяха интересни – много повече откривах себе си в поведението на тези мързеливи кучкари. Човек разбира само нещата, които може да отнесе към себе си. Четиримата споделяхме почти една и съща територия с една и съща цел. Само че аз след около час и нещо щях отново да се вплета в сюжета на XXI век, блъскан до безсъзнание от абсурдите на забързаното безжедневие, а те все така щяха със зеново спокойствие да козируват пред смъртта.

Може би трябваше да отида там, за където се бях облякъл така спретнато. Щях да… всъщност, има ли значение каква точно беше целта ми? Гузно осъзнах, че това беше стъпало към моето светло бъдеще. А аз не го изкачиш, но не защото ми беше трудно, ами защото ми беше безразлично. Дали беше нормално да избера нищо пред цял живот „успехи”?

Към кучешката компания се присъедини улично облагородена немска овчарка. Чудесно, вече можеха да ударят един космат белот. В съзнанието ми изгря картината на Касиус Кулидж с играещите покер кучета. За мое съжаление овчарката разрови земята пред себе си и с апатия се строполи в леглото си, заспивайки почти мигновено. Колко скучно, сякаш тези кучета не правиха друго, освен да спят.

Какво друго да правят, те са кучета, за Бoга!

Докъде ме беше докарал прогресът, че да се възхищавам на живота на уличната фауна. Потърсих децата, но вече нямаше никой на площадката. Бях сам на пейка и записвах мислите си на гърба на документа, който трябваше да представя пред комисията. Какво ли би си помислил някой, ако ме видеше сега?

„Нищо, разбира се, никой не се интересува от непознатите в парка. И това не е критика към обществото, а просто стратегия за здравомислещо оцеляване.”

Часовникът ми напомни, че е време за тръгване. Станах и огледах мястото, където неусетно бях проиграл последните два часа. Кой се интересува от успешно бъдеще, ако настоящето е жалко и бездушно? В бъдещето живее друг човек.  И аз го мразя, защото той е твърде зает да бъде в бъдещето и не обръща внимание на случващото се тук и веднага. Не те познавам, човече, как да ти влезна в обувките, как да те разбера и как да осъзная, че това „ти” е „аз”.

Monday, January 9, 2012

Шепот


тихо
по-тихо
още по-тихо, моля…


Казват, че живеем в Златната ера на пътуването в Космоса, защото за последните петдесет години над стотина души са се разхождали по Луната. Може би само там намериха тишината. По време на подготовката ни разказваха колко спокойно било горе, чак плашещо. И било много леко, човек не усещал теглото си. Сякаш се рееш из кухините на живота. Сигурно така ни се струва, защото отлепянето от Земята е шумно. Цялата ракета се тресе, бучи, опитва се напразно да противопостави на невероятната мощ, която експлодира под краката ни. Май не иска да напуска планетата. Когато стигнахме орбита, в ушите ми бръмчат две ята пчели. Пилотът каза, че сме ускорявали с по три хиляди километра в час на всяка минута. Дори не мога да си представя колко бързо е това. Отстрани не изглежда толкова бързо. Но ето вече се носим над синичката ни планета. От небето не се чува нищо, ако не знаеш би си помислил, че и нищо не се случва на земята. Затова ли, Боже, не се вслуша в молитвите ми? Защото не ме чуваше? Не се оправдавай, аз виках толкова силно, че гласът ми изчезна…

Слънцето прилича на снежинка в прегръдките на дъгата! Постепенно петте лъча се смаляват, искрящо бялото се изкривява в жълто и точицата в средата се стапя отвъд синия ръб сякаш бяга от нас. Най-накрая остава едно бледо пламъче на свещ, което нощта издухва и земята се загръща в мрак. Но аз виждам пръснатите като паяжини светлини на големите градове. Призраци, умъртвени с тишина. Капитанът ни позволява да разкопчаем коланите и да се раздвижим из совалката, за да свикнем с безтегловността. Чувствам се объркана, тук няма горе и долу. Целият корпус е покрит с копчета, шкафчета и лостчета. И е толкова тясно! Едвам се разминаваме с другите трима на борда. Ако не можех да летя, щеше да се наложи да пълзя, защото едва ли можех да се изправя права. Въпреки че има едно помещение, достатъчно широко, за да се отпусна. Поглеждам през дебелото стъкло на люка. Все още е тъмно, но се оказа, че скоро ще направим една пълна обиколка и че слънцето пак ще изгрее! От орбита човек вижда по един изгрев на всеки час и половина. Отчайващо романтично, мисля си аз. Освен карминената светлина на градовете съзирам и нежна зеленикава мъгла, която танцува на върха на Земята. Имали сме късмет, гордо казва капитанът, да видим северно сияние. От Слънцето идвало електричество, което пламвало като коприна на полюсите. Красиво е. Ето го и самото Слънце бързо подава лъчи над тънката граница между небето и вакуума. Ах, колко много прилича на диамантен пръстен! Светлината става твърде силна и се отдръпвам настрани, преди да е изгорила очите ми.

Времето тук е трудно за следене, сякаш и то плува като нас на забавен кадър. Щели сме да кацнем на Луната след около четири часа. Слагам си слушалки в ушите, не искам да чувам крясъците на другите. Те са твърде шумни, загрозяват с малодушието си чара на пътуването. Започва една от любимите песни на Енид*. Тя обичаше да я слуша преди да заспи, защото е дълга и нежна, с будна меланхолия зад струните на китарата. Жената, която пее, има пречистващо тъжен, шептящ глас, подаващ се плахо иззад цигарения дим на тесен столичен клуб. Зная текста наизуст, защото слушахме тази песен всяка вечер в болницата. Енид казваше, че сънува свободата, щом заспи на нея. Забравяла за парализираното си тяло и отново усещала мекият бодеж на сламата под краката си, докато тичала през полето. Втурвала се в гората и там прегръщала всяко борче, галела грапавите им кори и целувала засъхналата смола. Когато се уверила, че не е оставила нито едно дърво без любов, намирала феите и танцувала с тях под лунните лъчи. Утрото идвало рязко и объркващо с първата инжекция. Така ми казваше тя. Говореше с очите си, защото само тях можеше да движи. Търпеливо съставяше всяко изречение, най-различни думи прехвърчаха през монитора на компютъра й, докато не намереше правилната. Аз успявах в изкривения и студен роботизиран глас да чуя нейния. Мъжът ми постоянно повтаряше, че си внушавам. Как ще си внушавам, когато детето ми говори с душата си!

На втория месец от лечението й подарихме телескоп, защото тя искаше да види как изглеждат другите светове. Една студена зимна вечер се качихме на колата, пътувахме далеч от града, далеч от задушаващата светлина. Разпънахме телескопа на невидима поляна, оградена от високи дървета. Поглед нагоре и виждах небето като свръхестествена картина в горската рамка. Луната все още не беше изгряла, а Млечният път ярко разсичаше като болезнен белег времето на две. Бавно телескопът намери Марс – мъгливо и ръждиво топче, с огромни черни петна по себе си. Изненадах се, когато видях снега на полюсите, мислех, че само на Земята има лед. Юпитер прилича на идеална капка мляко в сутрешното кафе – ефирен, магичен и мълчалив. Искахме да видим и Сатурн, но се оказа, че той нямало да изгрее. Постепенно между звездите се прокрадна и Луната, небето изведнъж грейна по-светло и чисто. Сивата и мъртва повърхност на спътника трептеше покрита под воал лятна мараня. Всеки кратер приличаше на следа от дъждовна капка върху детски пясъчник. Енид каза, че някой ден, напук на всичко, ще отиде там. Следващите седмици тя не спря да гледа Луната от стаята си. Когато имаше облаци или новолуние, тя стоеше близо до прозореца и напрягаше очите си в небето. Сякаш искаше да изгони натрапниците, които й пречат. Душата й заживя на сухата Луна, спря да сънува гората и подгони мир сред космическата глухота. Една вечер я попитах какво търси горе. Тя отвърна, че намирала себе си, че единствено сред сивата пустиня се чувствала добре. Да, била сама, но не и самотна. Разбирах личното й бягството, но тъгувах, че в мислите си е далеч от нас. Чувствах упрек в думите й, защото заради мен, заради моята половинка, тя се бе превърнала в затворник на собственото си тяло. Не казах нищо повече, оправих завивките й я целунах по челото. Омагьосана от кипящата безкрайност, Енид четеше книга след книга за Вселената. Искаше, като порасне, да стане учен, също като идола си – онзи физик, живял в началото на века, който страдал от нейната болест. Накара ме да се закълна, че ще я пратя да учи космология в университета. Не можех да откажа – звездите грееха в очите й, живееха в сърцето й.

А само осем месеца по-късно тя заживя сред тях.

Времето безкомпромисно завлича към бъдещето отнесеното ти от мисли тяло. Навлизаме в лунна орбита и се готвим да направим заход за кацане на повърхността. Изтръпвам от вълнение, през малкото прозорче до седалката виждам постоянно растящия извънземен пейзаж. Ето го отново бруталното бръмчене на ракетния двигател. След като се увери, че всички сме сложили безопасно костюмите си, капитанът слезе по малката стълба и уверено подскочи няколко пъти напред като кенгуру. Това било най-добрият начин за предвижване на Луната. Останалите го последват веднага, но аз се колебая. Застанала съм на ръба между два свята, чувствам се така, сякаш ако се обърна, ще изляза на брега на океана, ще стъпя с тромавия космически костюм на пясъка и ще се гмурна във водата. Плахо слизам по стълбите, гравитацията била шест пъти по-слаба от земната, обяснява капитанът, затова ни се струва, че сме толкова леки. Мисля, че дългите години опит като водолаз ми помагат да свикна по-бързо от другите с безтегловността. В началото всички залитаме, другата жена дори падна на земята. Смешно е. Глухо облаче от фин сребърен прах се издига около нея и примирено се посипва надолу. Помагат й да стане и продължаваме. Слънчевите лъчи падат ниско, сенките на кратерите се издължават като тъмни пипала към нас сякаш искат да ни изгонят. Не сме добре дошли, повтарят без глас те, махайте се! Вървим по забранени пътища, Бог не е създал Луната за нас. Обръщам се и поглеждам в далечината – пленителна пустота! Никой, освен нас, освен мен, не живее на това изгубено каменно кълбо. Като далечно ехо на прелъстителен плач на цигулка безплодната земя ме моли да прекося този хълм сякаш отвъд ме чака скрито съкровище. Цялата Луна да обиколя, няма да видя нищо друго, освен същия този пейзаж, изкривен от множеството удари на съдбата.

Капитанът ни показва оставените от американците уреди. Мъжът изненадано възкликва, не бил очаквал да ги види. Попита дали са истински, или са поставени по-късно, за да заблуждават хората. Капитанът само се изсмя. Не бях забелязала кога на хоризонта се появи Земята. Изглежда нищожно малка, протягам палец нагоре и я закривам изцяло. Искрящо синя перла, прегърната сякаш от две бели, пухкави ръце на облаците на фона на невъобразимо черното небе. А по него са разсипани толкова много звезди! Толкова много слънца и толкова много живот, обречен на вечна самота. Три малки иглуподобни сгради се появяват отвъд ръба на кратера. Около тях са наредени огромни слънчеви панели, които захранвали домовете ни. Кислород се произвеждал от замръзналата вода на Луната. Естествено, в Космоса няма никакво разхищение. Всичко се преработва постоянно, за да се поддържа една близка до земната, но студено различна атмосфера. Изваждам от раницата си единствените важни неща – червена панделка, която Енид носеше, и наша снимка. С ръце двамата с мъжа ми бяхме направили сърце, а Енид се усмихваше вътре в него.

Защото цялото ми Аз е само половинка от Теб, дете!

Слагам обратно ръкавиците, прибирам снимката и панделката в раницата и искам разрешение от капитана да се разходя навън сама. Той се колебае, но най-накрая склонява. Обещавам му, че няма да се отдалечавам. Качвам се на едно ниско възвишение до базата ни. От там виждам цялата Земя и лунната степ в далечината. Падам на колене и изваждам от раницата си снимката и панделката. Хвърлям я във въздуха, а тя бавно се рее надолу. Почти изглежда замръзнала в ниската гравитация. Полека поставям снимката на Енид в праха. Усмихвам се. Обещах да я доведа на Луната, точно както си мечтаеше. Аз съм тук, значи част от нея също е тук! Но знам, че тя би искала да остане завинаги. Да изпълня това нейно желание е най-малкото, което мога да направя за болката, която й причиних.

- Затова ли ме напусна, мъниче? – прошепнах аз – Заради тази космическа тишина, нима нямаше мир на Земята за теб? Трябваше да останеш още малко, мило дете, още само малко…

Полека, но уверено напипвам ръчката за сваляне на шлема. Толкова е тихо, че можеш да чуеш мрака като страдание на умъртвено пиано. Ръцете ми бързо избутват каската нагоре и тя полита кухо назад. Чувствам, че викам, но не чувам крясък. Гърдите ми се изпълват с мехурчета, също както при кесонна болест кръвта ми кипва. Усещам как лицето ми се изпарява в дълбокия вакуум. Тялото ми се накланя напред. От очите ми се откъсват изящни кристални сълзи, които като нежните розови цветчета на японските вишни се люшкат бавно надолу в безтегловността. Студена пустинна целувка посреща лицето ми. Сърцето ми бие…тихо, по-тихо. Безмерно.

_______________________________________________________
*Енид – женско име с Уелски произход. Означава „душа, живот”.

Wednesday, December 21, 2011

Чувство на живот

Нямахме време, а дори не знаехме откъде да започнем. Те седяха около огъня, а аз гледах нервно към гората в подножието, от където се чуваше воят на белите хиени. Гонеха ни още от реката, където избягахме от разгневените силуети на превъплъщението. Изпитвах омраза към другите, задето в името на общото благо се бяхме погубили безславно. Да имах сили, за да продължа да бягам. В моменти като този само студът топлеше сърцeтo ми. Глутницата изоставаше, защото им беше трудно да следят слабата миризма в снежните преспи. Но щяха да ни настигнат. Изморих се вече от този безкраен зимен блус.

Човек се ражда сам и умира сам, освен когато е сред своите братя. Така говореше Майка и ни учеше вечно да се подкрепяме, никога да не спираме пред буреносните облаци, да се втурваме заедно срещу ураганните ветрове и потопа на равенството. Треперех, но не заради студа, а от гняв срещу моите братя. Тримата исках да убия, а Наете щях да завържа с верига гола на някое дърво и горските зверове щяха да разкъсват плътта й във вечността.

- Легба! Легба, ела при огъня, ще замръзнеш! – Маву се беше приближил до мен и сложи ръка на рамото му. Стиснах с ненавист дръжката на кинжала си, само един замах и предателската му кръв щеше да оцвети снега в краските на отмъщението, после щях да разпоря гърдите му и да впия ледени пръсти в топлата рана, щях да изтръгна мерзавското му сърце и щях да го стъпча в калта… Обърнах се и го погледнах в очите, ножът на Агболесу беше прерязал лицето му почти през средата. Бавно отпуснах дръжката от слонова кост. Край огъня Аже разтриваше босите си крака с пепел, Наете лежеше в скута на Огун и си играеше наивно с диамантната броеница от храма на Айда-Уедо.

- Легба – каза тя закачливо – какво си се начумерил?

- Млъквай, безсмъртен изрод! Млъкни, иначе ще прогоря гласа ти с тези въглени!

Огун стана тромаво и насочи пистолета си срещу мен.

- Извини се веднага на сестра ми, долно слузесто изчадие!

- Свали си оръжието, Огун, знаеш, че ръцете ми са по-бързи от твоите куршуми!

Едва бях довършил изречението, когато Аже ме блъсна на земята и зарови лицето ми в пръста на по-малко от мконо¹ от огъня. Коляното му остро се забиваше в гръбнака ми. Той се наведе и прошепна:

- Никой не е по-бърз от мен, многолики!

- Престанете! – извика Маву, а гласът му отекна в цялата гора. Настъпи мълчание, дори вятърът засрамен спря да вие в ушите ни – Аже, помогни на брат си да стане. Огун, прибери оръжието. Сякаш враговете не ни стигат!

- Предател! – казах аз, докато се изправях – Ти най-малко имаш право да даваш заповеди.

- Кого наричаш предател, мръсен червей – изсъска Огун в лицето ми.

- Казах да престанете! Легба, като ваш най-голям брат и като ваш баща, ще изпълнявате това, което ви казвам! Проклет да бъда, ако не те накарам да ми се подчиниш!

Те бяха повече. Всички срещу мен, глупави нещастници. Нямах сили да се боря срещу тях, умората от годините на бягство се стовари върху душата ми с тежестта на хиляда слона. Стиснах зъби и седнах до огъня. Справедливостта е силата, която движи Вселената напред и тя винаги наказва неправдата. Търпението е решението на всички проблеми, казваше Майка. Лъвът знае точно кога да скочи от тревата, за да убие антилопата. Мракът прегърна земята с меланхоличната си усмивка, лунната светлина трепереше мистично през копринените езици на огъня. Щяхме да се редуваме в поддържането на пламъците. Постлахме на земята дебелата кожа от полярна мечка и увихме гърбовете си в меката козина. Хипнотичният танц на пламъците успокояваше напрегнатия ми ум.

Бягам напред и не чувам нищо, освен писъци. Не искам да се обърна, защото ме е страх да погледна кръвта, която залива сухата и напукана кафява земя. Пред мен тича Маву, скъпият ми брат и баща, на рамото си носи безжизненото тяло на Наете. От гърба й стърчи дървено копие. Спъвам се в корените на дива шеа, политам напред, но Аже ме хваща, преди да падна.

„Не се разсейвай, многолики!”

Продължаваме напред, зад себе си чувам изстрели от пистолета на Огун. Те са твърде много, мисля си аз, твърде много! Трябва да стигнем до храма на Айда-Уедо, трябва веднъж завинаги Майка да ни прости за грешките. Искам отново да се къпя под водопадите на Нил, искам отново да се разхождам из джунглите на Екватора, искам да опозная всички твари на света. И ето, в далечината, скрит под целувката на лятната мараня, виждам лъча, който излиза от кубето. Целият храм е един огромен купол, покрит с червени рубини, които поглъщат светлината на слънцето, фокусират я в една точка и божественото огледало я отразява обратно към небето. Но няма време за мечти, няма време…

Изведнъж сме вътре, хладно е, камъкът ни брани от жегата навън. Огун затваря плътно дървените порти. Аже изважда копието от гърба на сестра ни и тя отваря очи с усмивка. Заставаме около бездънния кладенец, където спи Майка. Подавам на Маву кинжала си, той прорязва челото си и навежда глава над ямата. Кръвта му събужда Майка, безкрайното й змийско тяло се разтяга нагоре, подава с тихо съскане люспестата си глава, разперва огромната си качулка. Сянката й ни сковава в страх. На мястото на очите й има две обгорени дупки от куршумите на Огун. Разтроеният й език нервно изследва застоялия въздух, опознава средата. Несъзнателно заставам на колене и се покланям пред могъществото й.

- Нося меча на Ишоко – казва Маву и изважда метала от ризницата му. Слънчева светлина блясва от него. Когато Огун се опита да убие Майка, все още не знаехме, че нищо друго освен този меч не може да я погуби. Изпаднали в немилост, гонени през хилядите континенти от най-гнусните сътворения на нейното въображение, ние търсихме това оръжие, за да го унищожим в лъча на храма и завинаги да спечелим обратно любовта на Майка, да й докажем предаността си. Тя е щастлива, че сме се върнали при нея и е готова да ни прости. Топлина и щастие обливат душата ми, усмихвам се истински за пръв път от векове. Маву кимва одобрително и се приближава към лъча. Виждам го, че се колебае. Обръща се към нас. Братята ми тъгуват, не разбирам защо.

„Хайде, Маву, изгори проклетия меч!”, провиквам се аз, но той още се двоуми. Стиска здраво дръжката в ръката си и с пронизващ писък захвърля острието срещу челото на Майка. Слънчевият меч пронизва Диаманта на сътворението, разбива го на стотици малки парченца и се забива дълбоко в черепа й. Всичко се размазва, в главата ми бучи болката, която изпитва Майка от смъртта.

„Не!”, крещя аз…

- Легба, събуди се! Твой ред е – Аже ме разбутваше от сън, беше ме отвил и студът пробождаше тялото ми сякаш с карфици. Надигнах се неохотно и му отстъпих мястото си. Запалих свещ за отмерване на времето. Огун хъркаше толкова силно, че земята трепереше под нас. Не чувах воя на белите хиени, сигурно и те почиваха някъде долу. Небето беше чисто, но нямаше нито една звезда. Бяхме толкова високо в планината, че звездите останаха под нас.

Използвах времето, за да наостря кинжала си. Маву спеше с отворени очи, вперени в огъня. Представях си как забивам острието си в тях, как ги набождам на върха на ножа и как ги изяждам сурови. Почти усещах как меко, като маслини, се разтичат в устата ми, как поемам неговата сила и мъдрост през тях. Предателите заслужават да бъдат ослепени! Или можех да отровя на сутринта чая им, знаех, че тук някъде расте гифблаар. Щях да направя отвара от листата, а после щях да ги гледам как един по един се гърчат на земята, как се пръскат ушите им, как цялата им кръв изтича през носа им. Не, отровата е оръжието на страхливци. Щяха да умрат от голите ми ръце.

Убиха Майка в името на всички низши твари по земята. В началото е имало само светлина. Изведнъж цялата светлина се събрала на едно място и се превърнала в Диаманта на сътворението. Около него и чрез неговата сила се появила и Майка. Нейното безкрайно тяло се е носило в тъмнината на Космоса, простирало се от единия до другия му край. Майка опитомила силата на Диаманта и създала света наоколо. Но било пусто без живот, а живот не се ражда така лесно. Минали векове преди да натрупа достатъчно любов, за да се роди Маву. Така той ни станал и баща. Докато ние сме били още малки, двамата с Майка градели реалността, научили се как да боравят със силата на въображението си. Едно по едно из континентите плъзнали живите твари, всяка със своя цел, със своя мисия. Но никоя освен нас не притежавала умението да разбира. Един ден братята ми поискали от Майка да дари с разум някое друго същество, но тя отказала. Тогава Огун извадил оръжието си и стрелял…

Свещта изгоря напълно, време беше да събудя Наете. Но не ми се спеше, веднъж станех ли от сън, беше невъзможно да заспя отново. Наведох се над нея.

- Ти няма да лягаш? – попита тя, разтривайки очите си.

- Не – отвърнах аз.

- Тогава защо ме събуди!

- Защото те мразя.

Наете въздъхна с недоволство и ме бутна, за да се изправи. Светлините от огъня се гонеха по голото й тяло, докато тя се обличаше. Седяхме в мълчание един срещу друг. Тя продължаваше да си играе с диамантната броеница, приближаваше я към пламъците, възхищаваше се на начина, по който се пречупва светлината.

- Как мислиш, Легба, дали тази броеница има същата сила както и Диаманта? – попита тя – Вярно, че това са само парченца от Него, но мисля, че магията все още е жива.

- Само Майка знаеше как да го използва – отвърнах аз, оставяйки настрана поредната пръчка, чийто връх заострях.

- Легба, защо отказваш да разбереш? Ние спасихме света!

- Не! – изревах аз – Единственото, което направихме бе да си навлечем гнева на Агболесу!

- Агболесу е само слуга, изпълняващ заповедите на мъртвия си господар.

- Потопихме света в кръв, в хаос!

Наете стана и се приближи, седна при мен и ме прегърна. Насочих кинжала към врата й, погалих блестящата й мека кожа с върха му. Беше толкова красива, поисках да я целуна.

- Когато убием Агболесу – прошепна тя – хаосът ще изчезне, заедно с всичките му творения. Създания без воля и разум, празни обвивки, които нямат място сред нас. Ще построим всичко наново, една земя, изпълнена с интелект и красота, с най-чистата магия. Не искаш ли да живееш в такъв свят?

- Искам да живея в света, който Майка създаде за нас.

- Него вече го няма – троснато каза Наете и се отдръпна назад – И злобата ти няма да го върне обратно! Така че по-добре изпълни сърцето си с надежда и любов, иначе ще бъдеш вечно нещастен и мрачен. Миналото е минало, времето тече само напред. Приеми го и бъди с нас, когато изгрее новият ден. В противен случай ще умреш със старото, ще бъдеш забравен и потъпкан от прогреса.

- Няма ли да млъкнете най-накрая! – извика Аже и се намести по-удобно в мечешката кожа. Наете отиде от другата страна на огъня и мълчаливо изчакахме сутринта.

Агболесу се събуди, когато последната прашинка пясък от тялото на Майка докосна сухия под на храма. Наполовина куче с копита, наполовина човек с рога на овен. Въображението му раждаше в реалността гнили силуети, които нямаше да спрат да ни преследват, докато имаше живот в душите ни. Маву твърдеше, че първо трябва да съберем сила и мъдрост, преди да се изправим срещу него, но според мен просто ги беше страх. Не можеха да приемат факта, че без Майка сме нищо. Ние, последните зрънца разум, щяхме да бъдем стъпкани от едно безмозъчно чудовище. Вселената никога нямаше да опознае себе си.

Но си мислех, че все още имам надежда – Диаманта се разпиля на стотици малки пръстени. Наете успя да грабне цяла шепа с тях и търпеливо ги наниза на дървен стрък. Може би в тази броеница кипеше достатъчно енергия, за да върна времето назад и да поправя нередностите.

Казват, че когато желаеш нещо достатъчно силно, космосът се разтваря пред теб и от небето падали рози. Аз съм устроен по-просто, вярвам, че който търси – намира. Вървяхме без почивка от сутринта, умората отново ни налегна и в ранния следобед едвам се влачехме през студената пустош на планинския склон. Стигнахме поляна, цялата покрита с тънка мъгла. При вида на горещите езера в снега Наете така силно се развълнува, че разсеяно хвърли целия си багаж настрани и се потопи във водата. Това беше моят шанс! Пристъпих бавно към оранжевата й чантата, бръкнах в страничния джоб и извадих оттам броеницата. Съвършенството на диамантните зрънца ме погълна. Трябваше да избягам, преди да ме хванат, но спокойствието и красотата, която се стичаше от тях ме вцепени. Усещах приятната топлина на късчетата вселенска мъдрост. Нищо чудно, че Наете не спираше да си играе с нея. Погледът на Огун улови отблясък от кристала и той непоколебимо насочи оръжието си към мен. Нямаше да позволя пак да ме приклещят. Побягнах в обратна посока, но срещнах спокойния юмрук на Аже в корема си. Стиснах здраво броеницата, каквото и да правеха, не трябваше да пускам.

- Легба, колко пъти, братко, трябва да те помоля да спреш? – Маву се беше навел до мен, говореше почти шепнешком. Стисках силно, камъните се забиваха бавно в плътта ми, усещах как шепата ми се пълни с лепкава кръв. Капки се посипаха по снега.

И тогава се появи Агболесу. Нападна ни в гръб, проявил е хитрост и е успял да пресече пътя ни. Рогата му се забиха със страшна злоба в гръбнака на Огун, ехо на болка прониза ушите ми. Наете изпищя и скочи гола над безмълвното му тяло, за да го защити. Горещи капки вода се стичаха по краката й, пара сякаш кипеше от кожата й. Овенът изръмжа и се засили срещу нея. Маву вдигна меча си срещу рогата му и пресече атаката. Металът се пръсна на стотици къса стъкло. Ударната вълна разцепи въздуха с гръм и запрати брат ми в дървото зад него. А Агболесу само тръсна глава от раздразнение и изрева срещу изплашената ми сестра. С бързината си Аже се озова на гърба на звяра, опитваше се да го опитоми, но животното се блъскаше като обезумяло. Мятайки главата си на всички посоки, то помете Наете и захвърли крехкото й тяло настрани в храстите. Гръмотевици свистяха изпод копитата му. Аз лежах в снега, стисках броеницата и мислех само едно. „Не! Не може да умрат по този начин, не е справедливо! Това не беше честен бой, това беше измама, постъпка на страхливец!”

- Братята ми не заслужават това! – изкрещях аз, омраза завладя кръвта ми, прилив от топлина се спусна към юмрука, с който стисках броеницата. Скочих на крака и с нея ръка ударих Агболесу в рогата. Земята се разтресе от сблъсъка. Очите му замръзнаха в изненада, побеляха целите и се пръснаха от напрежението. Тялото му залитна безпомощно, свлече се в горещата вода и потъна на дъното. Диамантната броеница се разпадна на ситен прах, повлечен тихо на юг от вятъра.

* * *

Късно, преди залеза, Маву се съвзе на рамото на Огун. Брат ми накуцваше от болка, но някак си намираше сила, за да носи тежкото му тяло. Дори бяхме преполовили пътя до саваната, омагьосани от прелестните песни на Наете.

- Какво се случи? – попита той, спряхме за почивка.

- Легба ни спаси – отвърна Аже и му разказа случката.

- Но защо?

- Моята надежда – казах аз – умря, когато умря и Агболесу. Не остана нищо от това, в което вярвах. Може би ти си прав, Маву, може би твоята воля е трябвало да се сбъдне.

Той не каза нищо повече. Кимаше тихо на себе си, подреждаше парченцата в главата си. Той не беше убеден, че осъзнавам какво говоря. Но виждаше желанието ми да разбера и то беше най-важното. Когато най-накрая всичко доби смисъл, Маву скочи чевръсто от земята и плесна с ръце:

- Не искам да губя и миг повече на едно място! Братя, синове мой, благодаря ви за този подарък!

Пътят надолу беше по-лек – може би защото се спускахме. Но може и да е било заради това ново чувство, което ме обземаше. Харесваше ми, макар и да не го познавах. Искаше ми се да го нарека просто „свобода”. Един ден може дори и да придобие важност.



¹ Мконо – африканска единица за дължина. 1 мконо = 45.72 см.

Friday, September 2, 2011

Вторник

В скованата сякаш от бетон глава на Красен се беше загнездила странна мисъл на събуждане – какво стана с неговото LEGO? Не го беше виждал откакто завърши втори клас, а си спомняше, че не можеше да се отлепи от него. Родителите му постоянно купуваха нови и нови комплекти, той само това искаше за подарък. В началото плахо и внимателно подхождаше към всеки модел, но рано или късно всички парчета от конструктора се озоваваха смесени в една от онези жалки найлонови имитации на мешка - с тънките, впиващи се болезнено в кожата въженца и с отвор, който никога не се затваряше плътно и от който безславно се сипеха частите му. Докато си правеше закуска си спомни как обожаваше да пръска цялата си колекция на килима в детската и да се въргаля в пластмасата, а след това строеше безкрайни във въображението му градове, чиито обитатели преживяваха какви ли не житейски драми. Дори по едно време вече не прибираше къщичките обратно в торбата, ами ги подреждаше прилежно по секциите и се грижеше малките винаги усмихнати човечета да спят спокойно. И когато майка му влизаше да почисти и небрежно катурваше някоя от сградите, Красен изпадаше в дива истерия и невиждан ужас. Но безспорно този конструктор разви въображението му и винаги е бил от най-будните и любопитни хлапета.

Погледът му механично шареше из стаята, когато неочаквано забеляза нещо обезпокоително – бялото капаче на противопожарната аларма беше развинтено, беше избутано настрани, крепейки се само на едно болтче, а на мястото му зееше плитка дупка. Красен се приближи и с ужас установи, че оттам се подава къс оптичен интернет кабел. Той се качи на стол и огледа отблизо. Очевидно там противопожарна аларма не е имало никога. Тогава какво е било замаскирано под този капак? Отговорът светкавично се търкулна по изтормозените му от махмурлука неврони – единственото нещо, което би било скрито така усърдно и би било свързано към кабел, е някаква камера или друг вид записващо устройство. Неприятна вълна заля и без това изтръпналото му тяло. Тя беше последвана от студения факт, че в другите две стаи също имаше подобни устройства. На бегом Красен се втурна в спалнята и хола, където завари същата картинка: развинтено капаче и стърчащи кабели. Положението в банята не беше по-различно.

Красен вече се тресеше от отвращение. Има неща, които човек върши, докато си мисли, че е сам, които са прекалено позорни и не са предназначени дори и за очите на най-близките, камо ли за някакви психопати и воайори. Красен с потрес си спомни различни събития, които най-съкровено би искал да запази само за себе си. Като се започне от дребни спорове с огледалото, мине се през злоупотреба с какви ли не забранени и полузабранени вещества и се стигне до няколко неприлични сексуални експеримента. Чувството на срам постепенно беше изместено от първичен гняв. Красен бързо облече първите дрехи, които набара, наметна дебелото си палто, обу тежките си боти и рязко отвори входната врата.

Бесните закани в главата му секнаха светкавично и съзнанието му се потопи в блажено безмислие. Той изключително бавно и внимателно опипа тухления зид, който се издигаше пред очите му и блокираше изхода. „Това определено не беше тук снощи!” Обърна се умолително, сякаш очакваше да види отговорника за това безчинство, отстъпи няколко крачки назад и огледа новопоявилата се стена. Имаше и други начини да се излезе от апартамента, помисли си Красен, притича в кухнята и се опита да отвори вратата на терасата. Незнайно как беше заключена. Грабна един от металните столове и го захвърли с всичка сила в стъклото. Столът рикошира от него, без да му навреди. Панически страх на животно в капан задуши с детински смях рационалните му мисли. Опита се да разбие и другите стъкла в жилището, но нито едно от тях не поддаде. Съкрушен той седна на плочките в кухнята и силно стисна слепоочията си. „Дишай дълбоко”, повтаряше си той. Хрумна му, че във вградения гардероб в коридора имаше машина за къртене на стени. Беше я купил, когато бившата му вече жена го караше да правят ремонт на вилата. Физиците не са майстори, повтаряше й той, но кой ли да слуша. Ако не можел да разшири една тъпа баня, значи не ставал за мъж. Очите му светнаха, той светкавично се стрелна към гардероба, отвори врата и изпищя, когато видя удобно разположилия се вътре обезглавен труп. Кръвта все още капеше от ръцете му. Беше облечен в красив тъмнолилав костюм и излъчваше ужасяващо спокойствие. Красен си пое рязко няколко големи глътки въздух, с които потисна паниката и напиращото желание да повърне. Бръкна с треперещи ръце в гардероба, инструментите му ги нямаше, но това като че ли не го изненада.

Изпита силна умора, искаше просто да полегне и ако можеше да се събуди на някое друго място, щеше да бъде чудесно! В хола си наля голяма чаша от уискито, което тъст му беше подарил за сватбата преди петнадесетина години. Не беше го отварял, искаше да го остави да отлежи още, затова го беше прибрал на хубаво и тъмно място. На две глътки се изпариха първите сто грама, разляха се блажено и меко по цялото му тяло с майчина топлина. Красен си сипа още едно двойно, алкохолът успокояваше хлабавите му мисли и го отпускаше. Отиде с чашата в спалнята, за да вземе телефона си. Нямаше никакъв обхват дори и за спешния номер. Отново огледа вратата към терасата, откърти пластмасовите кожуси, които скриваха пантите. Главите на болтчета бяха стопени. Дори и да имаше отвертка, нямаше да може да развинти дограмата. А Красен вече се съмняваше, че щеше да намери какъвто и да е инструмент. Не можеше обаче да не се възхити на усилията, които бяха положили, за да го задържат затворен вътре, откъснат от света. И всичко това само за една нощ? Красен се смръщи, защото последният му спомен беше на Коледния бал в университета. Вярно, имаше доста за пиене, но той наистина нямаше идея как се беше прибрал. Беше напълно възможно да са минали дни от последния му съзнателен момент. Отпивайки, той огледа пейзажа – от шестнадесетия етаж изглеждаше спокоен, красив, муден дори. Беше ранният предобед, снегът тъкмо беше спрял, децата си играеха в преспите в градинката между блоковете. И никой не подозираше за неговите нещастия. А и какво ли значение имаше, помисли той и седна на бюрото си.

Като малък баща му беше казвал, че в труден момент е по-лесно да вземеш правилното решение, когато излееш всичко на хартия. Така имаш ясен поглед върху голямата картина. С молив написа:

1. Апартаментът ми е бил наблюдаван. Най-вероятно откакто се преместих тук преди две години, след развода. Тази сутрин обаче цялото оборудване е било изнесено. Защо? Кой ме е наблюдавал? Как това наблюдение е довело до тази ситуация, в която се намирам сега? Защо са решили точно в може би най-ключовия момент да спрат?

2. Буквално съм зазидан, прозорците са сменени или винаги са били, без да знам, направени от някакво бронирано стъкло. Вратите към терасата незнайно как са заключени и пантите им са стопени.

3. Имам труп в гардероба си, принадлежащ неизвестно на кого. Това не е толкова проблем, защото пичът е мъртъв и ми е все тая за него. Само да не замирише. Може би ще е добре да го преместя в банята, да напълня ваната с лед и да включа вентилацията. Така няма да усмърди всичко за отрицателно време.

Красен нервно поклати молива между пръстите си, отново прочете написаното, стана, разходи се из стаята и погледна към тавана, откъдето стърчеше отпичния кабел. Замислено взе рутера, с малко тиксо го залепи до дупката и го свърза с кабела. От гардероба извади друг кабел, вкара единия му край в свободен слот, а другият мушна в лаптопа си. Ако връзката още беше жива, може би щеше да успее да осъществи някакъв контакт с похитителите си. Компютърът бързо се закачи към мрежата, но това все още не означаваше нищо. Красен отвори браузъра и въведе първият адрес, който изникна в съзнанието му. Вместо него се появи таймер. „Разбира се, че ще е таймер!”, изръмжа той. Страницата не беше активна никъде, нямаше друг линк, който да проследи. Каквото и да отмерваше този часовник, оставаха му малко под седем часа. Пробва да зареди друг адрес, но винаги се появяваха същите сини цифри на искрящ бял фон. Красен отвори директорията с мрежите и потърси споделените файлове. Имаше достъп до компютър, наречен „Office”. Вътре намери папка със своето име, която съдържаше няколко видео файла, номерирани от едно до четири. Първият беше слайдшоу с полуразмазани скици и неясни уравнения, върху които Красен работеше вече единадесет години. Това беше негов проект върху нов вид материали, така наречените метаматериали, които имаха свойството да пречупват светлината по такъв начин, че обектът ставаше невидим. Беше събудил голям интерес най-вече сред военните, няколкократно армията му предлагаше финансиране, но трагичната сянка на проекта „Манхатън” като че ли задушаваше съвестта му и той учтиво беше отказвал. Можеха ли държавата да му причини това? Вторият клип беше съкрушителен, беше записан с кристално качество, сякаш беше там, нямаше звук освен едно тънко, почти неуловимо пращене. На земята, завързан и в безсъзнание, лежеше неговият колега от института, Еди, с когото работеха заедно по проекта. С бавни стъпки чифт черни кубинки застанаха над увехналото тяло, една груба ръка издърпа главата му за косата. До гърлото му проблесна острие. Красен затвори прозореца и бутна лаптопа с погнуса. Несъзнателно клатеше глава, стискайки зъби, сякаш спореше с видяното. Никак не му стана по-леко, знаейки на кого е трупът в гардероба. Когато се посъвзе отвори третото видео. Започваше със сградата, в която живееше бившата му жена и дъщеря му. Постепенно операторът се приближи, влезе във входа и се качи до апартамента им. Изглежда беше закачил камерата на главата си, защото картината се тресеше в такт с походката му. С лекота отвори вратата и необезпокоявано отиде в хола. Издърпа дивана, в кадър се появи обемисто устройство с жички и таймер. Той настрои бомбата, постави я отдолу на матрака и като се увери, че е беше застопорена добре, върна дивана на мястото му. Издърпа ръкава си и потупа многозначително по часовника си. Красен направи бърза сметка. Синият таймер отмерваше времето, оставащо до взрива. Намекът беше повече от ясен. Четвъртото видео беше само текст – интернет адрес, име и парола. Линкът водеше до много проста система за споделяне на файлове.

Някой искаше да се сдобие с проучването му и беше стигнал до извънредно крайни мерки, за да постигне целта си. Не можеха да го откраднат, Красен беше бронирал цялата си информация с почти извънземна криптография, затова бяха решили да го изнудят. Съвсем наскоро беше достигнал до ключа към цялата мистерия, очакваше се да сглоби до няколко месеца работещ прототип-костюм в човешки ръст, който напълно щеше да скрие управляващия го в не само от видимата, но и от невидимата светлина. Всичката информация се криеше на компютъра му и от него се искаше само да я изпрати, дешифрирана, без да задава повече въпроси, ако не искаше да събира парченца от дъщеря си от площадката пред блока. Нещата добиваха смисъл – разбира се, че ще го заключат в дома му, как можеха да са сигурни, че части от проучването му не бяха пръснати по различни дискове? Красен не оставяше нищо в института, защото нямаше доверие на хората там. Каквото им трябваше беше затворено в този апартамент. И разбира се, че беше по-добре да създадат за него този малък лабиринт от загадки, вместо да му кажат нещата в прав текст – „не искай каквото и да е от хората, манипулирай ги така, че те сами да пожелаят да ти ги дадат.” А колкото до камерите, те бяха изпълнили своята цел – бяха го наблюдавали търпеливо, докато той изпипваше детайлите до съвършенство.

„Еди…”

Името на колегата му прокънтя злокобно в главата му. С бавна крачка отиде до гардероба и тъжно погледна обезобразеното тяло. Едно е да го видиш на монитора, съвсем различно е да докоснеш плътта, да вдишаш от аромата на кръв, да усетиш грубият шамар на реалността. Красен измъкна тялото, беше неочаквано тежко и със спартански усилия го вкара във ваната. Напълни няколко легена с лед от машината, с които засипа трупа. Надяваше се това малко да забави разлагането, все още не се бе появила ужасната миризма на гниеща плът. Което означаваше, че Еди е бил убит преди по-малко от двадесет и четири часа. Последно се видяха на бала. Сигурността на цифрите беше спасителното въже за разума му. Включи вентилацията в банята и затвори вратата. Върна се пред компютъра, отвори таймера, времето безчувствено се стапяше пред очите му. Шестдесет секунди никак не са много, когато не знаеш какво да правиш.

Ако изпълнеше желанията им, щеше да пъхне в ръцете на неизвестна сила могъщо оръжие, с което чудесата ставаха реалност. Най-вероятно щеше намери някакъв начин да разбие камуфлажа, но щяха да минат години! Дали светът имаше това време? Красен беше убеден в дизайна си, беше го направил твърде перфектен. Ако обаче не им пратеше проучването си, щяха да убият семейството му, щяха да го измъчват, докато не се подчини, а после най-вероятно щяха да го заключат някъде, където щеше да им бъде на постоянно разположение. Накрая тялото му щеше да бъде захвърлено в незнаен гроб…Нито един от тези варианти не му допадаше. Нямаше гаранция, че копелетата щяха да ги пощадят. Нищо не ги спираше да взривят детето му, дори и ако решеше да постъпи като добро и послушно момче. Оставаха му шест часа да измисли какво да направи. Пресметна, че ако до два часа се измъкне оттук, можеше да стигне до апартамента на Светла за още два или да намери телефон, от който да се обади и да я предупреди. „Как? Как по-точно?”. Чувството на безсилие го разгневи, той захвърли празната си чаша срещу стената. Звукът на разбиващото се стъкло събуди няколко интересни мисли. В адресния бар на браузъра написа: „let’s talk” и презареди страницата няколко пъти. Беше убеден, че някой следи всяко негово действие и щяха да разберат намека. Изненадващо изскочи малко чат прозорче, черният курсор търпеливо го приканваше да започне разговор.

: Кои сте вие?

: Има ли значение?

: Каква гаранция имам, че дъщеря ми ще е в безопасност, ако изпълня желанията ви?

: Честната ни дума. ­– Красен се засмя.

: Това далеч не е достатъчно!

: Проливането на излишна кръв не е в стила ни. Отворете този линк. Видеото се излъчва на живо, както виждате, имаме човек отпред, който чака нареждане.

: Искам да обезвредите бомбата, иначе няма да ви изпратя нищо!

: Първо ни пратете документите и тогава.

: Не.

: Нямате избор, действайте разумно.

: Казах, че няма да го направя, докато не се уверя, че детето ми е добре.

Красен търпеливо изчака, докато неговите похитители обсъдят новата ситуация. Пет часа.

: Хубаво, гледайте внимателно.

Операторът се качи по стълбите, позвъня на вратата, Светла му отвори и го посрещна с усмивка. Красен трепна. Естествено, имаше много повече смисъл да се сближиш с целта си, отколкото да действаш със сила. Не чуваше какво си говорят, тя го покани да влезе и отиде в кухнята. Операторът чевръсто извади бомбата изпод дивана, дръпна една от жичките и таймерът умря. Скри устройството в раничката си и се отпусна. Светла му донесе кафе и там връзката се разпадна.

: Имаме Ви доверие, че ще постъпите разумно.

Сините цифри също замръзнаха. Красен въздъхна облекчено, стана и си сипа нова чаша. Алкохолът вече давеше реалността в мека и спокойна мъгла, вдъхваше му фалшив кураж. Обмисли бавно плана си и след като се убеди, че няма друга възможност, застана пред компютъра и изпрати всичко, което се искаше от него. Оставаше само да почака. Час по-късно подът под краката му се разтрепери. Оглушителното бучене на бормашина идваше от коридора му. Красен не посмя да помръдне, преди то да спре. Плахо отвори вратата към антрето, плочките бяха посипани с фин прах, а в тухлената стена зееше достатъчно голяма дупка, през която можеше да се промуши. Засега беше свободен, естествено, нямаше смисъл да го държат вътре, най-малкото имаше нужда от храна. Беше им по-ценен жив, имаха изглежда самочувствието, че можеха да го открият навсякъде.

Красотата на параноята е, че човек се подготвя за такива абсурдни ситуации отрано. Приятелите му от програмирането бяха едни от най-талантливите момчета, богове с компютърния код. Те му бяха помогнали с криптирането на информацията, те бяха създали специално за него уникален червей, който минаваше невидимо покрай най-тежките системи за сигурност. Червеят беше програмиран да изпрати обратно данни относно местонахождението си, да се клонира на всяка машина, свързана в мрежа и най-накрая да унищожи напълно цялата информация на компютрите, които е заразил. Щеше да му отнеме към ден, може би два, за да свърши това. До последния момент никой нямаше да забележи. Ужасяващо беше, че тези хора работеха за смешните университетски заплати. Красен все още нямаше ясна идея какво да стори оттук нататък, трябваше да вземе дъщеря си и да я скрие на сигурно място, но как можеше да търси безопасност, след като дори не знаеше кой е врагът. На излизане погледна тъжно към вратата на банята, искаше му се да направи нещо повече за Еди. Прекръсти се и се шмугна през дупката. Изтупа дрехите си от праха и уверено закрачи надолу по стълбите.