Лятото на 87'ма

Лятото на 87’ма. За пръв път, откакто се случи, се чувствах зареден. Винаги съм се изумявал на способността на човешкия ум да преодолява всякакви травми, независимо колко жестоки са те. Пълен с енергия, излязох в късния следобед на осми август от блока. Софийското слънце препичаше жарко. Въздухът трептеше нервно над нагорещения асфалт. Запътих се към съседния блок. Карнавалът започваше!

Срещата им винаги беше на старата беседка пред входа на Станимира. От три години не беше излизал. Слънцето му причиняваше болезнена носталгия, макар и приятно да галеше кожата му. От сенките на дървото над беседката се чуваха смесени смехове и странни звуци. Мартин се промуши под дупката в телената ограда. Изведнъж настъпи интересно мълчание – четирима младежи безмълвно наблюдаваха разиграващата се пред очите им сцена. Сцена, която всеки тайно си бе представял в жестоките и самотни вечери на големия град...В очите им бе изписана плаха радост – едно безполезно желание за самоконтрол, защото никога не можеш да скриеш себе си.
Младо момиче извика нещо неразбираемо и се озова в прегръдките на Мартин. Времето за тях спря – всеки чакаше с нетърпение да види какво ще се случи. И когато Марти прегърна Станимира и кротко положи глава със спотаена усмивка, цялата тълпа въздъхна облекчено и с радост се приближи към двамата, за да ги прегърне. След кратко поздравяване и разменяне на любезности, петимата се насочиха към покрива на блока. Петя и Мария се отбиха през магазина, за да се снабдят със студена бира. Горе светът ги поздрави с бурен и горещ южен вятър.
Настаниха се удобно на тяхното си местенце, отвориха бирата и шумно вдигнаха наздраве! Сянката на големия град изсъхваше пред очите им. Слънцето на пръсти се спусна към края на света и изчезна от лятното небе. Градът се удави в мъгла от изкуствена светлина. Малкото звезди пулсираха като безбройните очи на чудовището, което ни гледа от Космоса всяка вечер. Някой го наричат Бог.

- На теб се пада честта ,Марти! – каза Петя и ми подаде първата неотворена бутилка с бира.
- Твърде късно е да съжаляваме за грешките си – отвърнах аз и отпих страстно. Нищо вече нямаше да е същото, защото си търсихме друго място от това, на което се въртеше целият свят. Искахме да избягаме от задушаващата прегръдка на нещастията, които ни сполетяваха всеки ден. Отпуснахме се на рамото на нощта.
На върха на стария 57-ми блок в „Гоце Делчев” всеки говореше за своя психедиличен трип, наречен живот. Слушах еротични разкази за майките на вселените, за края на света, за иронията на смъртта. Не ми се разказваше. Просто се радвах, че съм тук с тях, след всичко което ми се случи и след цялата болка, която трябваше глухо да притискам дълбоко в наранената ми душа.
- Отивам да пусна една – казах аз и се насочих към отводната тръба.
А после? Сигурно е било сън...на живо...но не беше сън, не го чувствах като сън. Беше твърде реален и детайлен, за да бъде сън...или това е бил изпърженият ми мозък, който вече не прави разлика между сън и реалност – все пак ме намериха припаднал, опитващ се да изкатеря нещо като стълба.
Защото видях елф...(само на мен ли ми се струва, или този разказ започна в трето лице?)...да се подпира безмълвен на една телевизионна антена. Обърнах се стъписан, все още уриниращ, и в резултат на това се опиках и ядосано се отръсках. Когато вдигнах глава нагоре, закопчавайки колана си, елфът го нямаше, а на негово място някакво смътно и мистериозно кръгче в пода (или таван, зависи откъде го гледаш). От него струеше приятно синкаво сияние. Наведох се и видях шахта на земята – с дупки, на карета и надпис, който не разбирах. Тя беше леко отворена и примамливо ми се усмихваше с палав поглед. Дръпнах я, а под нея се извиваше дълбок и тесен бетонен тунел, с нестабилна и ръждясала стълба, която водеше някъде надолу – светлината стигаше до края на тунела. Но не беше ли той само една безкрайна, нестабилна, ръждясала стълба, отиваща в Небитието?
Поколебах се – разумно при това – дали да сляза надолу, но изведнъж божествени арфи зазвучаха приглушено от дъното...(разбира се, нали светлината е по-бърза от звука)...и не се стърпях. Хвърлиш биреното шише надалече и скочих енергично вътре. Започнах да слизам по стълбата. Гърбът ми се суркаше в грапавия бетон, докато аз с неравни усилия местех крайниците си надолу по стъпалата. Чувствах се като Алиса, тръгнал след музиката – тя е моят заек. Не знам колко съм се спускал. За мен минаха три години, най-малко, без сън и без храна. Без вода и без въздух. Обиколих целия свят след теб...както се пееше в една песен. И музиката ме водеше надолу. Може би съм умирал? Може би точно така съм изкупвал всичките си грехове.
В един момент, стълбата се разтопи в ръцете ми и вълната ме понесе нежно надолу. Спусках се с викове на радост. Дъното на този безкраен тунел беше най-красивото нещо на света. За всеки е различно, а моето е твърде лично.
Бос се насочих по плажа към малка група летовници, които щастливо сърбаха мента и ядяха застояла цаца. Оказаха се финландци, не можех да им разбера нищо, затова с усмивка ги напуснах. „Искам само истинското нещо” си тананиках доволно, когато реших просто да продължавам да следвам музиката. Вървейки по натрошения асфалт бос, а не усещах болка. Беше невероятно! И пъстрата сянка ме галеше майчинско, и вълните се бяха укротили, и вятърът само шептеше мелодията в ушите ми. Дали ако духнеше по-силно, мелодията щеше да се забърза? Оттук ще я наричам с главна буква...следвах Мелодията през цялото време и тя не спираше – ставаше все по-хубава и чаровна.
Усетих се привлечен към едно малко детско игрище, откъде се чуваха радостните писъци на най-красивите създания на света – малки деца, които бяха щастливи...късметлийски копеленца. Усмивката не слизаше от лицето ми! Забелязах, че Мелодията вече се превръщаше в цветове – макар и бледи, колкото повече се приближавах до мястото, толкова по-наситени ставаха те. Идваха от пясъчника, но бяха вече толкова гъсти, че не различавах нищо. Приближих се и с пръсти избутах шарените храсти. И там...в средата...по арфата с малките си пръстчета свиреше прекрасното ми четиригодишно братче...с една кротка и тиха усмивка на небесно щастие. Тогава разбрах, че не халюцинирам, разбрах най-прекрасното нещо, което бях изпитвал...
или щях някога...
защото...
аз
бях
мъртъв.
Скочих бързо срещу него и го прегърнах с душата си. Вдигнах го радостно нагоре към слънчевата светлина и избухнах в сълзи. Въртях го във въздуха, докато не загубих сила и не се строполих на пясъка.
Откакто Светльо почина, светът ми се беше превърнал в едно пусто, сиво, арматурно пребиваване. В разгара на най-важния момент в живота ми – съзряването, аз затворих всички прозорци и врати на моята стая, зазидах ги с дебел тухлен пласт и покрих двете си очи с черна лента. Понякога решенията не са толкова прости...И ги държах затворени още три години, докато най-накрая тази сутрин собствената ми лудост изригна като силна атомна бомба, помитайки всички стени, които бях изградил в моята сива стая. Лудостта ми полудя и ето ме сега, легнал в пясъка си играя отново с малкото си братче, което така нелепо беше отнето от мен. И за всичко бях аз виновен, аз и само аз! Никога не трябваше да го оставям самичко...за Бога! Боли ме само когато се замисля за...
...в един прекрасен миг той се приближи до мен, едвам държейки се на малките си краченца, целият облят в божествена светлина, целуна ме по нослето и го чух в главата ми как ми шепне:
- Не си виновен. Имаш още време!
Усетих се толкова лек, че полетях нагоре и нагоре към небето, ръкомахайки необуздано с ръце, към облаците и към звездите отвъд видимото. Поех си дъх и затворих очи...
...казват, че ме е нямало само десетина минути. За мен беше много повече. Времето е също толкова относително, колкото и пространството. Къде съм бил и за колко е без значение и не може да бъде определено единодушно от всички наблюдатели – за тях аз бях тук и за кратко, но аз знам, че бях надалече и за дълго...
Всичко придоби ново значение зад изтормозените ми сини очи – светът отново преоткри истинските си цветове, а не онези фалшиви, които постлах пред себе си тази сутрин. Не бях готов да излизам, но не бях готов и да остана. Но сега всичко е различно – всичко е истинско. Свободата има вкус на пролет!
Благодаря ти, братко, където и да си, че те има! Тези сълзи са от радост...