Вторник

В скованата сякаш от бетон глава на Красен се беше загнездила странна мисъл на събуждане – какво стана с неговото LEGO? Не го беше виждал откакто завърши втори клас, а си спомняше, че не можеше да се отлепи от него. Родителите му постоянно купуваха нови и нови комплекти, той само това искаше за подарък. В началото плахо и внимателно подхождаше към всеки модел, но рано или късно всички парчета от конструктора се озоваваха смесени в една от онези жалки найлонови имитации на мешка - с тънките, впиващи се болезнено в кожата въженца и с отвор, който никога не се затваряше плътно и от който безславно се сипеха частите му. Докато си правеше закуска си спомни как обожаваше да пръска цялата си колекция на килима в детската и да се въргаля в пластмасата, а след това строеше безкрайни във въображението му градове, чиито обитатели преживяваха какви ли не житейски драми. Дори по едно време вече не прибираше къщичките обратно в торбата, ами ги подреждаше прилежно по секциите и се грижеше малките винаги усмихнати човечета да спят спокойно. И когато майка му влизаше да почисти и небрежно катурваше някоя от сградите, Красен изпадаше в дива истерия и невиждан ужас. Но безспорно този конструктор разви въображението му и винаги е бил от най-будните и любопитни хлапета.

Погледът му механично шареше из стаята, когато неочаквано забеляза нещо обезпокоително – бялото капаче на противопожарната аларма беше развинтено, беше избутано настрани, крепейки се само на едно болтче, а на мястото му зееше плитка дупка. Красен се приближи и с ужас установи, че оттам се подава къс оптичен интернет кабел. Той се качи на стол и огледа отблизо. Очевидно там противопожарна аларма не е имало никога. Тогава какво е било замаскирано под този капак? Отговорът светкавично се търкулна по изтормозените му от махмурлука неврони – единственото нещо, което би било скрито така усърдно и би било свързано към кабел, е някаква камера или друг вид записващо устройство. Неприятна вълна заля и без това изтръпналото му тяло. Тя беше последвана от студения факт, че в другите две стаи също имаше подобни устройства. На бегом Красен се втурна в спалнята и хола, където завари същата картинка: развинтено капаче и стърчащи кабели. Положението в банята не беше по-различно.

Красен вече се тресеше от отвращение. Има неща, които човек върши, докато си мисли, че е сам, които са прекалено позорни и не са предназначени дори и за очите на най-близките, камо ли за някакви психопати и воайори. Красен с потрес си спомни различни събития, които най-съкровено би искал да запази само за себе си. Като се започне от дребни спорове с огледалото, мине се през злоупотреба с какви ли не забранени и полузабранени вещества и се стигне до няколко неприлични сексуални експеримента. Чувството на срам постепенно беше изместено от първичен гняв. Красен бързо облече първите дрехи, които набара, наметна дебелото си палто, обу тежките си боти и рязко отвори входната врата.

Бесните закани в главата му секнаха светкавично и съзнанието му се потопи в блажено безмислие. Той изключително бавно и внимателно опипа тухления зид, който се издигаше пред очите му и блокираше изхода. „Това определено не беше тук снощи!” Обърна се умолително, сякаш очакваше да види отговорника за това безчинство, отстъпи няколко крачки назад и огледа новопоявилата се стена. Имаше и други начини да се излезе от апартамента, помисли си Красен, притича в кухнята и се опита да отвори вратата на терасата. Незнайно как беше заключена. Грабна един от металните столове и го захвърли с всичка сила в стъклото. Столът рикошира от него, без да му навреди. Панически страх на животно в капан задуши с детински смях рационалните му мисли. Опита се да разбие и другите стъкла в жилището, но нито едно от тях не поддаде. Съкрушен той седна на плочките в кухнята и силно стисна слепоочията си. „Дишай дълбоко”, повтаряше си той. Хрумна му, че във вградения гардероб в коридора имаше машина за къртене на стени. Беше я купил, когато бившата му вече жена го караше да правят ремонт на вилата. Физиците не са майстори, повтаряше й той, но кой ли да слуша. Ако не можел да разшири една тъпа баня, значи не ставал за мъж. Очите му светнаха, той светкавично се стрелна към гардероба, отвори врата и изпищя, когато видя удобно разположилия се вътре обезглавен труп. Кръвта все още капеше от ръцете му. Беше облечен в красив тъмнолилав костюм и излъчваше ужасяващо спокойствие. Красен си пое рязко няколко големи глътки въздух, с които потисна паниката и напиращото желание да повърне. Бръкна с треперещи ръце в гардероба, инструментите му ги нямаше, но това като че ли не го изненада.

Изпита силна умора, искаше просто да полегне и ако можеше да се събуди на някое друго място, щеше да бъде чудесно! В хола си наля голяма чаша от уискито, което тъст му беше подарил за сватбата преди петнадесетина години. Не беше го отварял, искаше да го остави да отлежи още, затова го беше прибрал на хубаво и тъмно място. На две глътки се изпариха първите сто грама, разляха се блажено и меко по цялото му тяло с майчина топлина. Красен си сипа още едно двойно, алкохолът успокояваше хлабавите му мисли и го отпускаше. Отиде с чашата в спалнята, за да вземе телефона си. Нямаше никакъв обхват дори и за спешния номер. Отново огледа вратата към терасата, откърти пластмасовите кожуси, които скриваха пантите. Главите на болтчета бяха стопени. Дори и да имаше отвертка, нямаше да може да развинти дограмата. А Красен вече се съмняваше, че щеше да намери какъвто и да е инструмент. Не можеше обаче да не се възхити на усилията, които бяха положили, за да го задържат затворен вътре, откъснат от света. И всичко това само за една нощ? Красен се смръщи, защото последният му спомен беше на Коледния бал в университета. Вярно, имаше доста за пиене, но той наистина нямаше идея как се беше прибрал. Беше напълно възможно да са минали дни от последния му съзнателен момент. Отпивайки, той огледа пейзажа – от шестнадесетия етаж изглеждаше спокоен, красив, муден дори. Беше ранният предобед, снегът тъкмо беше спрял, децата си играеха в преспите в градинката между блоковете. И никой не подозираше за неговите нещастия. А и какво ли значение имаше, помисли той и седна на бюрото си.

Като малък баща му беше казвал, че в труден момент е по-лесно да вземеш правилното решение, когато излееш всичко на хартия. Така имаш ясен поглед върху голямата картина. С молив написа:

1. Апартаментът ми е бил наблюдаван. Най-вероятно откакто се преместих тук преди две години, след развода. Тази сутрин обаче цялото оборудване е било изнесено. Защо? Кой ме е наблюдавал? Как това наблюдение е довело до тази ситуация, в която се намирам сега? Защо са решили точно в може би най-ключовия момент да спрат?

2. Буквално съм зазидан, прозорците са сменени или винаги са били, без да знам, направени от някакво бронирано стъкло. Вратите към терасата незнайно как са заключени и пантите им са стопени.

3. Имам труп в гардероба си, принадлежащ неизвестно на кого. Това не е толкова проблем, защото пичът е мъртъв и ми е все тая за него. Само да не замирише. Може би ще е добре да го преместя в банята, да напълня ваната с лед и да включа вентилацията. Така няма да усмърди всичко за отрицателно време.

Красен нервно поклати молива между пръстите си, отново прочете написаното, стана, разходи се из стаята и погледна към тавана, откъдето стърчеше отпичния кабел. Замислено взе рутера, с малко тиксо го залепи до дупката и го свърза с кабела. От гардероба извади друг кабел, вкара единия му край в свободен слот, а другият мушна в лаптопа си. Ако връзката още беше жива, може би щеше да успее да осъществи някакъв контакт с похитителите си. Компютърът бързо се закачи към мрежата, но това все още не означаваше нищо. Красен отвори браузъра и въведе първият адрес, който изникна в съзнанието му. Вместо него се появи таймер. „Разбира се, че ще е таймер!”, изръмжа той. Страницата не беше активна никъде, нямаше друг линк, който да проследи. Каквото и да отмерваше този часовник, оставаха му малко под седем часа. Пробва да зареди друг адрес, но винаги се появяваха същите сини цифри на искрящ бял фон. Красен отвори директорията с мрежите и потърси споделените файлове. Имаше достъп до компютър, наречен „Office”. Вътре намери папка със своето име, която съдържаше няколко видео файла, номерирани от едно до четири. Първият беше слайдшоу с полуразмазани скици и неясни уравнения, върху които Красен работеше вече единадесет години. Това беше негов проект върху нов вид материали, така наречените метаматериали, които имаха свойството да пречупват светлината по такъв начин, че обектът ставаше невидим. Беше събудил голям интерес най-вече сред военните, няколкократно армията му предлагаше финансиране, но трагичната сянка на проекта „Манхатън” като че ли задушаваше съвестта му и той учтиво беше отказвал. Можеха ли държавата да му причини това? Вторият клип беше съкрушителен, беше записан с кристално качество, сякаш беше там, нямаше звук освен едно тънко, почти неуловимо пращене. На земята, завързан и в безсъзнание, лежеше неговият колега от института, Еди, с когото работеха заедно по проекта. С бавни стъпки чифт черни кубинки застанаха над увехналото тяло, една груба ръка издърпа главата му за косата. До гърлото му проблесна острие. Красен затвори прозореца и бутна лаптопа с погнуса. Несъзнателно клатеше глава, стискайки зъби, сякаш спореше с видяното. Никак не му стана по-леко, знаейки на кого е трупът в гардероба. Когато се посъвзе отвори третото видео. Започваше със сградата, в която живееше бившата му жена и дъщеря му. Постепенно операторът се приближи, влезе във входа и се качи до апартамента им. Изглежда беше закачил камерата на главата си, защото картината се тресеше в такт с походката му. С лекота отвори вратата и необезпокоявано отиде в хола. Издърпа дивана, в кадър се появи обемисто устройство с жички и таймер. Той настрои бомбата, постави я отдолу на матрака и като се увери, че е беше застопорена добре, върна дивана на мястото му. Издърпа ръкава си и потупа многозначително по часовника си. Красен направи бърза сметка. Синият таймер отмерваше времето, оставащо до взрива. Намекът беше повече от ясен. Четвъртото видео беше само текст – интернет адрес, име и парола. Линкът водеше до много проста система за споделяне на файлове.

Някой искаше да се сдобие с проучването му и беше стигнал до извънредно крайни мерки, за да постигне целта си. Не можеха да го откраднат, Красен беше бронирал цялата си информация с почти извънземна криптография, затова бяха решили да го изнудят. Съвсем наскоро беше достигнал до ключа към цялата мистерия, очакваше се да сглоби до няколко месеца работещ прототип-костюм в човешки ръст, който напълно щеше да скрие управляващия го в не само от видимата, но и от невидимата светлина. Всичката информация се криеше на компютъра му и от него се искаше само да я изпрати, дешифрирана, без да задава повече въпроси, ако не искаше да събира парченца от дъщеря си от площадката пред блока. Нещата добиваха смисъл – разбира се, че ще го заключат в дома му, как можеха да са сигурни, че части от проучването му не бяха пръснати по различни дискове? Красен не оставяше нищо в института, защото нямаше доверие на хората там. Каквото им трябваше беше затворено в този апартамент. И разбира се, че беше по-добре да създадат за него този малък лабиринт от загадки, вместо да му кажат нещата в прав текст – „не искай каквото и да е от хората, манипулирай ги така, че те сами да пожелаят да ти ги дадат.” А колкото до камерите, те бяха изпълнили своята цел – бяха го наблюдавали търпеливо, докато той изпипваше детайлите до съвършенство.

„Еди…”

Името на колегата му прокънтя злокобно в главата му. С бавна крачка отиде до гардероба и тъжно погледна обезобразеното тяло. Едно е да го видиш на монитора, съвсем различно е да докоснеш плътта, да вдишаш от аромата на кръв, да усетиш грубият шамар на реалността. Красен измъкна тялото, беше неочаквано тежко и със спартански усилия го вкара във ваната. Напълни няколко легена с лед от машината, с които засипа трупа. Надяваше се това малко да забави разлагането, все още не се бе появила ужасната миризма на гниеща плът. Което означаваше, че Еди е бил убит преди по-малко от двадесет и четири часа. Последно се видяха на бала. Сигурността на цифрите беше спасителното въже за разума му. Включи вентилацията в банята и затвори вратата. Върна се пред компютъра, отвори таймера, времето безчувствено се стапяше пред очите му. Шестдесет секунди никак не са много, когато не знаеш какво да правиш.

Ако изпълнеше желанията им, щеше да пъхне в ръцете на неизвестна сила могъщо оръжие, с което чудесата ставаха реалност. Най-вероятно щеше намери някакъв начин да разбие камуфлажа, но щяха да минат години! Дали светът имаше това време? Красен беше убеден в дизайна си, беше го направил твърде перфектен. Ако обаче не им пратеше проучването си, щяха да убият семейството му, щяха да го измъчват, докато не се подчини, а после най-вероятно щяха да го заключат някъде, където щеше да им бъде на постоянно разположение. Накрая тялото му щеше да бъде захвърлено в незнаен гроб…Нито един от тези варианти не му допадаше. Нямаше гаранция, че копелетата щяха да ги пощадят. Нищо не ги спираше да взривят детето му, дори и ако решеше да постъпи като добро и послушно момче. Оставаха му шест часа да измисли какво да направи. Пресметна, че ако до два часа се измъкне оттук, можеше да стигне до апартамента на Светла за още два или да намери телефон, от който да се обади и да я предупреди. „Как? Как по-точно?”. Чувството на безсилие го разгневи, той захвърли празната си чаша срещу стената. Звукът на разбиващото се стъкло събуди няколко интересни мисли. В адресния бар на браузъра написа: „let’s talk” и презареди страницата няколко пъти. Беше убеден, че някой следи всяко негово действие и щяха да разберат намека. Изненадващо изскочи малко чат прозорче, черният курсор търпеливо го приканваше да започне разговор.

: Кои сте вие?

: Има ли значение?

: Каква гаранция имам, че дъщеря ми ще е в безопасност, ако изпълня желанията ви?

: Честната ни дума. ­– Красен се засмя.

: Това далеч не е достатъчно!

: Проливането на излишна кръв не е в стила ни. Отворете този линк. Видеото се излъчва на живо, както виждате, имаме човек отпред, който чака нареждане.

: Искам да обезвредите бомбата, иначе няма да ви изпратя нищо!

: Първо ни пратете документите и тогава.

: Не.

: Нямате избор, действайте разумно.

: Казах, че няма да го направя, докато не се уверя, че детето ми е добре.

Красен търпеливо изчака, докато неговите похитители обсъдят новата ситуация. Пет часа.

: Хубаво, гледайте внимателно.

Операторът се качи по стълбите, позвъня на вратата, Светла му отвори и го посрещна с усмивка. Красен трепна. Естествено, имаше много повече смисъл да се сближиш с целта си, отколкото да действаш със сила. Не чуваше какво си говорят, тя го покани да влезе и отиде в кухнята. Операторът чевръсто извади бомбата изпод дивана, дръпна една от жичките и таймерът умря. Скри устройството в раничката си и се отпусна. Светла му донесе кафе и там връзката се разпадна.

: Имаме Ви доверие, че ще постъпите разумно.

Сините цифри също замръзнаха. Красен въздъхна облекчено, стана и си сипа нова чаша. Алкохолът вече давеше реалността в мека и спокойна мъгла, вдъхваше му фалшив кураж. Обмисли бавно плана си и след като се убеди, че няма друга възможност, застана пред компютъра и изпрати всичко, което се искаше от него. Оставаше само да почака. Час по-късно подът под краката му се разтрепери. Оглушителното бучене на бормашина идваше от коридора му. Красен не посмя да помръдне, преди то да спре. Плахо отвори вратата към антрето, плочките бяха посипани с фин прах, а в тухлената стена зееше достатъчно голяма дупка, през която можеше да се промуши. Засега беше свободен, естествено, нямаше смисъл да го държат вътре, най-малкото имаше нужда от храна. Беше им по-ценен жив, имаха изглежда самочувствието, че можеха да го открият навсякъде.

Красотата на параноята е, че човек се подготвя за такива абсурдни ситуации отрано. Приятелите му от програмирането бяха едни от най-талантливите момчета, богове с компютърния код. Те му бяха помогнали с криптирането на информацията, те бяха създали специално за него уникален червей, който минаваше невидимо покрай най-тежките системи за сигурност. Червеят беше програмиран да изпрати обратно данни относно местонахождението си, да се клонира на всяка машина, свързана в мрежа и най-накрая да унищожи напълно цялата информация на компютрите, които е заразил. Щеше да му отнеме към ден, може би два, за да свърши това. До последния момент никой нямаше да забележи. Ужасяващо беше, че тези хора работеха за смешните университетски заплати. Красен все още нямаше ясна идея какво да стори оттук нататък, трябваше да вземе дъщеря си и да я скрие на сигурно място, но как можеше да търси безопасност, след като дори не знаеше кой е врагът. На излизане погледна тъжно към вратата на банята, искаше му се да направи нещо повече за Еди. Прекръсти се и се шмугна през дупката. Изтупа дрехите си от праха и уверено закрачи надолу по стълбите.