Пранава мантра

Само надменните глупаци и боговете не се радват на новия ден – първите нямат умствения багаж, за да осъзнаят вълшебството на изгрева, а вторите отдавна са се примирили с пренаситените си от безсмъртие сетива.

Севар никога не би пропуснал посрещането на слънцето, но нямаше воля да става толкова рано. За него новият ден беше най-чудният дар, който можеше да получи. И го придобиваше всяка сутрин, с или без повод, от някой непознат приятел.

- Разбираш ли – говореше често той на масата в кръчмата, размахвайки с пиянска грация поредната халба бира – човек трябва да празнува всеки път, когато си отвори очите! Защото е жив, защото не е умрял в съня си! Един ден, приятели, няма да се събудите, ще се отнесете във вечния студ и ще се молите на измислените си божества да ви върнат само за час обратно на Земята.

А това няма как да стане, мислеше си с лукаво злорадство той. Освен ако не си онзи избраник на случайността, който е имал късмета да надникне в задгробния мрак, но някак си да отложи неизбежното. Най-дразнещото тогава може би беше липсата на всякакъв контрол над случващото се. Но да се оплакваш, че си жив, е толкова буржоазно и претенциозно, че би трябвало да бъде наказуемо със смърт. Всеки живот има мисия, която човек е длъжен да изпълни.

Севар отвори очи с раздразнение от тежката слънчева светлина, която упорито нахълтваше в стаята, въпреки че прозорците бяха покрити със скъпи алуминиеви щори. Нахалните лъчи обаче се възползваха от всяка, независимо колко дребна, пролука, за да пронижат изтормозеното му съзнание. Погледът му гальовно обиколи прясно боядисаните стени в търсене на часовник. Стрелките тихо и с хладнокръвно безразличие отмерваха осмия час от новото денонощие. Севар стана бавно, сякаш замазано от леглото, седна на ръба му и се облегна на двете си ръце. Главата му все още висеше неподвижна между рамената му, очите му ту се затваряха, ту се отваряха. Хаотични мисли за предстоящия ден се сблъскваха с примамливото желание просто да захвърли всичко на вятъра и да се потопи обратно в меката възглавница с аромат на момина сълза. Постепенно тялото му събра достатъчно сили, за да се противопостави на гравитацията и той се надигна, залитайки леко и подпирайки се на стената. Отправи се към банята, където изплакна с хладка вода лицето си и нескопосано изми зъбите си. Върна се в стаята, избута в източния й ъгъл масивния дървен стол, на който опъваше краката си, докато лежеше пред монитора на компютъра си, постла го със чиста, заслепяваща бяла кърпа, като старателно изглади всички неравности по плата. Извади от шкафа чаена свещичка и ароматна пръчка, запали ги върху красива поставка, украсена богато с мистични ацтекски орнаменти. Прекрасна миризма на сандалово дърво се разнесе на гъсти облачета из стаята, галеше примамливо сетивата му, почукваше по портите на вътрешния му покой. Взе малката бронзова статуетка на символа Ом от бюрото си и я постави до нежно димящия инсенс. Севар кръстоса с усмивка крака и седна пред олтара си. Фокусира погледа си в почти незабележимо треперещия пламък на свещта, след няколко минути вече дишаше забавено и равномерно, на все по-кратки интервали, задържаше въздуха в дробовете си все по-дълго.

„Въздухът е дъхът на природата, той е зареден с нейната положителна енергия, която се влива в тялото ми с всяка глътка, която поемам. Многоцветният поток от щастие и блаженство си проправя път до най-крайните точки на тялото ми и аурата ми, отключва в клетките ми сила и желание за живот. С издишването кислородът разтоварва от рамената ми бремето и притесненията на материалния свят, попива всяка частица негативна енергия, която убива душата ми, и я изстисква навън, далеч от мен, в безкрайното пространство, където тя ще бъде преобразувана в чистота и съвършенство със силата на Ом.”

Севар неусетно се поклащаше в същия такт, в който и пламъкът се люшкаше под въздействието на невидимите течения на силата. Той беше погълнат от магията на огъня, първични чувства на възхищение и страх се събуждаха в него, парализираха го, но в същото време осветяваха и пътя му към божествеността.

„Безмерно е благото на света, безмерен е самият свят. Той няма нито начало, нито край, той е вечен и ще бъде вечен, захранван от могъществото на Ом. И както светът няма граници, така и аз нямам граници. Моето тяло е една неразделна част от вселената, всичко в нея е свързано помежду си в неразрушима спойка. Аз и столът, аз и пламъкът, аз и кърпата сме едно и също нещо, различни манифестации на единството на енергията. И тъй както енергията е безсмъртна, така и аз съм безсмъртен.”

Севар затвори очи, вече беше потънал в дълбоки води на покой и монолитност. Пътуването му не беше нито дълго, нито кратко, защото времето беше понятие без смисъл в неговия свят. Той не търсеше нищо, освен мир и разбирателство със себе си, защото когато постигнеше това, щеше да се слее с необятната мъдрост на космоса. И тогава се надяваше да намери отговори на въпросите си, на терзанията си, да излекува мъката и болката, в която се давеше, откакто се беше завърнал при живите.

„Нека доброто винаги осветява пътя ми и нека ме държи настрана от излишните изкушения на мрака. Злото е неизменно и неделимо, но то е и несъвършено. То е илюзия на съзнанието ми, то е проявление на заблудата. Само светлината е съвършена. Помогни ми да разбера това, покажи ми пътя, по който трябва да вървя. Нека осъзная, че болката и страданията са просто погрешно възприети благо и щастие. Дай ми сили да прогледна, да вникна в истината, за да намеря покой. Унищожи егото ми, за да усетя вибрацията на Ом и да се слея завинаги с нейната чистота.”

- Няма черно, има само бяло. Няма болка, има само мир. Няма вина, има само невинност. Светът е съвършен, затова е само и единствено добър. Всичко друго е измама, мираж, лъжа, грешка на възприятията. Омммм…Омммм…Омммм…

Думите му кънтяха металически между тухлените стени, отразяваха се в огледалата, излитаха безвъзвратно към необозримия хоризонт, трептяха от плътния му басов глас и раздвижваха застоялия летен въздух, ехтяха сякаш от другия край на всемира в главата му и настройваха с прецизността на майстор часовникар всяка струна на тялото му. Той искаше да усети как целият вибрира в ритъма на безмерното, как душата и тялото му се сливат в съвършено единство с природата, с почти неусетните фоновите трептения, с пулса на целия свят. Свят, изпълнен с живот, с енергия и с мъдрост. Където висшето знанието е пред очите ти, но трябва да намериш правилния поглед, за да го видиш.

Севар бавно се надигна, все още опиянен от мислите си, загаси пламъците и се хвърли отново неохотно в потока на времето. Беше минал някъде около час, ако можеше да се има доверие на стрелките над циферблата.

Като всяко човешко творение и часовникът е несъвършен, следователно е зло. Потънал в свят на цивилизация, Севар осъзнаваше, че всичко около него е нечисто и трябва да бъде унищожено, за да грейне отново безгрешната, естествена светлина, а не тази фалшива, електрическа. Студена и бездушна. Лишена от най-истинската енергия – тази на живота. Той слезе в мазето на кооперацията, където в рамките на два месеца търпеливо сглобяваше лек срещу чумата на прогреса. По-скоро регрес, защо бягахме от същината си? Севар с усмивка сложи на тялото си четири колана, на които бяха наредени десетки пръчки с прекрасен домашно приготвен експлозив. Погали с нежността на естет мъничкото пластмасово дистанционно, което беше свързано с детонаторите. То прилягаше удивително добре в дланта му, сякаш беше създадено за нея. Едно натискане на копчето и революцията щеше да започне! Севар потърси малката четчица за лепило, натопи я в блажна жълта боя и старателно нарисува Ом върху бутона. Търпеливо изчака течността да изсъхне, наметна дългото си бяло палто и с уверена крачка тръгна към най-натоварената метростанция на града.

Севар не се страхуваше от смъртта, вече беше вкусил веднъж от нейната сладост. Въжето ли се беше изхабило или карабинерът беше поддал? Падайки надолу от скалата, той осъзна със студена уплаха, че краят е неизбежен. Тогава научи, че всеки ден е ценен и всеки ден трябва да се гради нещо ново. Ударът със земята не беше болезнен, а по-скоро успокояващ и дори малко приятен. Душата му се беше откъснала от тялото му, съзнанието му кротко я следваше по пътя към вечността. Беше му само малко студено, но към студа се привиква бързо. Харесваше му това ново усещане като малко дете откриваше един непознат свят, който беше прелестен, бистър, непокварен, изпълнен с тишина и спокойствие, лишен от смешните въпроси на разума. Безтегловността разрушаваше всякакво чувство за човечност, нямаше разлика между него и гората около него, те бяха едно. Той се намираше навсякъде във времето, навсякъде в пространството. Беше разпръснат равномерно из цялата Вселена и това го правеше щастлив. Беше достигнал Нирвана. Но тогава отново се появи мъката, болката от събуждането. Пак беше затворен в малкото си, мизерно тяло, в тази абсурдна прашинка на съществуване. Защо не го оставиха да умре, нима не знаеха колко прекрасен беше краят? Споменът за това го раздразни и си наложи да не мисли за това.

С усмивка слезе нетърпеливо по стълбите, ескалаторите бяха претъпкани от отчаяни хора. Отегчени от живота, нещастници, роби на материята. Нищо чудно, че модерният свят е изпълнен с толкова много потиснатост и недоволство – как иначе, когато съзнателно се опитваме да се борим срещу инстинктите си, срещу желанията си. Не можем да победим, трябваше да се предадем и да зарежем цялата тази бъркотия, да се слеем отново с майката Земя. Севар щеше да ги освободи, щеше да им покаже правилния път, щеше да ги поведе към по-високото ниво на съществуване и щеше да отвори съзнанията им. Застана до една от трите носещи тавана колони, прилепи се плътно до нея, огледа тълпата и с усмивка извика:
- Братя мои, пригответе се за избавление от страха, от робството, от подлостта и от злото!

Хората около него му хвърлиха бегъл поглед, прецениха по усмивката му, че е ненормален и се върнаха отново към сериозните си мисли. Низ от задачи, които нямаха ясно предназначение, изкуствено създадени абстракции, подчинени на заблуди за „правилното” функциониране на едно общество. Севар знаеше, че няма да е лесно, знаеше, че ще се противят, просто защото не го разбираха. Към него се насочи с подозрение млад полицай, на неповече от тридесет, с рядка брада и униформа, която очевидно му беше голяма. С едната си ръка притискаше кобура на кръста си, с другата си проправяше път към него. Севар искаше да се наслади на момента, да го направи бавно и с финес, но за съжаление агентите на злото не спяха. Той протегна ръце нагоре, вдигна глава към тавана и безмълвно натисна копчето.

Оммммм

Експлозията мигновено стопи носещата колона във фин сребрист бетонен прах. Болезнен тътен, рикоширащ като че ли безкрайно от стените на станцията, прониза въздуха. Таванът поддаде и едри мраморни блокове се отчупиха от него, полетяха надолу като адски дъжд върху хората, които все още не осъзнаваха напълно какво се случва. Огненият фронт летеше с безбожна скорост във всички посоки на пространството, изгаряйки като салфетки телата, през който минеше. Беше се устремил към средната колона, ако събореше и нея, то таванът нямаше да издържи и щеше да се срути целият. Това беше планът. Но енергията на взрива бързо се разсея и въпреки желанието си, не достигна целта си. Писъци и ужас жужаха из спирката и постепенно смачкаха боботенето на гърма. Плач, болка, мъка, страдание, гибел. Едно по едно рогата на дявола пронизваха душите на клетите оцелели. Паниката задушаваше разума, блъсканици и безредици завладяха тълпата и поеха като опитен кукловод контрол над нея. Всеки се беше втурнал към изхода, крещейки без да знае защо.

С рев и вой обществото стана свидетел на собственото си разрушение. Музиката на сирени и нечленоразделни разговори гърмеше силно и гордо, химн на скръбта и ода на хаоса. В центъра на града животът изведнъж се бе събудил от гръмогласния смях на смъртта. А само на километър оттам, бизнесмени и адвокати пиеха незнайно кое вече кафе на поредните си важни и сериозни делови срещи; в околията деца излизаха на училищния двор и палеха отново цигара, за да опитат от чара на старостта; в другия край на света слънцето тъкмо залязваше, приспивайки съзнанието с надеждата, че утре то пак ще изгрее. Ом е вечен и безкраен, неразрушимо вплетен в материята и в душата на космоса, трепкащ из измеренията на пространството, градящ и разрушаващ, далечен и чужд, но все така топъл и познат. Единствен. Ом.