Нямахме време, а дори не знаехме откъде да започнем. Те седяха около огъня, а аз гледах нервно към гората в подножието, от където се чуваше воят на белите хиени. Гонеха ни още от реката, където избягахме от разгневените силуети на превъплъщението. Изпитвах омраза към другите, задето в името на общото благо се бяхме погубили безславно. Да имах сили, за да продължа да бягам. В моменти като този само студът топлеше сърцeтo ми. Глутницата изоставаше, защото им беше трудно да следят слабата миризма в снежните преспи. Но щяха да ни настигнат. Изморих се вече от този безкраен зимен блус.
Човек се ражда сам и умира сам, освен когато е сред своите братя. Така говореше Майка и ни учеше вечно да се подкрепяме, никога да не спираме пред буреносните облаци, да се втурваме заедно срещу ураганните ветрове и потопа на равенството. Треперех, но не заради студа, а от гняв срещу моите братя. Тримата исках да убия, а Наете щях да завържа с верига гола на някое дърво и горските зверове щяха да разкъсват плътта й във вечността.
- Легба! Легба, ела при огъня, ще замръзнеш! – Маву се беше приближил до мен и сложи ръка на рамото му. Стиснах с ненавист дръжката на кинжала си, само един замах и предателската му кръв щеше да оцвети снега в краските на отмъщението, после щях да разпоря гърдите му и да впия ледени пръсти в топлата рана, щях да изтръгна мерзавското му сърце и щях да го стъпча в калта… Обърнах се и го погледнах в очите, ножът на Агболесу беше прерязал лицето му почти през средата. Бавно отпуснах дръжката от слонова кост. Край огъня Аже разтриваше босите си крака с пепел, Наете лежеше в скута на Огун и си играеше наивно с диамантната броеница от храма на Айда-Уедо.
- Легба – каза тя закачливо – какво си се начумерил?
- Млъквай, безсмъртен изрод! Млъкни, иначе ще прогоря гласа ти с тези въглени!
Огун стана тромаво и насочи пистолета си срещу мен.
- Извини се веднага на сестра ми, долно слузесто изчадие!
- Свали си оръжието, Огун, знаеш, че ръцете ми са по-бързи от твоите куршуми!
Едва бях довършил изречението, когато Аже ме блъсна на земята и зарови лицето ми в пръста на по-малко от мконо¹ от огъня. Коляното му остро се забиваше в гръбнака ми. Той се наведе и прошепна:
- Никой не е по-бърз от мен, многолики!
- Престанете! – извика Маву, а гласът му отекна в цялата гора. Настъпи мълчание, дори вятърът засрамен спря да вие в ушите ни – Аже, помогни на брат си да стане. Огун, прибери оръжието. Сякаш враговете не ни стигат!
- Предател! – казах аз, докато се изправях – Ти най-малко имаш право да даваш заповеди.
- Кого наричаш предател, мръсен червей – изсъска Огун в лицето ми.
- Казах да престанете! Легба, като ваш най-голям брат и като ваш баща, ще изпълнявате това, което ви казвам! Проклет да бъда, ако не те накарам да ми се подчиниш!
Те бяха повече. Всички срещу мен, глупави нещастници. Нямах сили да се боря срещу тях, умората от годините на бягство се стовари върху душата ми с тежестта на хиляда слона. Стиснах зъби и седнах до огъня. Справедливостта е силата, която движи Вселената напред и тя винаги наказва неправдата. Търпението е решението на всички проблеми, казваше Майка. Лъвът знае точно кога да скочи от тревата, за да убие антилопата. Мракът прегърна земята с меланхоличната си усмивка, лунната светлина трепереше мистично през копринените езици на огъня. Щяхме да се редуваме в поддържането на пламъците. Постлахме на земята дебелата кожа от полярна мечка и увихме гърбовете си в меката козина. Хипнотичният танц на пламъците успокояваше напрегнатия ми ум.
Бягам напред и не чувам нищо, освен писъци. Не искам да се обърна, защото ме е страх да погледна кръвта, която залива сухата и напукана кафява земя. Пред мен тича Маву, скъпият ми брат и баща, на рамото си носи безжизненото тяло на Наете. От гърба й стърчи дървено копие. Спъвам се в корените на дива шеа, политам напред, но Аже ме хваща, преди да падна.
„Не се разсейвай, многолики!”
Продължаваме напред, зад себе си чувам изстрели от пистолета на Огун. Те са твърде много, мисля си аз, твърде много! Трябва да стигнем до храма на Айда-Уедо, трябва веднъж завинаги Майка да ни прости за грешките. Искам отново да се къпя под водопадите на Нил, искам отново да се разхождам из джунглите на Екватора, искам да опозная всички твари на света. И ето, в далечината, скрит под целувката на лятната мараня, виждам лъча, който излиза от кубето. Целият храм е един огромен купол, покрит с червени рубини, които поглъщат светлината на слънцето, фокусират я в една точка и божественото огледало я отразява обратно към небето. Но няма време за мечти, няма време…
Изведнъж сме вътре, хладно е, камъкът ни брани от жегата навън. Огун затваря плътно дървените порти. Аже изважда копието от гърба на сестра ни и тя отваря очи с усмивка. Заставаме около бездънния кладенец, където спи Майка. Подавам на Маву кинжала си, той прорязва челото си и навежда глава над ямата. Кръвта му събужда Майка, безкрайното й змийско тяло се разтяга нагоре, подава с тихо съскане люспестата си глава, разперва огромната си качулка. Сянката й ни сковава в страх. На мястото на очите й има две обгорени дупки от куршумите на Огун. Разтроеният й език нервно изследва застоялия въздух, опознава средата. Несъзнателно заставам на колене и се покланям пред могъществото й.
- Нося меча на Ишоко – казва Маву и изважда метала от ризницата му. Слънчева светлина блясва от него. Когато Огун се опита да убие Майка, все още не знаехме, че нищо друго освен този меч не може да я погуби. Изпаднали в немилост, гонени през хилядите континенти от най-гнусните сътворения на нейното въображение, ние търсихме това оръжие, за да го унищожим в лъча на храма и завинаги да спечелим обратно любовта на Майка, да й докажем предаността си. Тя е щастлива, че сме се върнали при нея и е готова да ни прости. Топлина и щастие обливат душата ми, усмихвам се истински за пръв път от векове. Маву кимва одобрително и се приближава към лъча. Виждам го, че се колебае. Обръща се към нас. Братята ми тъгуват, не разбирам защо.
„Хайде, Маву, изгори проклетия меч!”, провиквам се аз, но той още се двоуми. Стиска здраво дръжката в ръката си и с пронизващ писък захвърля острието срещу челото на Майка. Слънчевият меч пронизва Диаманта на сътворението, разбива го на стотици малки парченца и се забива дълбоко в черепа й. Всичко се размазва, в главата ми бучи болката, която изпитва Майка от смъртта.
„Не!”, крещя аз…
- Легба, събуди се! Твой ред е – Аже ме разбутваше от сън, беше ме отвил и студът пробождаше тялото ми сякаш с карфици. Надигнах се неохотно и му отстъпих мястото си. Запалих свещ за отмерване на времето. Огун хъркаше толкова силно, че земята трепереше под нас. Не чувах воя на белите хиени, сигурно и те почиваха някъде долу. Небето беше чисто, но нямаше нито една звезда. Бяхме толкова високо в планината, че звездите останаха под нас.
Използвах времето, за да наостря кинжала си. Маву спеше с отворени очи, вперени в огъня. Представях си как забивам острието си в тях, как ги набождам на върха на ножа и как ги изяждам сурови. Почти усещах как меко, като маслини, се разтичат в устата ми, как поемам неговата сила и мъдрост през тях. Предателите заслужават да бъдат ослепени! Или можех да отровя на сутринта чая им, знаех, че тук някъде расте гифблаар. Щях да направя отвара от листата, а после щях да ги гледам как един по един се гърчат на земята, как се пръскат ушите им, как цялата им кръв изтича през носа им. Не, отровата е оръжието на страхливци. Щяха да умрат от голите ми ръце.
Убиха Майка в името на всички низши твари по земята. В началото е имало само светлина. Изведнъж цялата светлина се събрала на едно място и се превърнала в Диаманта на сътворението. Около него и чрез неговата сила се появила и Майка. Нейното безкрайно тяло се е носило в тъмнината на Космоса, простирало се от единия до другия му край. Майка опитомила силата на Диаманта и създала света наоколо. Но било пусто без живот, а живот не се ражда така лесно. Минали векове преди да натрупа достатъчно любов, за да се роди Маву. Така той ни станал и баща. Докато ние сме били още малки, двамата с Майка градели реалността, научили се как да боравят със силата на въображението си. Едно по едно из континентите плъзнали живите твари, всяка със своя цел, със своя мисия. Но никоя освен нас не притежавала умението да разбира. Един ден братята ми поискали от Майка да дари с разум някое друго същество, но тя отказала. Тогава Огун извадил оръжието си и стрелял…
Свещта изгоря напълно, време беше да събудя Наете. Но не ми се спеше, веднъж станех ли от сън, беше невъзможно да заспя отново. Наведох се над нея.
- Ти няма да лягаш? – попита тя, разтривайки очите си.
- Не – отвърнах аз.
- Тогава защо ме събуди!
- Защото те мразя.
Наете въздъхна с недоволство и ме бутна, за да се изправи. Светлините от огъня се гонеха по голото й тяло, докато тя се обличаше. Седяхме в мълчание един срещу друг. Тя продължаваше да си играе с диамантната броеница, приближаваше я към пламъците, възхищаваше се на начина, по който се пречупва светлината.
- Как мислиш, Легба, дали тази броеница има същата сила както и Диаманта? – попита тя – Вярно, че това са само парченца от Него, но мисля, че магията все още е жива.
- Само Майка знаеше как да го използва – отвърнах аз, оставяйки настрана поредната пръчка, чийто връх заострях.
- Легба, защо отказваш да разбереш? Ние спасихме света!
- Не! – изревах аз – Единственото, което направихме бе да си навлечем гнева на Агболесу!
- Агболесу е само слуга, изпълняващ заповедите на мъртвия си господар.
- Потопихме света в кръв, в хаос!
Наете стана и се приближи, седна при мен и ме прегърна. Насочих кинжала към врата й, погалих блестящата й мека кожа с върха му. Беше толкова красива, поисках да я целуна.
- Когато убием Агболесу – прошепна тя – хаосът ще изчезне, заедно с всичките му творения. Създания без воля и разум, празни обвивки, които нямат място сред нас. Ще построим всичко наново, една земя, изпълнена с интелект и красота, с най-чистата магия. Не искаш ли да живееш в такъв свят?
- Искам да живея в света, който Майка създаде за нас.
- Него вече го няма – троснато каза Наете и се отдръпна назад – И злобата ти няма да го върне обратно! Така че по-добре изпълни сърцето си с надежда и любов, иначе ще бъдеш вечно нещастен и мрачен. Миналото е минало, времето тече само напред. Приеми го и бъди с нас, когато изгрее новият ден. В противен случай ще умреш със старото, ще бъдеш забравен и потъпкан от прогреса.
- Няма ли да млъкнете най-накрая! – извика Аже и се намести по-удобно в мечешката кожа. Наете отиде от другата страна на огъня и мълчаливо изчакахме сутринта.
Агболесу се събуди, когато последната прашинка пясък от тялото на Майка докосна сухия под на храма. Наполовина куче с копита, наполовина човек с рога на овен. Въображението му раждаше в реалността гнили силуети, които нямаше да спрат да ни преследват, докато имаше живот в душите ни. Маву твърдеше, че първо трябва да съберем сила и мъдрост, преди да се изправим срещу него, но според мен просто ги беше страх. Не можеха да приемат факта, че без Майка сме нищо. Ние, последните зрънца разум, щяхме да бъдем стъпкани от едно безмозъчно чудовище. Вселената никога нямаше да опознае себе си.
Но си мислех, че все още имам надежда – Диаманта се разпиля на стотици малки пръстени. Наете успя да грабне цяла шепа с тях и търпеливо ги наниза на дървен стрък. Може би в тази броеница кипеше достатъчно енергия, за да върна времето назад и да поправя нередностите.
Казват, че когато желаеш нещо достатъчно силно, космосът се разтваря пред теб и от небето падали рози. Аз съм устроен по-просто, вярвам, че който търси – намира. Вървяхме без почивка от сутринта, умората отново ни налегна и в ранния следобед едвам се влачехме през студената пустош на планинския склон. Стигнахме поляна, цялата покрита с тънка мъгла. При вида на горещите езера в снега Наете така силно се развълнува, че разсеяно хвърли целия си багаж настрани и се потопи във водата. Това беше моят шанс! Пристъпих бавно към оранжевата й чантата, бръкнах в страничния джоб и извадих оттам броеницата. Съвършенството на диамантните зрънца ме погълна. Трябваше да избягам, преди да ме хванат, но спокойствието и красотата, която се стичаше от тях ме вцепени. Усещах приятната топлина на късчетата вселенска мъдрост. Нищо чудно, че Наете не спираше да си играе с нея. Погледът на Огун улови отблясък от кристала и той непоколебимо насочи оръжието си към мен. Нямаше да позволя пак да ме приклещят. Побягнах в обратна посока, но срещнах спокойния юмрук на Аже в корема си. Стиснах здраво броеницата, каквото и да правеха, не трябваше да пускам.
- Легба, колко пъти, братко, трябва да те помоля да спреш? – Маву се беше навел до мен, говореше почти шепнешком. Стисках силно, камъните се забиваха бавно в плътта ми, усещах как шепата ми се пълни с лепкава кръв. Капки се посипаха по снега.
И тогава се появи Агболесу. Нападна ни в гръб, проявил е хитрост и е успял да пресече пътя ни. Рогата му се забиха със страшна злоба в гръбнака на Огун, ехо на болка прониза ушите ми. Наете изпищя и скочи гола над безмълвното му тяло, за да го защити. Горещи капки вода се стичаха по краката й, пара сякаш кипеше от кожата й. Овенът изръмжа и се засили срещу нея. Маву вдигна меча си срещу рогата му и пресече атаката. Металът се пръсна на стотици къса стъкло. Ударната вълна разцепи въздуха с гръм и запрати брат ми в дървото зад него. А Агболесу само тръсна глава от раздразнение и изрева срещу изплашената ми сестра. С бързината си Аже се озова на гърба на звяра, опитваше се да го опитоми, но животното се блъскаше като обезумяло. Мятайки главата си на всички посоки, то помете Наете и захвърли крехкото й тяло настрани в храстите. Гръмотевици свистяха изпод копитата му. Аз лежах в снега, стисках броеницата и мислех само едно. „Не! Не може да умрат по този начин, не е справедливо! Това не беше честен бой, това беше измама, постъпка на страхливец!”
- Братята ми не заслужават това! – изкрещях аз, омраза завладя кръвта ми, прилив от топлина се спусна към юмрука, с който стисках броеницата. Скочих на крака и с нея ръка ударих Агболесу в рогата. Земята се разтресе от сблъсъка. Очите му замръзнаха в изненада, побеляха целите и се пръснаха от напрежението. Тялото му залитна безпомощно, свлече се в горещата вода и потъна на дъното. Диамантната броеница се разпадна на ситен прах, повлечен тихо на юг от вятъра.
* * *
Късно, преди залеза, Маву се съвзе на рамото на Огун. Брат ми накуцваше от болка, но някак си намираше сила, за да носи тежкото му тяло. Дори бяхме преполовили пътя до саваната, омагьосани от прелестните песни на Наете.
- Какво се случи? – попита той, спряхме за почивка.
- Легба ни спаси – отвърна Аже и му разказа случката.
- Но защо?
- Моята надежда – казах аз – умря, когато умря и Агболесу. Не остана нищо от това, в което вярвах. Може би ти си прав, Маву, може би твоята воля е трябвало да се сбъдне.
Той не каза нищо повече. Кимаше тихо на себе си, подреждаше парченцата в главата си. Той не беше убеден, че осъзнавам какво говоря. Но виждаше желанието ми да разбера и то беше най-важното. Когато най-накрая всичко доби смисъл, Маву скочи чевръсто от земята и плесна с ръце:
- Не искам да губя и миг повече на едно място! Братя, синове мой, благодаря ви за този подарък!
Пътят надолу беше по-лек – може би защото се спускахме. Но може и да е било заради това ново чувство, което ме обземаше. Харесваше ми, макар и да не го познавах. Искаше ми се да го нарека просто „свобода”. Един ден може дори и да придобие важност.
No comments:
Post a Comment