стената в небето

Sunday, January 13, 2013

Ветропоказател

Градът не беше в настроение за посрещане на гости и блудни синове. Библейско гъста мъгла в пет сутринта, ситен, но настоятелен дъжд и разбит асфалт. Тома се чувстваше изгубен, въпреки че беше на правилното място – караше по моста, под който минаваше влакът за столицата. Нямаше как да го сбърка, защото го бе прекосявал всеки ден по път за училище. Спомни си експреса, който всяка сутрин профучаваше шумно по разписание в седем без десет. Отивайки за първа смяна, Тома не пропускаше да го изпрати. Мъглата беше толкова гъста, че червеното на светофарите в далечината по булеварда приличаше на перфектна, летяща сфера, хвърляща сякаш спасителен пояс на оцелелите след Апокалипсиса.

Катрин от два часа спеше на предната седалка на колата. Тома не би имал нищо против, ако обстоятелствата бяха други. Беше станал рано, защото го бяха извикали по спешност в болницата. Някакъв важен депутат получил инфаркт и трябвало незабавно да бъде опериран. След осем мъчителни часа, сърцето му заби само, без помощта на машина. Нервната система на Тома беше претоварена от кафета и енергийни напитки, но нямаше друг избор – трябваше да запалят колата в късния следобед и да поемат на това унищожително пътуване, защото бе обещал на родителите си да дойдат на гости за рождения ден на малкия. Както всяка година го бяха оставили за лятото при баба и дядо, покрай морето, далеч от задушаващия смог на големия град. Всичко в живота му беше дисциплинарно подредено в един притъпяващ болката от съществуването график. Искаше му се да събуди Катрин, за да си говорят. Имаше нужда от някакъв разсейващ шум, защото иначе щеше да заспи на волана.

„Почти пристигнахме! Още малко и ще паркираш пред гаража на татко, майка ще ни посрещне и ще ни остави да се наспим. Ще откъртя поне дванадесет часа, от шест до шест, въобще не ми пука, че ще изпусна деня. И без това ще празнуваме чак вечерта.”

Тома тръсна глава и разтърка очи. Не трябваше да мисли за спане. Трябваше да гледа внимателно пътя, щеше да е прекалено цинично, ако нещо лошо се случеше на финалната права. Меланхоличното и циклично движение на чистачките по стъклото и сивотата на мъглата въобще не му действаха ободрително. Тома изпи на екс последното кенче с енергийна напитка. Освежаващото усещане бе една илюзия, защото мозъкът ни си има една граница на умора, отвъд която светът рухваше.  

„Отново мислиш за спане! Съсредоточи се…ох, този светофар няма ли да се смени най-накрая? Цяла вечност вися на това кръстовище.”

В този час и в този ден беше почти невъзможно да видиш друга кола по пътя. Ако не беше този проклет, непрогледен думáн, Тома въобще нямаше да чака разрешителен сигнал, ами безцеремонно щеше да мине на червено. Мъглата танцуваше на гъсти облаци пред фаровете, полюшвана апатично от вятъра. Мокрият асфалт лъщеше мистериозно. Струваше ли му се или времето наистина течеше по-бавно?

На пешеходната пътека се появиха чифт женски крака, с бримки по чоропогащника и неприлично къса пола. Момичето спря, наведе се пред фаровете, усмихна се и тръгна към вратата на шофьора. Почука с ветрилото си по стъклото и помоли Тома с жест да свали малко прозореца. Ако беше мъж, нямаше да го направи. Не че на жените може да се има повече доверие, но някак си се успокояваше с физическото си превъзходство.

- Извинете, че Ви безпокоя, но мисля, че се изгубих! Обикалям вече половин час по улиците, не виждам жива душа и се отчаях. Знаете ли как да стигна до спортната зала?
- Ами, момент, само да видя къде сме в момента – отвърна с досада Тома – Пресечете улицата, вървите само нагоре до първото кръстовище със светофар. Пресичате от другата страна и тръгвате отново само направо по улицата. Спортната зала е точно срещу Тризнаците. Няма как да се объркате.
- Благодаря Ви много – развълнувано отвърна момичето.
- За нищо – каза Тома с учтива, фалшива усмивка и натисна копчето за вдигане на прозореца. Изненадващо, момичето мушна ветрилото си в затварящия се процеп, наведе се и с ехтящ глас каза:
- Защо понякога облаците изглеждат така, сякаш седят върху гладко и тънко стъкло, с плоски и равни основи?

Тома подскочи и стисна здраво волана с две ръце. Целият настръхна, дори скалпът му изтръпна. Без да дочака отговор, момичето дръпна ветрилото си, разпери го, върна се на пешеходната пътека и изчезна в другия край. Дали гласът й наистина ехтеше или просто безсънието си казваше думата? Краката му трепереха толкова силно, че Тома едвам задържа съединителя в позиция за потегляне. Колата изръмжа недоволно и тръгна несигурно. Катрин изсумтя на сън и се размърда на седалката. Тома реши, че е крайно време да я събуди.

- Катрин? Катрин, ставай, пристигнахме.
- М? Как…стигнахме ли вече? – той я побутваше по рамото, защото не искаше да я буди рязко.
- Стигнахме, да. Ето, това е кръговото с големия герб на града.
- Трябваше ли да ме будиш? Можех още малко да си поспя – недоволно изскимтя тя и раздвижи схванатия си врат.
- Ти гледай аз да не заспя, че тогава ще стане страшно! Едвам си държа очите отворени, нямаш си на идея колко съм изморен. Започнах да халюцинирам…
- Как така халюцинираш? – Катрин го проряза студено с нейния критичен поглед.
- Странни неща ми се случват, не искам да задълбавам. Просто имам нужда от още един чифт очи и уши. Хайде, разсейвай ме с нещо, говори ми някакви неща, които не са свързани със спане.
- Добре – кимна Катрин – като начало си влез в лентата! Избери си средната или лявата, но не по средата.
- Не виждаш ли, че няма коли?
- Няма никакво значение дали има или няма коли. Видимостта ти е ограничена, не разбирам защо спориш с мен в момента, като знаеш, че си в грешка? Чу ли се с вашите?
- Няма нужда, разбрали сме се, че ще ни приготвят леглата и да им се обадя, когато сме долу, за да ни отворят.

Катрин напрегнато гледаше през предното стъкло и псуваше мъглата. Подминаха някакви изоставени индустриални постройки. Успоредно на шосето се точеха влакови релси. Изглежда преди време по тях се е доставял материал за цеховете. Влажният климат и липсата на поддръжка се отразяваха катастрофално на сградите – мазилката им се лющеше на огромни парчета, повечето прозорци ги нямаше, покривите отдавна се бяха срутили, огромни части от железните скелети заплашваха всеки момент да се разпаднат на ръждив прах.

- Абе, ти сигурен ли си, че това е пътят? – попита тя.
- Какво? Разбира се, че съм сигурен, това ли намери да ме питаш? – Тома беше крайно раздразнителен. От умората. Самият факт, че е раздразнителен го вбесяваше допълнително.
- Скъпи, успокой се. Имам ти пълно доверие. Просто нямам спомен някога да сме минавали по този път. Щях да запомня релсите.
- Релси ли? Я, виж ти…

Тома беше объркал пътя. Не само това, ами не можеше да се сети къде се намираха. Знаеше, че мястото му е познато, но в момента паметта му отказваше да се натовари повече от това. Сигурно минаваха покрай изоставените складове на хлебозавода. Той се напрегна, мъчейки се да различи олющените рисунки по външните стени. Беше твърде тъмно и твърде мъгливо, но въпреки това беше убеден, че вижда преплитащите се житни стълбове. Тъкмо се канеше да ги покаже и на Катрин, когато колата сякаш блъсна нещо. Сама, защото той беше забравил да я управлява. От удара и безпощадната инерция телата им полетяха напред. Добре, че винаги си слагаше предпазен колан. Тома натисна силно спирачката, гумите изскърцаха и „Реното” закова на място. Все още се намираха на пътя, не бяха се отклонили от него.

- Какво стана? – изплашено попита Катрин.
- Не знам – отвърна той, включи аварийните светлини и излезе, за да провери. Беше изненадващо студено за средата на август. Определено не беше за тениска. Тома се зачуди как ли онова момиче с късата й пола не замръзваше. „Защо понякога облаците изглеждат така, сякаш седят върху гладко и тънко стъкло, с плоски и равни основи?” Откачена работа. Предницата не беше пострадала, имаше само някаква почти незабележима драскотина на бронята. С фенер огледа под колата. Притесняваше се, че е блъснал човек. Само това оставаше, да убие някого. Когато се увери, че отдолу няма никого, се върна назад.

- Ехо? Има ли някой? – извика той. Боже, как му се спеше! Всяка стъпка опъваше до крайност нервите му сякаш всеки момент щяха да се скъсат. Фенерът като светлинен меч пропъждаше гъстата мъгла. Тома беше готов да се върне в колата и да продължи, когато чу жално кучешко скимтене пред себе си. Горкото животно! Мъжът се наведе над него и се опита да установи какво е направил. Кучето дишаше тежко, а задното му краче трепереше непрекъснато в агония. Очите му изглеждаха огромни и бяха пълни със страх, с човешки страх. Езикът му безжизнено лежеше на асфалта в локва кръв. Тома осъзна, че не може да направи нищо друго, освен да премести тялото извън пътя. Не му се искаше да го прави, защото щеше да причини садистична болка на животното – сигурно половината му кости бяха станали на сол. Досети се, че може да използва един картон, който само заемаше място в багажника, за носилка.

- Съжалявам, приятелю, просто не те видях, много съм изморен – говореше Тома, докато бавно подпъхваше картона под кучето. То скимтеше силно от болка – Шшшш, знам, че боли, но трябва да си смел! Ето, свърши, спокойно. Сега внимателно ще те издърпам извън пътя и всичко ще е наред. Тук ще ти е по-добре, обещавам.
„Вятър…” – изскимтя кучето, гледайки Тома право в очите. Макар и сдъвкано сред звуците на страдание, нямаше съмнение, че животното каза „вятър”. И то не само веднъж. Всеки тъжен вой на болка съдържаше в себе си думата „вятър”. Тома застана на колене и се наведе до главата на животното.
- Какво…
„Вятър…вятър…вятър…”

Тома не можеше да отлепи поглед от умиращото куче, което шептеше нещо за вятъра до последния си дъх. Това не беше халюцинация, беше твърде реално. Прекалено реално. Кучетата не могат да говорят, нали? Камо ли да повтарят неколкократно една и съща дума, докато умрат. Клаксонът го шамароса ободрително. Катрин се беше притеснила. Той стана, изтупа се и изтича към колата, без да поглежда към трупа на животното. В момента приоритет беше да стигнат до апартамента на родителите му, да си вземе един душ, да си почине и на свежа глава да се опитва да разсъждава.

- Какво се случи? Защо се забави, защо търча напред-назад, какво търси в багажника? – въпросите на Катрин преливаха един в друг сякаш тя не търсеше отговор.
- Бяхме ударили едно куче – отвърна Тома и затвори вратата. Много искаше да й разкаже за разговора, който проведе с него, но реши, че само ще я притесни излишно. Инструктира я да си сложи колана, запали колата и потеглиха.

- Само не мога да разбера защо не се зазорява – каза Катрин и погледна часовника. Пет и петнадесет – Това не може да бъде…
- Мм, какво? – попита разсеяно Тома. Мислеше, че на това кръстовище трябва да се завие наляво. После направо и надясно, за да излезе на булеварда. Нямаше как да се изгубят излязат ли веднъж на него.
- Часовникът ти не е верен – отвърна Катрин, търсейки телефона из чантата си.
- Защо пък да не е верен?
- Защото показваше пет и десет, когато ме събуди. Не е възможно да обикаляме толкова много, а да са минали само пет минути…или може би е. Странно, часовникът на телефона също показва пет и петнадесет.
- Заради мъглата е – каза Тома и уверено направи десен завой. Булевардът трябваше да е на следващата пресечка. Но не беше. Вместо това се озоваха от другата страна на изоставените складове.
- Е, не! Какъв е този абсурд? – изнервено попита Катрин.
- Този път трябваше да ни изведе на широко! – изненадано каза Тома и паркира колата.
- Защо спираме?
- Ще отворя карта, очевидно така няма да стане. Прекалено сме изморени, за да мислим. Ето, би трябвало да сме на тази улица. Трябва да стигнем тук. Вземи, ще ми казваш накъде, окей?
- Добре, добре – отвърна Катрин и взе картата. Не я биваше за навигатор, трудно й беше да си представи кое къде се намира в пространството. Беше свикнала да се ориентира по сгради, а не по улици. От друга страна, колко трудно би било да разчетеш една карта?
- На следващата в дясно.
- Дясно. Катрин, защо понякога облаците са с плоски и равни основи?
- Моля? Това пък откъде ти хрумна?
- Наскоро ме попитаха и не мога да си го избия този въпрос от главата. Пък и трябва да си говорим нещо, за да не заспя. Това е интересна тема за анализ, не мислиш ли?
- Не знам, не разбирам какво имаш предвид. Тук си в ляво и после веднага в дясно.
- Ами помисли, не си ли спомняш как понякога облаците изглеждат с плоско дъно, сякаш се плъзгат по стъкло.
- Добре, и? Направо карай.
- Защо? Защо се получава така? Защо понякога облаците са пухкави и тумбести, а понякога са така изрязани едва ли не с нож?
- Не знам, бе, Тома, нищо не разбирам от метерология.
- И аз. Просто…тук накъде?
- Ъм…надясно. Още малко и би трябвало да излезем на кръговото.
- Нищо не виждам в тази мъгла. Дай да помислим. На първо време какво е облакът? Облакът е пара, нали? Водни изпарения, които кондензират от студения въздух в небето.
- Примерно, тези уроци в часовете по природознание ги пропуснах – отвърна Катрин и се намръщи. Вече трябваше да се вижда тъпото кръстовище. Сякаш колкото повече се опитваха да стигнат до него, толкова повече се отдалечаваха. Възможно ли беше толкова да са изморени и двамата, че да не могат да се оправят в родния град на Тома? Катрин съжали, че не може да шофира и си обеща да вземе книжка при първа възможност – Но, да, май си прав. Облаците са водна пара.
- Като мъглата. Мъглата и тя е облак, нали?
- Да, мъглата е облак. То и горещата пара, която излиза от вечеря ти също може да кажеш, че е облак.
- Вярно! – Тома усети слаб прилив на енергия, изстискани с много мъка последни сили. Той обичаше да мисли върху разни проблеми, които не са му по специалността. Обичаше сам да намира решението на всекидневните загадки на живота – А парата се издига нагоре, защото…защото е по-лека от въздуха? Или защото е гореща?
- Сигурно – Катрин не го слушаше. Опитваше се да разпознае името на улицата, по която караха. Вече за четвърти път минават покрай този надраскан с графит знак за предимство. От двете им страни се издигаха ниски жилищни сгради, всички изглеждаха еднакви. Отчайващо. Нямаше ли да се съмне най-накрая?
- Така е, да. Значи въздухът контролира облаците, той е причината да не падат от небето.
- Примерно…
- Тогава, логично е да предположим, че и въздухът придава тази плоска форма на облаците. Все пак те са плоски отдолу, а не отгоре.
- И над облаците има въздух – каза Катрин.
- Да, права си… тогава какво има отдолу?
- Някакви въздушни течения, които би трябвало да бутат някак си облаците отдолу.
- Някакъв вятър мож… - Тома натисна рязко спирачките. Катрин на косъм щеше да си разбие носа в предното стъкло.
- Какво правиш, по дяволите?! – извика тя.
- Кучето…кучето знаеше отговора на въпроса.
- Полудя ли? За онова куче, което блъснахме ли говориш?
- Вятърът може да издуха мъглата – продължаваше да мисли на глас Тома. За пръв път съзнателно забеляза, че мъглата се движи, преплита се, разсейва се и се сгъстява. И всичко това беше заради вятъра. Същият този вятър, който изглажда облаците.
- И какво? Тома, пали колата и да тръгваме, че полудях вече!
- И какво наистина…нещо изпускам. Какво прави вятърът?
- Издухал ти е главата! – троснато каза Катрин.
- Духа…духа от къде? И накъде? – Тома присви очи и превключи на дълги. Мъглата следва посоката, в която духа вятъра. Знаеше, че идеята да следваш вятъра, когато си изгубен, е безумна. И все пак…
- Прибери картата, Катрин, сетих се къде сме.

Тома щеше да следва вятъра, доколкото можеше. Караше на първа, бавно и внимателно. На кръстовищата завиваше в посоката, в която се отклоняваше мъглата. Наляво, наляво, надясно, пак надясно… Катрин мърмореше нещо, но той не й обръщаше никакво внимание. Интересуваше се само какъв курс на движение ще му подшушне вятърът. След всеки завой мъглата се разсейваше. Значи ли това, че бяха на прав път? Нямаше как да разбере. В главата му бучаха милионите бръмбари на безсънието.

- Скъпи! Виж! – Катрин радостно сочеше нещо с пръст отпред. Беше огромният неонов герб на града. А това означаваше само, че бяха стигнали булеварда. Това беше добре, но Тома нямаше да се успокои, докато не види фризьорския салон в началото на блока на родителите му. Напрегна се до последно и преповтаряше на глас направлението си. От мъглата нямаше и следа. Градът се показа кокетно, окъпан в светлината на уличните лампи. Тома се замисли как въобще е успял да се загуби в родния си град. Непонятна му беше и връзката между момичето, облаците и кучето. Катрин изхвърча към входната врата в мига, в който Тома изгаси двигателя. Той се отпусна назад на шофьорската седалка и въздъхна облекчено. Преди да излезе погледна часовника – беше пет и седемнадесет. Не, помисли си той, беше твърде изморен, че да мисли за нещо друго освен леглото. 

No comments:

Post a Comment