untitled

Три мастии – черна, бяла и една жълта – се излежаваха в тревата до детската площадка зад  стадиона. Изразът „кучешки живот” отдавна беше изгубил стария си смисъл на тежко и непоносимо съществуване. Седях неудобно на една от пейките до надраскано с графит кошче, на което тъкмо бяха сменили найлоновия чувал. Имах да пропилея два безценни часа. Два часа до една среща, защото бях избрал да не свърша това, за което се довлачих до центъра. Бях стигнал Института, стоях пред входа на сградата с неприятно чувство в стомаха и вместо да вляза вътре, свих в обратна посока към парка и сега наблюдавах псетата. Жълтият мелез доволно се обърна по гръб, вдигната краката си нагоре и застина в тази уязвима поза. Кефеше се на последните мигове от топло октомврийско слънце. Глаголът „кефя се” беше изобретен именно, за да опише тази неопетнена наслада от живота. До него лежеше бялото куче, което лениво вдигна предна лапа и я размаха във въздуха сякаш искаше да удари корема на другарчето си.

- Стига си се лигавил, ела да спиш!

Кучетата нямаха нищо против да ги гледам. Ако така концентрирано следях викащите около мен деца, някой щеше съвестно да сигнализира в полиция. Пък и децата не ми бяха интересни – много повече откривах себе си в поведението на тези мързеливи кучкари. Човек разбира само нещата, които може да отнесе към себе си. Четиримата споделяхме почти една и съща територия с една и съща цел. Само че аз след около час и нещо щях отново да се вплета в сюжета на XXI век, блъскан до безсъзнание от абсурдите на забързаното безжедневие, а те все така щяха със зеново спокойствие да козируват пред смъртта.

Може би трябваше да отида там, за където се бях облякъл така спретнато. Щях да… всъщност, има ли значение каква точно беше целта ми? Гузно осъзнах, че това беше стъпало към моето светло бъдеще. А аз не го изкачиш, но не защото ми беше трудно, ами защото ми беше безразлично. Дали беше нормално да избера нищо пред цял живот „успехи”?

Към кучешката компания се присъедини улично облагородена немска овчарка. Чудесно, вече можеха да ударят един космат белот. В съзнанието ми изгря картината на Касиус Кулидж с играещите покер кучета. За мое съжаление овчарката разрови земята пред себе си и с апатия се строполи в леглото си, заспивайки почти мигновено. Колко скучно, сякаш тези кучета не правиха друго, освен да спят.

“Какво друго да правят, те са кучета, за Бoга!”

Докъде ме беше докарал прогресът, че да се възхищавам на живота на уличната фауна. Потърсих децата, но вече нямаше никой на площадката. Бях сам на пейка и записвах мислите си на гърба на документа, който трябваше да представя пред комисията. Какво ли би си помислил някой, ако ме видеше сега?

„Нищо, разбира се, никой не се интересува от непознатите в парка. И това не е критика към обществото, а просто стратегия за здравомислещо оцеляване.”

Часовникът ми напомни, че е време за тръгване. Станах и огледах мястото, където неусетно бях проиграл последните два часа. Кой се интересува от успешно бъдеще, ако настоящето е жалко и бездушно? В бъдещето живее друг човек.  И аз го мразя, защото той е твърде зает да бъде в бъдещето и не обръща внимание на случващото се тук и веднага. Не те познавам, човече, как да ти влезна в обувките, как да те разбера и как да осъзная, че това „ти” е „аз”.