Майка

- Майко! – крещях от банята – Майко, свърши сапуна! Ще ми донесеш ли един?

Никакъв отговор. Извиках още два пъти, но без резултат. Въздъхнах, измърморих нещо на себе си и на пръсти излязох. Целият настръхнах, в коридора беше непоносимо студено. Стъпвах леко по мраморния под, внимавах да не се подхлъзна в локвите вода, които оставях след себе си. Отворих гардероба, където държахме сапуните, но там нямаше нито един. Този път изпсувах силно, стиснах зъби и се върнах обратно в банята. Трябваше да се доизкъпя с шампоан.

- Майка? – извиках отново на излизане, но и този път не ми отговори. Започнах да се притеснявам. Отидох в хола, където тя прекарваше по-голямата част от времето си, гледайки телевизия. Амара седеше в мекия фотьойл и беше погълната от сериала. Червената й коса се беше разпиляла навсякъде, нежните й ръцете лежаха безпомощно на облегалките отстрани. Изпод нагънатите ръкави се подаваха огнените й татуировки, които започваха от рамото й и стигаха до лакътя.

- Забравих – прошепнах тихо – че сега вървят тези глупости.

Нищо не каза. Никога не казваше нищо, докато гледаше сапунките следобед. Така и не можах да си обясня какво толкова намира в тях, че изключва от възприятията си целия свят наоколо. Може би за малко бягаше от лудостта.

Подсуших се и се облякох. Сложих си онази тениска, от която зелените ми очи ярко изпъкваха. Бях ги наследил от майка ми, както и чара. Жените полудяваха. Навън слънцето грееше силно, времето обещаваше да е топло. Може би твърде топло като за началото на пролетта. Щяхме да излезем да покараме малко скейт с момчетата, после мислехме да запрашим към бара и оттам вече накъдето ни понесе времето. Малко се притеснявах да оставям Амара така сама вкъщи, но ваканция е. А и днес е сряда, а тя много обича срядата. Понякога се чудех дали и преди е било така, преди да изгуби разсъдъка си.

- Майка, отивам да карам и после ще ходим на бар някъде… Ще се върна късно, не ме чакай – тя само се взираше празно в кинескопа. Въздъхнах, целунах я и излязох.

Малко по-късно тя ми се обади по телефона.

- Ало?

- Здрасти, майко – казах аз и отпих от бирата. Приятелката ми се беше сгушила в мен и тъкмо ми обясняваше за онова страхотно парти в събота.

- Ало, чуваш ли ме?

- Да, майко, чувам те.

- Ало… ох, не мога да се оправям с тези телефони! – каза тя и ми затвори. Този път аз я набрах:

- Най-накрая – въздъхна тя – Къде си?

- На паметника, караме.

- Така ли, пънки? И защо не ми го каза това преди да излезеш?

- Казах ти, но ти гледаше сериал.

- Какъв сериал, бе щрудел недопечен, какви са тези глупости дето ми ги говориш!

Усмихнах се. Нямаше смисъл да споря с нея.

- Извинявай, трябваше да ти кажа, че излизам.

- Трябваше ми! Слушай, ще ми вземеш ли един пакет бяло „Боро” на връщане?

- Пуши от моите – казах аз – имам цял пакет неотворено „Виктори” на бюрото в стаята. Точно до кутията на тарантулата…

- Не искам да влизам там!

Забравих. В стаята си един сгъваем син батут. Не е много голям, но е кръгъл, а Амара се страхуваше от сини и кръгли неща. Напомнят й за „отвличането”.

- Ти нямаш ли някакви останали?

- Не.

- Добре, след малко се прибирам.

Приятелката ми се смръщи и се отдръпна:

- Как така след малко се прибираш?

- Трябва да взема нещо на майка – отвърнах аз и я погалих по коляното.

- Ами няма ли да ходим в Дупката тази вечер? Щяло да има някакво парти…

- Ох, знам, ще дойда сигурно. Обаче трябва да се прибера за малко, за да й занеса цигари.

- Добре – отвърна тя, намуси се и отиде при сестра си. Беше вече късно, след малко трябваше да тръгваме към бара, но нищо не можех да направя. Амара беше напълно неспособна да се грижи сама за себе си. Оправяше се чудесно вкъщи, но ако излезеше навън сама, имаше вероятност да не се върне. Можеше да забрави пътя, понякога съм я намирал да седи на пейката пред входа по един раздърпан анорак в разгара на зимата, защото не можеше да си спомни кой ключ отваря долната врата. Не че си го признаваше. Майка ми беше горда и надменна жена с твърд характер. Преди да се родя е работила в стриптийз бар, но белегът от цезаровото сечение е бил краят на нейната кариера. Баща ми, лека му пръст, беше особено щастлив от този факт. За него стриптизьорството е вид легална проституция и не може да се отрече, че е бил прав.

Такива неща си мислех в тролея към вкъщи. По пътя от спирката до нас припявах тихичко песните на Бийтълс без да ме интересува как ме гледат хората. Жалко, че нямах гласа на майка ми – тя пее страхотно. Понякога, в кротките моменти, докато й правя нещо за ядене, тя започва да припява детски песни или стари рок парчета от нейната младост. Казва, че баща ми е бил голям почитател на класическия рок и че всичките грамофонни плочи в килера са били негови. Което е странно, защото ние нямаме килер, камо ли грамофонни плочи. Но не й противореча, безсмислено е. Според лекарите тя вече живее в един съвсем различен свят и рядко има контакт с реалния. Това, което вижда, се пречупвало в очите й като през някакъв филтър.
Срещала хора, които не са там, помнела случки, които не са се случили. Казват още, че шизофренията е заложена в човек и че при някое тежко психическо сътресение, заболяването се отключвало. Подозирам, че убийството на баща ми е била точно това. Амара все още си мисли, че той е някъде на командировка и че ще се прибере утре. Сякаш съзнанието й е блокирало в един постоянно повтарящ се цикъл.

Минах през магазина и й купих един стек цигари, а за себе си взех бутилка червено вино. Беше късно, нямаше шанс да се насоча обратно към центъра, защото не исках да пътувам още час. Нека Ни мрънка после колкото й душа иска. Отворих входната врата. Целият апартамент беше потънал в гробен мрак. През стъклената врата на хола не се виждаше никаква светлина, освен откъслеци от уличното осветление.

- Майко? – плахо светнах в коридора и дори не се събух. Влязох в нейната стая и я намерих свита на дивана, завила се във вълнено одеало. Люлееше се напред-назад.

„Отново криза!” – помислих си аз и оставих вратата отворена. Включих лампите, но Амара извика нещо нечленоразделно и веднага загасих.

- Спокойно – казах аз с кротък тон – Аз съм, майко.

- Ти?! ЛЪЖЕШ! – извика тя и се сви в ъгъла. Усещах в гласа й страх и омраза.

- Не те лъжа – кимнах утвърдително и се приближих.

- Стой настрана, изчадие адско! Връщай се обратно, откъдето си дошло!

- Аз съм синът ти, майко – кротко продължих да се приближавам към нея. Трябваше да седна до нея, иначе тя щеше да продължава да ме възприема като враг.

- Няма да ме вземеш отново! Нямате какво повече да направите, шибаняци такива! – викаше Амара. От отблясъците на светлините през прозореца виждах сълзите по лицето й. Цялата трепереше. Вече знаех какво вижда – майка ми си мислеше, че е била отвлечена от извънземни, които са я подложили на ужасни тестове. При една от първите си кризи тя изтръгна с клещи единия си зъб, защото мислеше, че вътре има имплантиран чип, който я следи и предава всичките й мисли към кораба-майка.

- Не съм от тях – отвърнах аз – Може ли да седна?

Тя ме погледна изпитателно, аз се усмихнах и просто изчаках да ми кимне. Настаних се до нея, но не я докоснах – в такова състояние тя няма нужда от прегръдки. В момента е прекалено изплашена от илюзиите си, а аз съм врагът.

- Купих ти цигари – казах аз и извадих пакета от джоба си. Оставих го на възглавницата между нас, но не й дадох огънче. Тя ги погледна недоверчиво – Нали преди малко ми се обади и ме помоли да ти купя една кутия, майка.

- Така е – кимна тя и забърса сълзите си. Лицето й изглеждаше студено и сиво като камък. Вече не се люлееше. Беше се отпуснала малко.

- Запали си.

- Имаш ли огънче? – попита тя.

- Искаш ли да ти донеса твоята запалка? – Амара ползваше само една запалка, на която имаше доверие. Тя кимна и ме гледаше изпитателно, докато повдигах дясната облегалка за ръце на фотьойла. Там беше нейният тайник. Извадих мъничка шарена запалка, подадох й я и седнах до нея. Тя въздъхна облекчено, запали си цигара и ме погали по лицето.

- Извинявай, миличък, нали знаеш…

- Знам, майко, знам.

Все още седяхме на тъмно, сгушени и гледахме през големия прозорец на стаята. В един от апартаментите в панелката отсреща хората боядисваха. Някой простираше, а друг си миеше терасата. Една красива девойка отсреща пушеше цигара, крачеше напред назад по балкона и ръкомахаше, докато говореше по телефона. Ято врабчета прелетя отпред.

- Нали знаеш, че те обичам – каза Амара, гледайки в пепелника – Независимо от всичко, което ти говоря.

- И аз те обичам, майко – отвърнах изненадан аз. Чувал съм, че понякога човек има проблясък на разум и че в такива моменти осъзнава, че е болен. Амара досега не беше показвала такова поведение, не и пред мен. Изпълних се с надежда, че ще поговоря отново с майка си. Толкова ми липсваше.

- Хайде утре като се върне баща ти да отидем да се разходим в парка, искаш ли? – попита тя.

Усмихнах се и я прегърнах. Погалих я по рамото, разроших косата й и я целунах нежно по главата.

- Да, хайде, така ще направим.