стената в небето

Thursday, March 10, 2011

Хубавите дни

Ако аз бях влак, то жените бяха моите безименни гари, на които спирах за кратко и после бавно, но сигурно напусках, набирах скорост, пътувах бясно през планини и равнини, докато не стигнех някоя вечер до следващата безименна гара.

Не обичам тромави метафори рано сутрин и полузапомнени сънища преди закуската в два. Събудих се с тежкото дишане на нефтения котел в старото ми училище. Пустата й машина така пуфтеше и се тресеше, че в стаята над парното не се учеше, защото шумът беше нетърпим. За пет години не намериха време и пари да го оправят. Огледах тавана, смъкнах поглед по стените и шкафчетата, потърсих лаптопа си, защото неволята учи и прокарах ръка под завивките към другата част на леглото. Очаквах да докосна топла женска плът, но вместо това стиснах с разочарование празните чаршафи. Трябваше да стана, колкото и да не ми се искаше. Погледнах се в огледалото, защото исках да се уверя, че главата ми все още си е на мястото и излязох от стаята само по бельо и пантофи. Отидох в кухнята. Плътен аромат на евтино кафе се стелеше из цялата стая.

- Това не е ли моята тениска? – попитах аз прекрасното женско създание, което се беше обърнало към котлона. Обожавах жените, когато носеха моите дрехи, няколко размера над техния. Краят на тениската едва скриваше прекрасното й дупе. Нямаше главозамайващо дълги крака, защото не беше висока, но аз точно такива ги харесвах – не много високи, с прекрасни гърди и красиви лица.

- Правя ти кафе, стига хленчи – отвърна тя и пристъпи да ме целуне. Аз обаче се усмихнах и я бутнах игриво.

- Не ти ли стигнах снощи?

- Така да бъде – ухили се тя и наля две чаши кафе. Подаде ми моята, черна със закачлив надпис „Гений под прикритие”. Отпихме мълчаливо, тя разроши дългата си къдрава коса и ме погледна изпитателно в очите, без да сваля усмивката си:

- Та, искаш ли да ти кажа отново името си или ще се направиш, че го знаеш?

Жегна ме. Умело играеше това момиче, помислих си аз. В такива случаи подхвърлях нещо от рода на „А ти искаш ли да си губим времето за секс в приказки?” и започвах да им правя такива неща, че много бързо разговора се стапяше в стенания. Но вече изиграх картата на трудно достъпния и се почувствах като Койота в анимационното филмче – висях във въздуха и гледах мъдро към бездната долу.

- А ти моето май не искаш да го знаеш? – казах аз с повдигнати вежди и с усмивка за милиони.

- Не особено – отвърна тя и поклати глава. Възбудените й твърди зърна прозираха под бялата ми тениска. Тя сведе поглед надолу по тялото ми – Но виждам, че и двамата искаме едно и също в момента, въпреки че така грубо ме отблъсна преди малко.

- Това беше, за да ме желаеш повече – казах аз.

- Отивам да се обличам – отвърна тя и остави чашата си на кухненската маса – И после мисля да си запаля една цигара. Искаш ли да ми правиш компания?

- Днес ще е хубав ден – казах аз на терасата. Духаше съвсем лек приятно топъл ветрец, слънцето грееше високо в небето, а булевардите въздишаха самотно.

- И докога така? – попита тя.

- Не те разбрах?

- Докога така ще бъдат хубави дните ти?

- Докато загубя вяра в тях – отвърнах аз и отпих от кафето си – Искаш ли нещо за закуска?

- На работа ще ям – кимна тя.

- Да, каква работа в събота, че и по това време?

- О, миличък, защо не ме слушаше снощи? – засмя се тя и ме погледна в очите.

- Бях твърде зает със задачата да те вкарам в леглото си – нагло й казах аз, защото вече започваше да ме дразни.

- Хайде, хайде – отвърна тя и се обърна с лице към пейзажа – Не е нужно да ставаш груб. Получи това, което искаше, нали? Дръж се прилично.

- За бога, караме ли се? – засмях се истерично аз и влязох в стаята.

***

Събудих се на дървения под. Всичко беше размазано и не бях сигурен дали земята или главата ми се въртеше. Тениската ми беше прогизнала с кафе, но за щастие чашата ми беше цяла. Много си я обичаш и щеше да ми е много криво, ако нещо й се беше случило. Станах и пронизваща болка се впи в главата ми. Колената и ръцете ме боляха ужасно от падането. Подпрях се на стената, за да не се срина и така тръгнах към другата стая. Преминах тромаво малкото коридорче и отворих врата на спалнята си. Гардеробът ми зееше тъжно, а повечето ми дрехи се излежаваха мързеливо на пода. Лаптопът ми все още си беше на бюрото, недокоснат. Тя седеше на ръба на леглото и в скута й дремеше една жълта изръфана картонена кутия. Листове хартия трепереха в ръцете й.

- Какво правиш? – беше единственото нещо, което успя да се откъсне от пресъхналата ми уста.

- Не знаех – обърна се тя към мен. Беше плакала, гримът й беше разтечен – Не знаех, аз…

- Защо си ми бъркала в нещата – попитах аз, с едното око затворено от ярката слънчева светлина и подпиращ се на стената.

- Мислех си, че си просто като всички останали – продължи тя.

- Това пък какво общо има с всичко? – казах аз, докато пристъпвах залитайки към нея. Легнах по гръб на леглото. Постояхме така в мълчание за малко, докато полюлея отново се слее и стане цял, и попитах изтормозен:

- Трябваше ли да ми го причиняваш?

- Коя е тя? Разкажи ми всичко за нея!

- Прочете всичко – промърморих аз и покрих очите си с ръка – Нямам какво повече да ти кажа.

- Виждам, че страдаш, сподели ми! – продължи тя.

- Моля те, остави ме, не ми се говори за това повече – отвърнах аз и се обърнах на другата страна.

Чувах я как се рови из старите ми рани и вадеше снимки и писма, които някога съм й пращал и нейните отговори. Тя остави най-накрая кутията и легна до мен, разкопчавайки ризата си. Погали ме нежно по рамото и аз се обърнах към нея. Невероятните й гърди изтръпнаха и се свиха срамежливо.

- Ти си бил човек, значи – каза тя.

- Как иначе свалих такава перфектна десетка като теб – отвърнах аз и се усмихнах, когато тя прокара ръка по корема ми и я спусна надолу.

- Понякога – продължих аз – трябва да разбереш, че не всичко е такова каквото изглежда. Ако си мислиш, че всички сме еднакви, то не си даваш сметка, че е имало някакъв фактор като теб, който да ни е накарал да се озлобим срещу вас и да приемем тази роля, каквото играех вчера. То е като затворен кръг.

- Стига дрънка несвързаности! – извика тя и ми се нахвърли отгоре.

След малко вече стояхме на входната врата - аз по халат, а тя пристъпила прага, по дебелото си палто и с чанта в ръка.

- Аз ще тръгвам, че да не закъснея – каза тя и се доближи да ме целуне.

- Не си прави илюзии – отвърнах аз и се дръпнах с усмивка – Не и след начина, по който се запознахме и нещата, които се случиха след това снощи.

- Е, имаш ми номера – въздъхна тя и повдигна небрежно рамена – Обади се за кафе.

- Задължително – казах аз и поклатих отрицателно глава – Чао.

Затворих вратата и се прибрах в спалнята. Събрах грижовно разхвърлените из стаята ми писма и отново се заех да ги подредя в правилния ред. „Когато каниш жени у вас”, спомних си с усмивка как говореше моят учител, „не си сваляй гарда, но знай, че тяхното съкровище не са пари, а емоции.” От самото начало, а това беше твърде отдавна, държах кутията с тези писма между мен и моята „любима” и досега всяка, която се осмелеше да почне да ми рови из нещата, докато се къпех, се натъкваше на тях и душата й се разтапяше като сладолед на плажа. Преди им разказвах цялата сърцераздирателна история, обаче напоследък съм забелязал, че да им мълчиш и да се опитваш да приемаш „болката” по мъжки, им действа много по-добре. И почти винаги има свирка за край. Прибрах кутията на спомените в шкафа и отидох да почистя. Сетих си, че довечера ме чака разходка извън града и не можех да сваля усмивката си от лицето, докато оправях. За пръв път обаче някоя ме упояваше. Сигурно ми е сложила нещо в кафето, гадината, и е решила да вандалства из дома ми. Този факт ме накара да се зачудя кога ли ще попадна на откачалката, която ще ми пръсне шибаната главица. Затова не им позволявам да ме оковават…

1 comment:

  1. Проба, проба, едно - две, едно-две-три, това нещо включено ли е? Май работи ...
    И така, здрасти, сега смятам да направя нещо, не защото ме накара, а защото ще ми е приятно да вкарам някой друг ред под твоите такива, колкото да споделя впечатлението си. Може би и някоя друга забележчица, но такива трудно ще се намерят, след като мисля, че прочетох повечето тука ...
    В началото, когато прочетох Хубавите дни, аз не знаех какво да очаквам. Тук говорим за стил на писане. Да, може би те познавам до някъде като човек, но не, не знаех какво ме очаква от редовете, не те познавах като писател (какъвто за мен определено си, да не казвам друго сега). Усещането е просто приятно, меко като топла хавлия, която слагаш след студено къпане, пухкава и обгръщаща, попиваща всяка една чужда и нежелана капка от външният свят, която те е намокрила. Говоря в личен аспект. Грабна ме простотата, прямотата на геройте, тяхната директност. Особено главният герой, в него има някаква свобода, той не е завързан за нищо, освен може би за спомените си. И е малко тъжен, не че се оставя на тъгата, тя е затворена в кутия ... Напомня ми на един познат ...
    И в този разказ още ми беше трудно да различа точно нишките ти на писане, още бях сляп за тях, но започнах да прозирам малко по-малко, а това беше само началото.
    И за да не кажеш нещо друго - добре написано, наистина ми хареса ^^

    ReplyDelete