Смъртта не е толкова страшна. Кротко, спокойно, на тихо в дома си и надалече от пропитата с остър дезинфектант стая 137. Оттук съм в ръцете на Бог. Последното ми задължение, преди да напусна този свят завинаги, беше седемдневната Шива.
Духът ми беше разпръснат из цялата къща, намирах се на всички места едновременно и успявах да видя и обхвана всичко. Усещането беше ново, но не и странно. Семейството ми се събираше. Тъкмо се бяха върнали от службата. Сестра ми и жена ми, двете вдовици, седнаха на стария диван с вече пожълтяла тапицерия. Дъщеря ми беше довела двамата ми внука – Валери и Ицхак, кръстен на мен и засега последният мъж в семейството с хубаво еврейско име. Дойде и синът ми, който се прекръсти от Соломон на Стефан, нещо, което не можах да му простя. Странно как такива сериозни неща сега ми се струваха дреболия. Малко след него влезе и снаха ми – Сара, хубаво момиче, въпреки че така и не се разбрахме с нея. Всеки си намери място и настана дълбока тишина. Масата беше покрита с красива копринена бяла покривка, а върху нея бяха наредени различни ястия донесени от съседите в знак на съболезнование.
Ден първи
- Остави вратата отворена и ела седни – каза Мария, жена ми, на Сара, която влезе последна – С това започва Шива.
- Какво? – подскочи Валери и за малко щеше да се задави на шоколадовия кекс, който го донесе съседката отсреща – Не,не! Никой не ми каза, че ще има Шива!
- Няма нужда от казване, това е ясно – отвърна Мария – Дядо ти беше много религиозен и аз му обещах, че ще го изпратим както повеляват традициите.
- Нима очакваш да седим тук седем дни? – недоумяваше Валери и грабна якето си – Аз изчезвам.
- Скъпи, моля те, остани – Даниела скочи след него и го спря на вратата.
- Ако брат ми няма да стои, тръгвам и аз – обади се отзад Ицхак.
- Майко, аз съм на двадесет, имам си свой живот – нямам намерение да кибича една седмица тук! Това е пълна глупост.
- Така е, но в момента баба ти има нужда от нас – умолително каза тя и го погали по дългата разхвърлена на всички посоки коса. Колкото и да му казвах, така и не се подстрига – Остани поне три дни. И си тръгваме.
- Обещаваш? – повдигна вежди Валери и тръгна да оставя якето си на закачалката.
- Обещавам – кимна Даниела и го потупа по гърба.
- Много добре – каза Мария, след като двамата отново се върнаха в стаята – Който е гладен, нека обядва.
- Мария, сигурно ти е много тежко – каза след дълго мълчание Сара.
- Щеше да й е тежко, ако имаше сърце – подшушна Валери на брат си и двамата се засмяха. Другите не ги чуха.
- Изплаках си сълзите – отвърна Мария – докторите не искаха да го изписват от болницата, но той настояваше. Смъртта е нещо, с което се примиряваш на тази възраст, просто я чакаш. Надяваш се да дойде тихо и кротко. А Исаак умря спокойно, мирно…
Сестра ми се разплака и се сгуши в Мария, а Даниела се протегна и я погали по рамото. В същото време някой почука на вратата. Беше съседът от петия етаж, изрази съболезнования и си замина. След него се изля една вълна от хора, които носеха храна и изказваха съчувствие. Ако бях жив сигурно щеше да ми стане драго, че толкова много души са дошли да ме уважат. Смъртта притъпява всички усещания.
Ден втори
Стефан и Сара се събудиха първи. Когато той осъзна, че всички други още спят, започна да целува жена си по врата и да гали бедрата й.
- Стефане, какво правиш? – с усмивка го попита тя – Не е ли малко нередно!
- Мъничко, може би – отвърна той и се скри под завивките.
- Само малко?
- Незначително – каза той, докато целуваше корема й. Тя го придърпа нагоре и го погледна с игрив поглед.
- Ами ако баща ти ни гледа?
- Съмнявам се – отвърна той и продължи да я целува по врата и да гали гърдите й – А ако случайно гледаш, татко, ще те помоля да затвориш очи, дърто перверзно копеле!
- Простак – засмя се тя – Но по-странното е защо тези глупости, които ги дрънкаш, ме възбуждат толкова много?
На закуска всички се събраха в хола.
- Нава – обърна се Сара към сестра ми – Стефан ми каза, че вие сте дошли в България от Македония, но нищо повече.
- Да – усмихна се тъжно сестра ми – Двамата с него бяхме единствените, които успяхме да избягаме, преди да ни натоварят за Полша.
- Татко тогава е бил някъде колкото Валери – каза Стефан и отхапа голяма буца хляб – Той е извадил леля от леглото по никое време вечерта и са се измъкнали през границата.
- А защо сте бягали? – попита Ицхак
- През четиридесет и трета, когато Хитлер изисква от Борис III да депортира българските евреи – обясни Даниела – нашият цар му отказва. Това всички го знаят. Малко обаче знаят, че за да ги спаси, Борис изпраща към лагерите около единадесет хиляди евреи без българско гражданство от „Новите земи”, защото тогава Македония е била под българска окупация.
- Нашето село бяхме само евреи – продължи Нава – В района на Щип имаше още няколко такива. Там се простира една огромна вълниста долина, вие така и не отидохте да видите, хората гледаха животни, сеяха си. Никой на никого не пречеше. Животът ни беше достатъчно тежък за излишни драми. Тогава избухна войната. Българите дойдоха, казаха, че това вече е българска земя и че винаги е била и други разни патриотични изкривявания. Сякаш нас ни интересуваше – български ли, сръбски ли цар…
Нава спря да разказва, ръцете и гласът й трепереха.
- Една вечер брат ми просто ме събуди, без да пали светлина – продължи тя – събра набързо нещо в една торба и ми каза да бъда послушна и да не вдигам шум. Бях на единадесет, но въпреки това се страхувах много. Майка и татко стояха в тяхната стая, къщата ни имаше само две стаички, и ни чакаха. Помня, че лицето на майка беше изсушено от сълзи. На фона на лунната светлина беше като от порцелан. Умирах от страх, исках и аз да зарева с цяло гърло, но се сдържах. Майка само ме прегърна, целуна ме по челото и ми рече да слушам батко си. Това беше. Исаак си каза нещо с баща ми и после ме стисна силно за ръката и излязохме на стъпки от къщата.
Вървяхме два дена, като се стараехме да се движим далеч от селата, да не говорим за градове. Вечер се криехме под навеси и спяхме в слама, добре че беше август и беше топло. На третия ден брат ми открадна едно магаре и с магарето пътувахме до границата и оттам – до София.
Настана мълчание. Нава въртеше в пръстите си салфетката, с която забърса сълзите си. Децата бяха вперели погледи замислено в земята, а Сара се оглеждаше гузно.
- Извинявай – каза тя – Не исках да те разстроя.
- Не се притеснявай – махна с ръка Нава – Децата трябва да знаят семейната история.
- А какво се случи с прабаба и прадядо – попита Валери.
- Не знаем – отвърна Даниела – Лагерът, в който са били пратени, е бил напълно опожарен след края на войната и с това е изчезнала всякаква документация. Най-вероятно са били убити там. Но може и да са имали късмет и да са ги освободили, а после да са заживели някъде.
- Може би – каза Нава и сложи ръка пред устата си – не знам, нищо не знам. Това е най-ужасното! Аз…аз ей сега се връщам…
Сестра ми излезе от стаята и отиде в банята, където заплака без глас. В същото време Валери излезе на терасата, за да запали цигара.
- Дай да си дръпна – каза Ицхак.
- Махай се от тука! – бутна го Валери – Няма да пушиш.
- Педал! Абе слушай, искам да те помоля за нещо.
- Кажи?
- Можеш ли да ми намериш нещо? – съзаклятнически попита Ицхак.
- Знаеш, че вече не се занимавам с намиране на неща – отвърна Валери и тръсна цигарата през прозореца.
- Моля тееее – измрънка Ицхак и сплете пръсти в лицето на брат си – моля те, моля те, моля те! Има една мацка и съм й обещал! Много е готина, има добри изгледи.
Валери погледна подозрително брат си, дръпна от цигарата и със сериозно изражение го попита:
- Вие, евреите, не трябва ли да се пазите до брака, нещо?
- Ае, ходи се шибай! Ще свършиш ли работа?
- Ще видя какво мога да направя – отвърна Валери и хвърли фаса си през прозореца.
- Първородни сине, спри да пушиш! – извика Даниела от вътре. Валери изпуфтя с досада и се прибра в стаята.
Денят се точеше лепкаво, тромаво и бездейно. Вечерта с мудна прозявка се настани над София. Чуха се стъпки на влизане и Мария отвори вратата към коридора.
- Здрасти, мамо – каза в тъмното фигурата. Жена ми светна лампата, а чувство на срам, омраза и тъга я обгърна. Застина на място, свивайки ръката си в юмрук.
- Какво правиш тук?
- Дойдох да отдам почит на баща си и да седя Шива при „ебати тъпите евреи” – отвърна Йосиф.
- Ти пък откога ми имаш Facebook-а?! – извика от хола Ицхак.
Ден трети
Йосиф и брат му пушеха на терасата и се смееха. Навън валеше силен есенен дъжд и духаше тих, но студен вятър. Мокрите листа се сплитаха едно в друго и се носеха по поточетата на града. Беше събота, булевардът беше спокоен, с изключение на тромавите софийски трамваи.
Мария нервно преподреждаше библиотеката. Нава готвеше в кухнята и разказваше истории на децата. Даниела пиеше кафе и наблюдаваше майка си.
- Докога ще се сърдиш на брат ми? – попита тя – И наистина ли не му каза за татко?
- Изплъзнало ми се е от ума – студено отвърна Мария, докато разместваше томовете.
- Глупости! Как така ще ти „излезе от ума”? Не е морално, най-малкото, той му е син.
- Двамата никога не се разбираха добре и без това – отвърна Мария.
- Не, майко, вие не се разбирахте добре.
- О, моля те – каза жена ми и хвърли парцала на масата до стъклената чаша с кафе – Брат ти е престъпник!
- Нима човек няма право на грешки – попита Йосиф на влизане в хола. Той се приближи и застана до сестра си в другия край на масата – Аз си излежах наказанието. А и каквото и да съм направил, нямаш право да ме лишаваш от сбогуването с баща ми!
- Яденето е готово – извика Ицхак от кухнята. Сложиха масата и седнаха да обядват. Докато Сара разказваше за работата си, телефонът на Валери звънна.
- Ей сега се връщам – каза той и излезе от стаята. На вратата го чакаше ниско и слабо момче, с тесен син анцуг и анорак.
- Не я ли затваряте тази врата? – попита той и подаде ръка за поздрав.
- През деня стои отворена – отвърна Валери – хората да влизат и да изказват съболезнования.
- И кво, седите затворени вкъщи една седмица и тъгувате?
- Еврейска му работа.
- Ебаси, много тъпо ми се струва – продължи да размишлява момчето и да оглежда касата на вратата. Валери се усмихна с много усилие.
- Носиш ли ми каквото те помолих?
- Да,да. Ето, трийска от Морския, много е добра – каза момчето и отново подаде ръката си, но този път в дланта беше скрил малко прозрачно пакетче с трева.
- Мерси, луд. Ето ти парите.
- Валери, какво е това? – пискливият глас на майка му го стресна и той подскочи. Силно стисна пликчето в ръката си и инстинктивно я прибра в джоба си.
- Еми, аз си тръгвам. Чао – каза момчето с анцуга и избяга толкова бързо, че последните му думи още ехтяха във входа, когато той вече беше два етажа по-надолу. Даниела стоеше в другия край на коридора и очакваше отговор.
- Ами, трябваше да му върна едни пари – смотолеви набързо той и се надяваше майка му да не дойде и да го накара да изпразни джобовете си.
- Какво стискаш в ръката, дай да видя – каза тя и тръгна към него.
- Аз…аз…
- Я, виж ти! Но защо ли не съм изненадана.
- Това не е за мен, аз само правя услуга – каза Валери.
- Хич не ми ги разправяй тези – крещеше Даниела, размахвайки пакетчето – Махай се от очите ми, отивай оттатък.
- О, и още нещо – каза тя – оставаш до края! Днес никъде няма да ходиш.
Ден четвърти
Откакто пристигна, Мария не каза и една дума на Йосиф. Когато той се опитваше да говори с нея, тя мълчеше и се преструваше, че не го чува. Дъщеря ми и Валери също не си говореха. Той се вбеси, че тя изхвърли плика и се обади на баща му, а тя – на всичко останало.
- Баба защо толкова много ти се сърди – попита Ицхак вуйчо си. Бяха отишли в другата стая, в моя кабинет, и разглеждаха нещата ми.
- Защото има неща, които нито тя, нито дядо ти можаха да приемат – отвърна Йосиф.
- Това защото си лежал в затвора ли е? – продължи да любопитства Ицхак.
- И поради това – кимна утвърдително сина ми, докато ровеше из книгите ми. Търсеше си нещо за четене, за да убие времето. Беше изчел всичко от библиотеката в хола и се надяваше, че ще намери нещо тук.
- И какво друго?
- Баба ти – каза Йосиф, остави книгите настрана и погледна племенника си – не може да приеме, че от пет години обичам една мюсюлманка. Дядо ти още по-малко, откаченият евреин!
Ицхак се засмя.
- Не стига, че съм бил съден…
- А защо те осъдиха? – прекъсна го Ицхак.
- Защото съм умен и талантлив – отвърна Йосиф и се засмя на учудения поглед на малкия – Защото много добре фалшифицирах всичко, което можеше да се фалшифицира.
- Ще ме научиш ли?
- За какво ти е?
- Мисля да започна да печатам лични карти – сви рамена Ицхак – Не останаха вече места, където дават на деветокласници бира.
- Ще видя какво мога да направя – усмихна се Йосиф и продължи да рови из кашоните със стари книги – Нали съм най-лошият в това семейство, позорът на всички поколения. Престъпник, че и съм предавал собствения си народ, като съм делял легло с „ислямистка курва”. Така я наричаха, „ислямистката курва”.
- Обичаш ли я? – попита Ицхак.
- Повече от всичко на света – отвърна Йосиф и се усмихна – Не мога да ти опиша, ти си малък де, но да знаеш, че има някой, който те разбира и който те подкрепя независимо от всичко; който е готов да ти даде каквото поискаш, човек, за когото би направил невъзможното, само и само, за да го усмихнеш… с когото вървите по един и същи шибан път – ето за това ти говоря. За това усещане съм готов да пратя всичко по дяволите, стига тя да е до мен.
- Искам и аз някой ден такава приятелка – усмихна се криво Ицхак.
- Не се притеснявай, те се появяват, когато най-малко ги очакваш – Йосиф погали племенника си по главата.
- И от колко време не си говорите с баба?
- От четири години – отвърна Йосиф – не ми се обаждат, не ми казват нищо. Ако не беше ти, нямаше дори да разбера, че баща ми е починал до края на Шивата.
- А защо дойде? След като не ги понасяш – попита Ицхак.
- Защото ми е баща – горчиво каза Йосиф – Защото каквото и да е, той ми е баща и аз го обичам.
- Да, но виж как се държи баба с теб!
- Баба ти е тази, която остана да не одобрява моите действия – засмя се Йосиф.
- Добре де, баща ми също не е евреин – каза Ицхак.
- Да, и майката ти имаше много проблеми с това – кимна Йосиф – От страна на нашите и от страна на баща ти. Той не искаше децата му да са евреи…
- Съжалявам, че го разочаровах.
- Глупости! – каза Йосиф и погледна укорително племенника си – Брат ти като е кръстен да не би да е в по-добро положение в момента.
- Мама май много му е набрала – каза Ицхак и гузно погледна вратата на стаята – Смятай, за да се обади на татко…
- Как са нещата при вас, след развода? – попита Йосиф – Смисъл, ако ти се говори за това.
- Същото – засмя се Ицхак – Даже малко по-добре. И без това го виждахме рядко, сега поне като е с нас ни обръща внимание. На мен поне, брат ми не иска да го вижда.
- Иронията – усмихна се Йосиф и разтвори поредната попита с прах книга – Яаа, гледай какво си намерихме!
Част от страниците на книгата в средата ги бях издълбал прилежно с нож. Вътре бях скрил едно малко евтино кожено тефтерче. Не бях го пипал от двадесет години, откакто го сложих в тази книга.
В момента се чудя защо съм го запазил въобще - трябваше да го изхвърля много отдавна. Дотук с приятните истории за добрия Исаак.
Ден пети
Дъждът се усилваше. Вече трети ден валеше с кратки прекъсвания. Канализацията на града беше на предела, по новините експертите предупреждаваха, че може да се пръснат тръбите. Апартаментът изглеждаше още по-сив и мрачен. Мария учеше Сара да плете. Йосиф разказваше на децата истории за „тъмните си времена” в другата стая, далеч от ушите на майка си и сестра си. Нава и Даниела разглеждаха едни случайно намерени фотоалбуми. Стефан четеше кожения тефтер със завиден интерес.
- Скъпи, виж какво направих – доволно го прекъсна Сара.
- Искам пуловер за зимата – отвърна Стефан и остави тефтера на масата.
- Какво пише вътре? – попита Сара.
- Нищо интересно, още съм в началото. Баща ми е започнал да си води нещо като дневник някъде около година преди да дойдат с леля в България. И татко не беше от най-многословните. Доста от написаното са просто скици на случилото се. Лельо, знаеше ли за това?
- Помня, че вечер пишеше нещо – отвърна Нава и остави замислено албума в скута си – Малко след като започна войната. Когато го питах какво точно пише, той ми отговаряше „записки”. Не знаех, че още го пази.
- В добро състояние е – каза Стефан – Буквите ясно се различават. Повечето думи ги разбирам, но някои от по-старите са ми малко мътни. Но е интересно.
- На фиолозите такива неща са им интересни. Да разбират думите – обади се Даниела.
- Гледай си бебешките снимки, сестро, и не се заяждай!
- Дай го на мен после, искам да го видя – каза Нава.
- Да, вземи го. Аз ще го чета друг път.
В стаята влязоха Йосиф и децата. Мария продължи да плете, без да им обръща внимание.
- Майко, кога ще ми проговориш? – попита за пореден път сина ми и отново не получи отговор – Струваше си да опитам. Някой гладен?
- Аз – отвърна Ицхак – На кой му се яде пица?
- Започва да ми писва – измърмори Валери и седна тежко на фотьойла – Умирам от скука.
- Защо не изпушиш един джойнт? – саркастично го попита Даниела.
- Казах ти вече, че това не беше за мен – отвърна с досада Валери – Не пуша от много дълго време.
- О, да, разбира се. Повярвах ти.
- Знаеш ли какво? Повдига ми се вече – каза Валери и стана – Втори ден ми правиш разни гримаси и ми се цупиш, не ми говориш, правиш се, че не съществувам. Аз си тръгвам!
- Никъде няма да ходиш – извика Даниела – Ще седиш до края!
- Не, няма!
- Докато живееш в моя дом, ще спазваш моите правила!
- Аз не живея с теб! – изкрещя Валери.
- Аз те издържам, значи живееш с мен!
- Майната ти!
- Валери, не говори така на майка си! – обади се Стефан.
- На теб пък какъв ти е проблемът?! – извика Валери и се обърна към вуйчо си – Не се меси в чуждите разговори!
- Момченце, внимавай с тона! – Стефан лесно се палеше.
- Я млъкнете всички! – изкрещя Ицхак – Чаделът беше за мен, а не за брат ми!
За миг настъпи абсолютна тишина, ехото от предишните викове заглъхна кротко в тиктакането на часовника. Даниела зяпна недоумяващо. Валери беше още по-изненадан.
- Как така за теб?
- Аз си го поръчах, за мен – повтори Ицхак.
- Чудесно, и двамата ми сина са наркомани – въздъхна Даниела и покри челото си с ръка.
- О, моля те, майко! Първо, че тревата не е нищо кой знае какво… - каза Ицхак.
- Така е – прекъсна го Йосиф.
- Страхотен пример даваш на племенниците си – каза троснато Сара.
- И второ – продължи Ицхак – И второ, не я взимам, за да я пуша. Продавам я на хора от даскало.
- Боже! – Даниела беше объркана – Но, защо? Пари ли ти трябват? Знаеш, че ще намеря, ако ми беше казал.
- Не е за парите, мамо – каза Ицхак и сведе поглед в земята – Правя го за уважението на хората.
- Хората ще те уважават и без да продаваш наркотици – каза Сара.
- Не и като си евреин, като си различен – ядосано отвърна Ицхак и хвърли гневен поглед към майка си – Знаеш ли какво е да си различен от другите, майко?!
- Миличък, не разбирам – каза Даниела - Защо ми се нахвърляш така?
- Не можеше ли и мен да ме кръстите, както брат ми? – троснато попита Ицхак – Толкова ли щеше да е трудно?!
- Ти си кръстен на дядо си – отвърна Даниела.
- Да, на дядо ми… заради него са всички тези глупости! – изкрещя Ицхак – Заради неговия шибан инат и заради този на баща ми! Не, не можело децата му да са евреи! Не, не можело внуците му да не са евреи! Тъпо до безобразие!
- Миличък, човек прави компромиси – опита се да се защити Даниела.
- Човек не прави компромиси с децата си – отвърна Ицхак – И ако ти имаше кураж малко да му се опълчиш, сега нямаше да ми се налага да продавам ганджа на шибаняците от даскало, за да има с кого да изляза съботата!
Никой не отговори. Даниела го гледаше в очите и плачеше. Валери сложи ръка на рамото на брат си и му кимна към коридора.
- Хайде, давай да си ходим.
Ден шести
Следобед дъждът намаля, но задуха силен северен вятър. Пространството се напои с прах и найлонови торбички. Йосиф пушеше на терасата и си мислеше за вчера. Апартаментът изглеждаше някак си по-обречен без децата. Брат му и сестра му играеха белот със Сара и жена ми. Нава четеше записките ми и ту се усмихваше, ту очите й се изпълваха с тъга.
Когато прочете всичко, тя хвърли тефтерът срещу пожълтелите стени, изпсува гневно на иврит и започна да плаче.
- Лельо, добре ли си? – попита изненадано Стефан. Никой не очакваше това, всеки се беше затворил в свое си време и място. Нава поклати глава и продължи задушаващо да плаче. Мария остави картите и седна до нея на дивана. Прегърна я и я целуна по главата. Йосиф стоеше на вратата към терасата и безмълвно наблюдаваше. Сестра ми продължаваше да плаче. Сара донесе чаша вода и й я подаде.
- Аз ще тръгвам – каза Нава, след като малко се поуспокои – Не мога да седя повече!
- Но, има още един ден – объркано каза Мария.
- Няма да отдавам чест на предател! – извика Нава и стана. Беше на седемдесет и две, но все още имаше сили да крещи така, че да ти се разтрепери душата.
- За какво говориш? – попита жена ми. Нава посочи с пръст тефтера.
- Всичко е там, всичко е вътре написано! Брат ми е нацистка свиня и долен предател!
Стефан се наведе, взе тефтерчето и разлисти към последните страници.
- Нава, това е абсурдно! – каза Сара – Какво се е случило?
- Брат ми е обрекъл на смърт цялото село! – плачеше Нава – Всички, дори мама и татко. Предал ги е всичките!
- Тук пише, че е имало организирано движение, което да изведе цялото село, близо стотина човека, в Гърция – каза Стефан и отгърна на следващата страница.
- Да, но брат ми ги е издал всички на българите – повтори Нава – Всички. Майка ми и баща ми е трябвало да ни последват с отделна група към София. Боже…
Гласът й трепереше от болка и ярост.
- Предал е родителите ни, обрекъл ги е.
- Ако това е вярно, трябва да има причина – объркано каза Сара и погледна мъжа си. Хубаво момиче, защо не съм я харесвал досега?
- Пари – отвърна студено Стефан – Предал е хората за пари.
- Предал ги е, защото е нямал друг избор – каза Мария и всички втрещено я погледнаха.
- Ти си знаела за това? – попита Йосиф и смръщи вежди.
- Баща ти ми е разказвал някои неща, да. Трябвало е да го направи! – отвърна жена ми и се обърна към Нава – Ако не го беше сторил, никога нямаше да оцелеете в София. И той го знаеше това. Трябваха му някакви пари, за да оцелее.
- Той е убил родителите ни – почти шепнейки каза Нава.
- За да може да живеете вие – отвърна Мария.
- Никой няма право да решава кой ще живее и кой ще умре – изрева сестра ми.
- Тъпа еврейска кучка! – силно извика Йосиф към майка си и хвърли срещу нея празната ваза от масата. Тя се разби в библиотеката. Парченцата стъкло се посипаха по земята – Последните четири години не ми говореше, защото съм бил родоотстъпник, защото съм бил келеш, престъпник, отрепка. А в същото време си знаела, че баща ми е продал цялото си село, собствените си родители на нацистите!
Очите му бяха зачервени от гняв и в тях се четеше желание за убиване. Целият трепереше и се подпираше на масата. Юмруците му бяха побелели от стискане. Стефан хвърли тефтера на масата и прегърна Сара.
- Мисля, че е време да тръгваме – каза й той и двамата излязоха от стаята. Нава безмълвно ги последва. Мария се обърна уплашено към нея и искаше да й каже нещо, но сестра ми само поклати глава. Даниела, която през цялото време наблюдаваше невярващо случващото се, целуна майка си по челото и се усмихна тъжно:
- Недей страда за греховете на другите – каза тя – Но не мога да ти простя това, което причини на брат ми.
- Най-накрая лошият винаги остава сам – каза Йосиф и излезе след сестра си от стаята. Мария стана след него и му извика от другия край на коридора:
- Сине…
- Само се надявам, че има Ад – отвърна Йосиф и тръшна тежката метална входна врата.
Мария се прибра в стаята и се огледа. Беше студено, защото вратата на терасата беше оставена отворена. Вятърът свистеше силно, дъждът почти беше спрял. Под сивото небе София изглеждаше още по-изхабена и уморена. Мария безмълвно събра стъклата от земята и ги изсипа на масата.
- Не можеш да сглобиш обратно това, което е счупено – каза тя на тишината, докато разбъркваше парчета с пръст.
Шест дни. Беше повече, отколкото си надявах...
