Майка

- Майко! – изкрещях от банята – Майко, свърши сапуна! Ще ми донесеш ли един?

Никакъв отговор. Извиках още два пъти, но без резултат. Въздъхнах, измърморих под носа си и на пръсти излязох. Кожата ми настръхна, в коридора беше непоносимо студено. Стъпвах леко по мраморния под, внимавах да не се подхлъзна в локвите вода, които оставях след себе си. Отворих гардероба, където държахме сапуните, но там нямаше нито един. Изпсувах, стиснах юмрук и се върнах обратно в банята. Трябваше да се доизкъпя с шампоан.

- Майка? – извиках отново на излизане, подсушавайки се с хавлията, но и този път не ми отговори. Започнах да се притеснявам. Отидох в хола, където тя прекарваше по-голямата част от времето си, гледайки телевизия. Амара седеше в мекия фотьойл и беше погълната от сериала. Червената й коса се беше разпиляла навсякъде, нежните й ръцете лежаха безпомощно на облегалките отстрани. Изпод нагънатите ръкави се подаваха огнените й татуировки, които започваха от рамото й и стигаха до лакътя.

- Забравих – прошепнах тихо – че сега вървят тези глупости.

Нищо не каза. Никога не казваше нищо, докато гледаше сапунките следобед. Така и не можах да си обясня какво намира в тях, че изключва от възприятията си целия свят наоколо. Може би за малко бягаше от лудостта.

Подсуших се и се облякох. Сложих си онази тениска, от която зелените ми очи изпъкваха. Бях ги наследил от майка ми, както и чара. Навън слънцето грееше силно, времето обещаваше да е топло. Щяхме да посрещнем началото на пролетта с каране на скейт с момчетата, после мислехме да запрашим към бара и оттам вече накъдето ни понесе времето. Притеснявах се да оставям Амара сама вкъщи, но ваканция е. А и днес е сряда, а тя много обича срядата. Понякога се чудех дали и преди е било така, преди да изгуби разсъдъка си.

- Майка, отивам да покарам и после ще ходим на бар някъде… Ще се върна късно, не ме чакай – тя само се взираше празно в кинескопа. Въздъхнах, целунах я по челото и излязох.

Два часа по-късно тя ми се обади по телефона.

- Ало?

- Здрасти, майко – казах аз и отпих от бирата. Приятелката ми се беше сгушила в мен и ми разказваше за някакъв ска концерт, на който е ходила със съученички в събота.

- Ало, чуваш ли ме?

- Да, майко, чувам те.

- Ало… ох, не мога да се оправям с тези телефони! – каза тя и ми затвори. Този път аз я набрах:

- Най-накрая – въздъхна тя – Къде си?

- На паметника, караме.

- Така ли, пънки? И защо не ми го каза това преди да излезеш?

- Казах ти, но ти гледаше сериал.

- Какъв сериал, бе щрудел недопечен, какви са тези глупости дето ми ги говориш!

Усмихнах се. Нямаше смисъл да споря с нея.

- Извинявай, трябваше да ти кажа, че излизам.

- Трябваше ми! Слушай, ще ми вземеш ли един пакет бяло „Боро” на връщане?

- Пуши от моите – казах аз – имам цял пакет неотворена “Карелия” на бюрото в стаята. Точно до кутията на тарантулата…

- Не искам да влизам там!

Забравих. В стаята си един сгъваем син батут. Не е много голям, но е кръгъл, а Амара се страхуваше от сини и кръгли неща. Напомнят й за „отвличането”.

- Ти нямаш ли някакви останали?

- Не.

- Добре, след малко се прибирам.

Приятелката ми се смръщи и се отдръпна:

- Как така след малко се прибираш?

- Трябва да взема нещо на майка – отвърнах аз и я погалих по коляното.

- Ами няма ли да ходим в Дупката тази вечер? Щяло да има някакво парти…

- Ох, знам, ще дойда сигурно. Обаче трябва да се прибера за малко, за да й занеса цигари.

- Добре – отвърна тя, намуси се и отиде при сестра си. Беше се стъмнило, трябваше да тръгваме към бара, но нищо не можех да направя. Амара като дете беше неспособна да се грижи сама за себе си. Оправяше се чудесно вкъщи, но ако излезеше навън сама, имаше вероятност да не се върне. Можеше да забрави пътя, понякога съм я намирал да седи на пейката пред входа с раздърпан анорак в разгара на зимата, защото не можеше да си спомни кой ключ отваря долната врата. Не че си го признаваше. Майка ми беше горда и надменна жена с твърд характер. Преди да се родя е работила в стриптийз бар, но белегът от цезаровото сечение е бил краят на нейната кариера. Баща ми, лека му пръст, беше особено щастлив от този факт. За него стриптизьорството е вид легална проституция и не може да се отрече, че е бил прав.

Тези мисли се прожектираха на прозореца на тролея към вкъщи. По пътя от спирката до нас припявах тихичко песните на Бийтълс, без да ме интересува как ме гледат хората. Жалко, че нямах гласа на майка ми – тя пее страхотно. Понякога, в кротките моменти, докато й правя нещо за ядене, тя започва да припява детски песни или стари рок парчета от нейната младост. Казва, че баща ми е бил голям почитател на класическия рок и че всичките грамофонни плочи в килера са били негови. Което е странно, защото ние нямаме килер, камо ли грамофонни плочи. Но не й противореча, безсмислено е. Според лекарите тя живее в един съвсем различен свят и рядко има контакт с реалния. Това, което вижда, се пречупвало в очите й като през някакъв филтър. Срещала хора, които не са там, помнела случки, които не са се случили. Казват още, че шизофренията е заложена в човек и че при някое тежко психическо сътресение, заболяването се отключвало. Подозирам, че убийството на баща ми е била точно това. Амара все още си мисли, че той е някъде на командировка и че ще се прибере утре. Сякаш съзнанието й е блокирало в една безкрайна въртележка.

Минах през магазина и й купих един стек цигари, а за себе си взех бутилка червено вино. Посечената наполовина Луна, извисяваща се над панелните блокове на “Банишора”, ме обезкуражаваше от едночасовото пътуване обратно към центъра. Нека Ни мрънка после колкото й душа иска. Отворих входната врата. Целият апартамент беше потънал в гробен мрак. През стъклената врата на хола не се виждаше никаква светлина, освен откъслеци от уличното осветление.

- Майко? – плахо светнах в коридора, оставяйки виното на плочките, без дори да се събувам. Влязох в нейната стая и я намерих свита на дивана, завила се във вълнено одеало. Люлееше се напред-назад.

„Отново криза!” – помислих си аз и оставих вратата отворена. Включих лампите, но Амара изсъска нечленоразделно и веднага загасих.

- Спокойно – казах аз с възможно най-кроткия тон – Аз съм, майко.

- Ти?! ЛЪЖЕШ! – извика тя и се сви в ъгъла. Усещах в гласа й страх и омраза.

- Не те лъжа – кимнах утвърдително и се приближих.

- Стой настрана, изчадие адско! Връщай се обратно, откъдето си дошло!

- Аз съм синът ти, майко – продължих да се приближавам с бавни стъпки. Трябваше да седна до нея, иначе тя щеше да продължава да ме възприема като враг.

- Няма да ме вземеш отново! Няма какво повече да ми направите, шибаняци такива! – викаше Амара. От отблясъците на светлините през прозореца виждах сълзите по лицето й. Цялата трепереше. Вече знаех какво вижда – майка ми си мислеше, че е била отвлечена от извънземни, които са я подложили на ужасни тестове. При една от първите си кризи тя изтръгна с клещи единия си зъб, защото мислеше, че вътре има имплантиран чип, който я следи и предава всичките й мисли към кораба на пришълците.

- Не съм от тях – отвърнах аз – Може ли да седна?

Тя ме погледна с присвити очи, изследвайки ме, аз се усмихнах и изчаках да ми кимне. Настаних се до нея, но не я докоснах – в такова състояние тя няма нужда от прегръдки. Прекалено е изплашена от илюзиите си, в които аз съм врагът.

- Купих ти цигари – казах аз и извадих пакета от джоба си. Оставих го на възглавницата между нас, но не й дадох огънче. Тя ги погледна недоверчиво – Нали преди малко ми се обади и ме помоли да ти купя една кутия, майка.

- Обадих се на сина си – кимна тя и забърса сълзите си. Лицето й изглеждаше студено и сиво като камък. Вече не се люлееше. Беше се отпуснала малко.

- Запали си.

- Имаш ли огънче? – попита тя.

- Искаш ли да ти донеса твоята запалка? – Амара ползваше само една запалка, на която имаше доверие. Тя кимна и не откъсваше поглед от мен, докато повдигах дясната облегалка за ръце на фотьойла. Там беше нейният тайник. Извадих мъничък шарен Клипър с котенца, който съм зареждал десетки пъти досега, подадох й го и седнах до нея. Тя въздъхна облекчено, запали си цигара и ме погали по лицето.

- Извинявай, миличък, нали знаеш…

- Знам, майко, знам.

Продължавахме да седим на тъмно, сгушени и гледахме през големия прозорец на стаята. В един от апартаментите в блока отсреща хората боядисваха. Някой простираше, а друг си миеше терасата. Една красива девойка отсреща пушеше цигара, крачеше напред назад по балкона и ръкомахаше, докато говореше по телефона. Ято врабчета прелетя отпред.

- Нали знаеш, че те обичам – каза Амара, гледайки в пепелника – Независимо от всичко, което ти говоря.

- И аз те обичам, майко – отвърнах с изненада аз. Чувал съм, че понякога човек има проблясък на разум и че в такива моменти осъзнава, че е болен. Амара досега не беше показвала такова поведение, не и пред мен. Изпълних се с надежда, че ще поговоря отново с майка си. Толкова ми липсваше.

- Хайде утре като се върне баща ти да отидем да се разходим в парка, искаш ли? – попита тя.

Усмихнах се и я прегърнах. Погалих я по рамото, разроших косата й и я целунах нежно по главата.

- Да, хайде, така ще направим.

Балони и захарен памук

Общ проект с Георги Младенов.

Толкова е студено. Завивам се с одеялото и пак е студено. Прегръщам парното и пак е студено. Обличам се, не мога повече. Ставам, слагам качулката, искам да изляза. Светът се върти около мен, а прозорците са навсякъде, стоят като прозрачен захарен памук. Навън вали призрачнобял сняг и свисти северният вятър. О, той носи снежинки, хиляди снежинки, които се забиват с острите си връхчета по лицето ми и ме вледеняват. Опитвам се да блъсна главата си в някоя стена, но навсякъде има само прозорци, стотици прозорци и няма нито една врата. Протягам ръка и отварям един от тях. Нека скоча през шибания прозорец. Нека да видя улицата, която се крие оттатък.

Лампи, наредени една след друг, лампи от двете ми страни, които сипят като воал пред очите ми карминена светлина. И как може всичко да е без посока? И как може всичко да е само направо и никъде другаде? Не можеш да отидеш нито наляво, нито надясно и не можеш да се отклониш. Искаш да тичаш, за да се скриеш от това ледено жълто сияние на гнусните лампи. Много неудобен прозорец избрах. Може би трябваше да скоча през някои от другите.

Тук живее един клоун. Той работеше в циркът, който имаше представление извън града тази вечер. Карнавалът както винаги пращеше от живот - хора, балони, захарен памук, деца и родители, пъстри светове, а навън беше студено и валеше сняг. Клоунът разказваше забавни истории, на които всички се смеехме. Той имаше една от онези големи и червени усмивки с розови трапчинки и шарени очи, пълни с надежди. Това беше най-щастливият човек на света. Правеше фокуси, разказваше смешки, катереше се по въжетата и падаше от високото в басейни с вода, жонглираше с обувките си… Хората се смееха от сърце и не чувстваха нищо друго освен щастието от мига! И завесата се спусна.

Клоунът нямаше шатра. Той се прибра в града на оранжеви лампи. От входната врата долу потърси своята стая. Нищо не светеше. Качи се горе, влезе, изми лицето си от грима, захвърли дрехите си в гардероба. Шарените стени в неговата стая сякаш бяха бели и той седна в ъгъла, сви се между краката си и заплака. Защо плачеш, попита гласът около него, гласът на едната от хилядите снежинки, която беше преборила скитащото безкрайно лутане из въздуха и бе нахлула ефирно през прозореца като нежна лунна светлина. И той й отговори:

- Защото искам да ми е мъчно, а съм обречен на щастие. Искам да скоча през този прозорец, искам да умра, искам да забравя. Това е моята болка.

Седя долу, скрит зад едно дърво в сенките и наблюдавам неговата стая.
Гледам как клоунът се качва на парапета на прозореца и застава на ръба. Носеше големите си жълти клоунски обувки, беше сложил червения си нос и беше си напудрил лицето. Гол е. Стои прав, стиска с една ръка прозореца и трепери от студа. Стана ми още по-студено като го гледах. Исках да се стопля. Клоунът стои с безизразна усмивка на перваза, а аз го наблюдавам спокойно от долу. И стояхме така доста време.

„Този клоун има нужда от чай”, помислих си аз. Да, има нужда от един горещ чай и нищо повече.

Обръщам се и продължавам да вървя по тези осветени улици, свивам по нова пряка. Не знам какво се крие зад нея. Искам да науча нещо ново, искам да избягам от този безумен свят на усмивки. Тръгвам по тази павирана от радост улица и не знам къде ще ме отведе, но не искам и да знам. Спомням си, че моята цел е да нямам цел. Пътешествието ми е по-важно от крайната дестинация. Каквото и да правя в края на улицата отново ме чака опашката на хората пред касата на цирка.

Тези хора… Искат само едно. Искат да се смеят, искат да разтоварят от негативното, което е натрупано през деня. Облаци се бяха скупчили над и без това сивия град. Мисля си за моя клоун на прозореца. Той е този, който ще отнеме товара от гърбовете им и който ще ги дари с усмивка. Защо го няма, вече е време да излиза на сцената? В този свят като че ли хората не спят, съществува само нощ, осветена от хиляди изкуствени слънца, осеяна с комичните песни на насилствена радост и карнавални картини. Чувам познат смях. Това е моят клоун! Отивам при него толкова близо, че усещам топлия аромат на лайка в дъха му, но той се прави, че не ме вижда. Една снежинка пада на носа му и го пита:

- Защо се смееш?

- Смея се, защото иначе трябва да полудея! – отвръща й той – А лудостта казват е грозна, лудостта била като онази хищна хиена, която ти се смее мрачно в лицето, докато лежиш смъртно ранен в стомаха от заблуден приятелски куршум в пустинята. Казват, че хиената наближава с безмилостна усмивка крехкото ти тяло и се смее. Смее се на заблудения ти опит да оцелееш.

- Това не звучи добре – казва снежинката и се стапя.

Вървя до клоуна по пътя му през гримьорната и го придружавам до завесите. Той излиза на сцената, а светлината на прожекторите като безмилостен бог на съвършенството се кани да го накаже.

Интересен беше този мой клоун, но е време да напускам карнавалния свят. Обръщам се и тръгвам да търся моята улица, онази безкрайно дългата без разклонения. Има я във всеки град, просто трябва да я потърсиш внимателно, преди да я откриеш. А когато я намериш тя се точи ли точи, огромни сгради се извисяват от двете й страни, а пред тях мирно са се наредили през определено разстояние улични лампи. Лесно се познава, но трудно е човек да върви само по нея, защото когато си спомниш, че улиците имат пресечки и тя изчезва. Вместо по нея, осъзнаваш, че вървиш по грамаден блестящ булевард с хиляди кръстовища. И трябва да започнеш отначало. Много трябва да си концентриран, иначе можеш да се загубиш. Аз хич не обичам да се губя из градове, които не познавам. Стигам до моя прозорец, който ме чака на края на безкрая. И се покатервам обратно в него, обратно в моята стая от прозорци.

* * *

Днес не открих това, което търся. И все пак сега е по-топло тук. А утре отново ще опитам през друг прозорец. Не мога да се предам, ако го сторя всичко отива по дяволите. Ще потърся някой прекрасен шезлонг на брега. Той ще е бял, потънал в пясъка, а аз ще легна в него за минута-две. Ще погледна морето. То ще е синьо, безкрайно и красиво. Морето е като мен – изпълнено е с вълни, които постоянно ме предизвикват. Това е. Трябва да се боря срещу вълните, да поема предизвикателствата, защото просто няма избор. Нямам правото да се предам, ще разочаровам твърде много живота във Вселените. Отпускам се назад и усещам как пропадам, а тих глас на клоун ми прошва: „Може би трябваше да си вземеш една бездънна чаша горещ чай за изпът.”

Снимката е оттук.

Фрагмент #2

И стоеше той на ръба на моста, гледайки бурната река, която течеше долу. Слънцето грееше необичайно слабо за майския ден, а гората тромаво пръхтеше от въздишките на студения пролетен вятър. Може би още беше твърде рано. Дългата му коса се вееше във всички посоки, влизаше му в очите, дразнеше лицето му, но погледът му беше закован в бездната долу. Потните му длани стискаха силно металния парапет, дишаше тежко, не спираше да хапе устните си отвътре, местеше краката си назад сякаш всеки момент щеше да се прехвърли обратно. Песъчинки чакъл се сипеха като снежинки изпод обувките му.

Трябваше да скочи. Беше твърдо решен да го направи, защото не можеше повече да чака. Страхът от високото помпаше в тялото му сладък адреналин. Премести поглед върху хоризонта. Планинските масиви обгръщаха реката от всички страни във вековна хватка. Върховете все още спяха под завивки от сняг, който скоро щеше да се разтопи, щеше да се влее обратно в безименните потоци на времето, за да се завърне отново следващата зима. Същият, и все пак напълно различен. Под сивите лъчи на слънцето гората изглеждаше примамливо самотна. Около моста се оплиташе съновна мъгла с аромат на бор. Светкавично тя обгърна всичко в мека гъста белота, от която не се виждаше нищо.

Той затвори очи и стъпи напред в празнотата. Предаде контрола над тялото си на земното притегляне и се остави без протест да бъде повлечен надолу. Вятърът засвистя гръмко в главата му и потопи съзнанието му в бял статичен шум. Адреналинът завладя цялото му същество, всеки мускул беше опънат до скъсване, сърцето му блъскаше гърдите му с бяс сякаш искаше да пробие дупка и да избяга, ръцете му бяха разперени като че ли щеше да прегърне земята.

Усмихваше се, защото времето беше спряло. Мъглата пречупваше пейзажа през изкривен млечен филтър, но полуделите му сетива възприемаха света в неповторима яркост. Виждаше ясно всяко листенце на дърветата наоколо, нищо че бяха в далечните краища на моста. Чуваше силните крясъци на орлите, които плуваха далеч в синевата. Усещаше всяка малка капчица от мъглата – имаха ефирния допир на неделна утрин, обгърната от незрели мечти. Почти можеше да вкуси от планинския въздух.

Прекрасната илюзия за безвремие беше твърде коварна и той искаше да й се отдаде за по-дълго - нищо, че после щеше да потъне в морето от вечна забрава. Но не го правеше за себе си, а за нея. Дръпна силно шнура, който излизаше от раницата му и парашутът се отвори, изсмуквайки го безпощадно от лапите на гравитацията. Чувстваше се като зашеметен. Насочи се към брега на реката. Докато плавно се спускаше отново огледа околността, студеният въздух го изгаряше със страст, а шумът от препускащата река заглушаваше всичко останало. Оплете парашута си и побърза да извади телефона си от джоба. Беше получил съобщение от нея, която гледаше отгоре. Отвори го и се усмихна още по-широко.

Морето на спомените

Двамата тръгнаха по главната улица на града.

- Как пътува? – попита Едно.

- Имал съм и по-добри – отвърна Две и се изтупа.

- Разбирам.

- Продължаваме ли?

- Естествено!

Две слънца унесено грееха в небето. Заливаха света със слаба синя светлина и всичко беше загърнато сякаш в мистична мъгла. Времето обещаваше да бъде топло. Едно и Две поеха с уверена крачка към Морето на спомените. Целият въздух беше изпълнен с многоцветни сапунени мехури, който игриво пречупваха синята слънчева светлина. Те се носеха толкова бавно, че изглеждаха почти неподвижни. Докато двамата вървяха между тях, мехурите вежливо им правеха място и продължаваха безплътно да се реят из пространството. Наоколо се извисяваха масивни високи и изкривени сгради с внушителни заоблени куполи и остри върхове. Приличаха на сталактити – капка по капка хаотично изваяни в архитектурно съвършенство. Двете сенки вървяха забързано по широките обсипани с цветя булеварди и мълчаха. Отстрани бяха засадени дръвчета с шарени листа, от които капеше мед. Медът се стичаше по тротоара и оттам потъваше в мътни сребърни шахти. От време на време срещаха фонтани с причудливи форми, от които изригваше дим в различни цветове. Булевардът изглеждаше безкраен, разстилаше се внушителен като пелерина надолу и надолу към Центъра. Оттук виждаха в края му една шеметно висока кула, която от това разстояние приличаше на тънка игла, пробиваща небето.

- Много е хубаво времето, няма грам облаче – каза Едно.

- Все още спи – отвърна Две.

- Какво ще стане като се събуди? – попита Едно.

- Не знам, не мога да ти кажа. Затова върви по-бързо.

- Разбира се.

Докато вървяха по павираните булеварди, от входовете на сградите излизаха най-различни човешки фигури. Никоя не ги забелязваше, всяка беше тръгнала по своя път с ефирна крачка и безмерна лекота. В ръцете си носеха купове хартия – понякога старателно подредена в папки, понякога хаотично пръсната, а понякога листовете падаха на земята и се стапяха в небитието. Влизаха и излизаха от различните къщи, някой бързаха, други се движеха едвам-едвам, а трети седяха безмълвно и гледаха с празен поглед небето. Понякога две от фигурите се блъскаха и тогава или се сливаха в една нова фигура, или се разпадаха в купчина пепел, която вятърът отнасяше.

Свиха по една от страничните улички. Високите сгради от двете й страни скриваха светлината и мястото беше потънало в приятна сянка. Беше по-хладно от оживения булевард. Плочките бяха разбити и под тях се беше събрала вода. Нямаше нищо друго на тази уличка. Тръгнаха по нея, защото тя водеше към Морската градина.

Първата светкавица озари с брилянтно червено всичко наоколо. Беше се събудил.

- Е, неприятно. Взе ли си чадър? – попита Две.

- Да, но дали ще завали?

- Като нищо. Тази сутрин не е в настроение май.

- Не се тревожи – успокои го Едно и двамата извадиха от джоба на шлиферите си дълги елегантни черни чадъри, с красиви махагонови заоблени дръжки. Първите капки пурпурен дъжд бързо се превърнаха в силен порой. Две протегна ръка и улови в шепата си няколко капки, които моментално кристализираха в изящни диаманти.

- Знаеш ли колко е рядък този вид? Вземи си и ти – посъветва го той.

- Нали уж не трябваше да взимаме нищо? – изненада се Едно.

- Спокойно, дъждът не носи нито идея, нито душа. Той е просто израз на емоция. Хайде, не се страхувай.

- Предпочитам да не пипам – отвърна Едно. Две сви рамена, пъхна диамантите в джоба си и продължи напред. Не вървяха много. Пътят започна да се изкачва и полека се превърна в стръмен склон. Двамата се придвижиха трудно, подкрепяйки се с една ръка на земята, докато с другата се опитваха да държат чадърите си. Трябваше да се борят и със стичащите се вади от пурпурна вода, които превръщаха плочките в хлъзгава и нестабилна повърхност. Изведнъж духна силен топъл вятър, който отнесе чадърите и шапките им.

- Е, поне дъждът спря – изсумтя Едно.

- И краят на улицата е съвсем близо – каза Две и посочи нагоре.

Когато стигнаха върха пред тях се откри страхотна панорамна гледка – бяха стигнали Долината на мостовете. Стотици малки каменни мостове водеха от градския пейзаж към една безкрайна зелена поляна. Някои от мостовете свързваха директно едната среда с другата, други оставаха безцелно да висят недовършени във въздуха, а трети просто левитираха в празното пространство, без да свързват нищо. Едно и Две поеха надолу. Тръгнаха по един нагънат мост, който се виеше като корабен възел нагоре и надолу. Беше лесно да се загуби перспектива. В един момент над главите им зееше огромната пропаст, която разделяше двете половини.

- Виж, какъв е този горящ мост? И защо води към дълбокото? – попита Едно.

- Не знам – отвърна Две.

Мостът беше целият потънал в пламъци, които бушуваха по-силно, колкото по-дълбоко се спускаше. Едно се вгледа внимателно – много хора тръгваха надолу по него, но много малко се изкачваха обратно горе. Колкото по-навътре се спускаха, толкова повече се деформираха. Едно можеше да се закълне, че видя хора с няколко крайника, хора с криле или с глави на животни, а понякога по моста сновяха само безформени образи. Нямаха много възможност да се вгледат повече, защото прекосиха в другата страна, в Гората.

Навсякъде ухаеше силно на бор. Най-различни и странни дървета растяха по тези места. Всичките им цветове обаче се сливаха в едно меланхолично зелено и огряваха околностите със спокойствие. Две забеляза сенките на няколко интересни животни, които бързо се скриха в дълбоките прегръдки на Гората, но той усещаше впитите им погледи в гърба си.

- Насам – посочи той.

Гъстата горска растителност полека отстъпваше. Скоро вече почти не останах дървета, а само ниски храсти. Когато стигнаха Плажа, двете сенки се усмихнаха. Тръгнаха по неопитния пясък, а следите от стъпките им веднага се заличаваха. Едно се наведе до искрящо синята вода и докосна повърхността й. Образуваха се мънички вълнички, които бързо се сляха с течението.

- Тези спомени са все още пресни – каза той на Две, който стоеше прав и гледаше.

- Трябва да тръгнем в тази посока – отвърна Две.

Водата постепенно променяше цвета си и много скоро заприлича повече на пулсираща снежна маса, отколкото на море. Двете сенки се спогледаха одобрително и извадиха няколко шишенца от вътрешния джоб на шлиферите си. Започнаха да ги пълнят с бялата вода. Седнаха на пясъка, пиха жадно и съзерцаваха в тишина околната среда. Слънцата тук грееха в небесно жълто и бяха започнали своя танц към залеза. Нямаха много време. Отидоха отново до Морето и пълниха шишетата си, докато бялата вода не изчезна и на нейно място се появи една безцветна невидима течност. Увериха се, че са взели всичко и поеха по обратния път.

Изведнъж Едно спря и се огледа. Цветът на водата тук беше мътно черен, приличаше на гъст катран.

- Това не беше тук, когато идвахме – каза той.

- Тук си беше – поклати отрицателно глава Две – просто ти беше много гладен и не го забеляза.

Едно се наведе, потопи пръст вътре, а черната слуз полепна по него, изгаряйки леко кожата му. Докосна я с върха на езика си и сърцето му се сви от болка. Водата беше горчива, изпълнена със сълзи и страдание, имаше вкус на мъка и разбити надежди.

- Тези спомени имат ужасен вкус! – извика Едно.

- Да, но още са пресни – посочи към водата Две – Виждаш ли как бълбука? Даже в момента той си мисли за това.

Едно извади малко шишенце от джоба си и се наведе към водата. Две извика силно, хвърли се към него и успя да го събори на пясъка. Шишенцето се изтъркули във водата и изчезна с пукот в облаче дим.

- Полудя ли? – изкрещя Две.

- Този спомен е твърде болезнен, не мога да не се намеся! – отвърна Едно.

Две въздъхна, погледна Едно в очите и безмълвно стана. Изтупа си шлифера и помогна на другата сянка да се изправи. После тръгна по пясъка към Долината на мостовете. Едно го гледаше неразбиращо и побягна след него. Стисна го силно за ръката:

- Какво има? Защо ми обръщаш гръб?

- Ти чувстваш – отвърна с усмивка Две. Едно продължаваше да не разбира.

- Ти не трябва да чувстваш – продължи Две – Само една Душа може да чувства. Двамата с теб поехме по различен път. Ти вече не си с мен.

Едно пусна безсилно ръката на другаря си и остана на място. Две тръгна по пътя, от който бяха дошли. Отдалечаваше се бавно, нещо му тежеше, но продължаваше уверено да върви напред. Едно седна на пясъка и погледна Морето. Бръкна в джоба на шлифера си и потърси шишенцата със спомените, но откри само един златен револвер. Знаеше какво трябва да направи. Силното ехо на изстрела разтресе целия плаж. Тялото на Едно се изпари и се превърна в безформен облак от сънени нишки.

Сега само трябваше да открие изход от това тяло и да намери свое.

Общи условия

„Приемам”. И продължавам. На Стефан му беше пределно ясно, че никой не чете „Общите условия”*, когато инсталират нова програма на машините си, макар и с огромни букви да е написано още в заглавието – „МОЛЯ ВНИМАТЕЛНО ПРОЧЕТЕТЕ ТОВА СПОРАЗУМЕНИЕ”. Което беше разбираемо, но и малко тъжно. А може би в това беше идеята – един Господ знае какво пише вътре…

До Коледа 2010 потребителят се задължава да пренесе роднина по свой избор в жертва на бога Ра. – Приемам.

Microsoft запазва правото си да изпрати група черни нинджи да Ви изнасилят, докато спите. – Приемам

Потребителят се задължава безвъзмездно и безусловно да предостави данните от кредитната си карта. – Приемам.

Стефан се усмихна. Част от неговата работа беше да пише тези „Общи условия”. И това обичаше най-много, защото винаги вмъкваше нещо от себе си, скрито в мътилката на юридическия език. Веднъж дори успя да побере легендата за Финли Шепърд и високосните години в договор от повече от двеста страници. След десет години стаж беше сигурен, че никой не беше забелязал – все пак още имаше работа, нали?

Първо започна с малки изречения. Случайни мисли, които му с въртяха в главата или беше прочел в любимия си блог. Постепенно тези изречения прераснаха в кратки лирически откровения, които еволюираха в много красива проза. Разкази за детството му, интересни истории, които не му даваха мира, любовни писма до жена му, която обичаше до състояние на абсурд, диалози с починалия му баща, приказки за децата, които никога нямаше да има... От носталгия винаги пишеше на български, макар и с латински букви. Половината думи бяха избистрени с 4-ки и 6-ци - малък експеримент дали на някого би му направило впечатление, че изведнъж текстът е станал още по-неразбираем. Беше публикувал стотици такива творби, които се разпространяваха в безумен тираж, достигаха компютрите на хора от цял свят и оставаха напълно изгубени. И Стефан ги обичаше всичките, колкото и нескопосани да бяха те.

В офиса отдавна беше пусто. В сградата бяха останали само чистачите и охраната. Никой не го безпокоеше, защото знаеха, че той често оставаше до късно. Стефан стана от бюрото си и загаси лампите. В широкия му кабинет изведнъж стана още по-самотно – бледата светлина от улицата се прокрадваше по мебелите, безмилостно разпокъсана на огромни безформени късове от тъмнината. Последната му творба беше написана и се беше сгушила някъде из „Общите условия”. Стефан по-късно щеше да я препрати към софтуерния отдел за обработка. Наля си чаша от любимия скоч и погледна през прозореца. Някъде в далечината зад хоризонта на залязващото слънце беше България. Силиконовата долина спеше обгърната в монотонно жълтеникаво-оранжев ухание, заради което небето беше пусто и безлико. От толкова високо местността изглеждаше непонятно спокойна. Една чудесна илюзия. Гигантите спяха. Петък вечер всеки искаше да е колкото може по-далеч от работа, а Стефан се чувстваше прекрасно в прегръдките на самотата.

Телефонът в ръката му гальовно измърка.

Изненада се, че още го държи. Откакто му се обадиха, че Анджи се беше предала, май го беше стискал несъзнателно през цялото време. От няколко месеца жена му лежеше в болницата. За нея надежда нямаше и Стефан си мислеше, че няма да му толкова тежко, когато научи неизбежното. В началото се ядосваш, протестираш, не можеш да разбереш „защо на мен”, губиш вяра…после се появява надеждата. Може би тя ще успее, може би ще се пребори…само може би…но накрая реалността впива зъби в сърцето ти и те изяжда отвътре. Когато Стефан научи за смъртта й тази вечер се почувства кух. Празен. Нищожен и абсолютно сам. И той не беше до нея, когато тя си замина. Тя не искаше – изгони го. „Отиди на работа, не се тревожи за мен! Утре ще ме видиш пак”. И му се усмихна. С нейната мъдра усмивка. Която не търпеше противоречие. Устните му се разтрепереха, краката му омекнаха и се подпря на огромния прозорец. Но беше намерил решението – малко шишенце, пълно с тежки приспивателни. Искаше само да се наслади за последно на скоча.

Телефонът отново извибрира. Имаше мейл. Ако беше друг ден, сигурно щеше да го отвори. Но не и днес. Захвърли телефона в коша и се отпусна в коженото си канапе. Без да се замисли изсипа половин шепа от мъничките жълти хапчета и ги прокара с последната глътка скоч. Отпусна се. Зачака. И после всичко потъна в бял мрак.

* * *

Какво е това странно усещане? Нещо му убиваше на гърба. Опита се да се завърти, лека-полека започна да усеща отново тялото си. Гърдите му тежаха, дишаше тромаво, беше напълно отпаднал. Не можеше да се движи. Стефан лепкаво отвори очите си. Странен непознат бял таван, ужасно флуоресцентно осветление и откъслечни мисли. Бавно сведе погледа си надолу – от ръцете му стърчаха прозрачни тръбички, заглушено чуваше монотонното писукане на пулса си, а горещината допълнително замъгляваше съзнанието му. Оттук нататък всичко беше ясно.

---

* Или така наречените End-User Licence Agreements (Лицензионно споразумение за крайния потребител) – онзи дълъг текст в началото на инсталацията на всеки софтуер, с който трябва да се съгласите, преди да продължи инсталацията.

Има една скала

Има една скала – като тръгнеш с кола по Ломско шосе в посока Костинброд, минаваш Околовръстното, малко преди Волуяк свиваш в дясно по един разбит чакълест селски път и караш още десетина минути, докато не стигнеш до едно разклонение. Оттам вече ще трябва да поемеш пеш, през малка горичка, която плавно се изкачва по един изключително алогичен хълм. От скалата, покрита с пухкав жълтеникав мъх, се разкрива очарователна гледка към София. И не толкова към града, колкото към Витоша. Веднъж на високосна, когато меката светлина на залеза се впие в следобедната есенна мъгла, обгърнала масивното планинско било, цялата планина засиява в мистичния червеникав оттенък на нестинарското огнище. И когато слънцето се скрие, светлините на града като танцуващи светулки, непрекъснато жужат под сърдитите скали. Задухва студен вятър, може би от север, придърпваш якето си нагоре, тихо се сгушваш в топлата вълнена подплата, но никога не можеш да отлепиш поглед от магическото спокойствие на планината и кротката лудница на града.

- Дали хората там въобще обръщат внимание на всичко това? – попита замечтано някой.

- Ще ми се да вярвам – отвърна друг – че някъде из уличките, има човечец, който е спрял за миг, с две тежки торби в ръце, погледнал е на юг и е успял да хване точно този рядък момент, когато светлината пада по точно този начин и се е замислил, макар и само за миг, че това е адски красиво.

- Трябва да го вярваш, иначе няма смисъл – прошепна трети.

- Колко време ще седиш на този студ и ще съзерцаваш тъмнината? – сърдито измърмори четвърти и се тупна в тревата.

- Колкото трябва – отвърнах аз – Искаш да си ходим ли?

- Ами не, ама виж как духа!

- Ей сега тръгваме – прекъсна го някой.

- Но аз искам да остана! – изпротестира друг и се приближи към ръба на скалата.

- Ще паднеш – извиках аз.

- Няма начин! Аз никога не мога да падна.

Нощта обещаваше да е дълга. Меланхоличното сияние на града беше кацнало като купол над София. Дишаше нежно и отблъскваше елегантно чара на звездите. Оттук можеше да се видят всички съзвездия – Херкулес, а над него се извисяваше Дракон. В опашката му сгушена лежеше Малката мечка и мъркаше доволно. И Полярната звезда, разбира се, около която се върти целият свят.

- Знаете ли, че погледнато от друга планета, Орион или което и друго съзвездие не изглеждат по този начин, по който ги виждаме ние? – обади се тих женски глас.

- Знам, че тази вечер ще има дъжд от падащи звезди! – казах аз и се сгуших още по-дълбоко в якето си.

Всяка година идвах тук, за да гледам дъжда. И всяка година, когато първите сребърни ивици жадно разкъсат нощното небе, си пожелавах само едно единствено нещо. Желаех го толкова силно и винаги, на всяка падаща звезда си го пожелавах още по-силно и по-силно. Наближавше полунощ, не съм усетила как лети времето. Скоро трябваше да започне, дали не съм го изпуснала? Не, ето я първата! И втората! И третата! И после нищо – звездичките просто се усмихваха като малки сълзички иззад безкрайността, здраво залепнали по местата си. Слава богу, че този път нямаше Луна. А и вятърът тази година беше много по-кротък. Едвам се полюшваха клонките на голите дръвчета. Някъде отдалече се чуваше вода – сигурно беше реката на язовира. Но иначе бе плашещо тихо – трябва да се опиташ само да игнорираш шума от разговорите. Изведнъж мъничка експлозия прониза тъмнината със зелена светлина, тънката ивица дим от двете й страни беше почти незабележима. Това май беше най-голямата падаща звезда, която съм виждала. И отново започнаха – тук и там, стотици мънички кристали проблясваха рязко и се стапяха безпаметно в нищото. Цялото небе, сякаш прочистено от студа, се озаряваше от хилядите космически камъчета и песъчинки, които без протест, без болка и може би без мисъл, изгаряха щастливи и се превръщаха в снежинки невидим прах.

- Моля те – шепнех си тихичко аз със затворени очи всеки път, когато ги видех – моля те с цялата си душичка, моля те, накарай гласовете да изчезнат!

Кой е Дани Николов?

Дани Николов. Няма човек, който поне малко да се е интересувал от модерната българска литература през последните десет години и да не е знае това име. Когато ми възложиха да напиша тази статия бях едновременно развълнувана и малко уплашена, че няма да успея да разкрия личността на творец от неговия калибър. Да не говорим, че моята гледна точка е всичко друго, но не и обективна и безпристрастна. Затова се свързах с неговите близки, за да се опитам да разбера как го възприемаха те. Истината винаги е някъде по средата. Започвам с поетесата Антоанета Маринова, настоящ директор на фондация „Стефан Георгиев” – жената, която го откри за света:

„Когато за пръв път се запознах с Дани, бях само член на журито към конкурса, но още тогава знаех, че има нещо специално в него. Да, разбирам напълно колко клиширано звучи това, но интуицията ми никога не ме е подвеждала преди и винаги съм разчитала на нея в търсенето си на таланти. Повечето участници изпращаха творбите си или по е-мейл, или по пощата. Но Дани дойде при мен, никога няма да го забравя, влезе плахо в стаята – високо, сравнително слабо, леко прегърбено момче, с избелели дънки, скъсани кецове, бяла тениска с някаква странна щампа на нея и с една черна бейзболна шапка. Поздрави ме учтиво и набързо ми обясни защо е тук. Извади от джоба си малко, изпокъсано тефтерче и ме попита дали искам да чуя някой от неговите разкази. Съдба ли беше, но по същото време имах важна среща с г-н Георгиев, за да обсъдим някакви съдебни проблеми с фондацията. Час по-рано обаче ми се бяха обадили по телефона, за да ми кажат, че срещата отпада. Принципно щях да го насоча към отдела, който приема разказите, но не виждах смисъл да го лъжа, че съм заета. Откровено не очаквах нещо такова. Изумително беше за младеж на неговата възраст да пише по такъв зашеметяващ начин! Когато го попитах защо не е пратил разказите си по пощата, той ми се усмихна и каза, че предпочита лично да представя творбите си пред хората. Веднага го добавих в конкурса и не беше изненада, че грабна първата награда.”

Дани бе роден в София, живееше при разведената си майка в малка гарсониера в Мусагеница. Баща му ги напуска, когато той е малък и така не се връща. Въпреки многократните опити на българското правосъдие да го открие, резултати от търсенето няма. Утежненото финансово състояние на семейството като че ли е катализатор в развитието му като писател. За детството му ни разказва майка му, Силвия:

„Дани никога не се е отличавал от другите деца с каквото и да е било. Като малък си водеше дневник, но адски много държеше това да остане тайна. Никога не съм чела какво пише вътре - уважавах личното му пространство. Понякога идваше и ми четеше разни негови неща, но не е било нищо повече от детски истории – разказчета с героите от филми, компютърни игри и други такива. Съветвах го да чете повече книги. В училище също не изпъкваше. Оценките му бяха добри, но в никакъв случай не бяха отлични. Дори и по литература едвам креташе, та понякога се е налагало аз да му пиша преразказите. Въпреки това сам, без уроци, успя да избута изпитите след седми клас. Беше лъчезарно дете, но винаги сериозно. Дани взимаше живота много,много на сериозно!”

Завършил е 35-то СОУ. Там той среща голямата си любов, Петя Михайлова, с която прекарват заедно четири години. Успях да я издиря и след като ми затвори първия път телефона и игнорира последвалите ми обаждания, една вечер самата тя ме потърси и ми сподели:

„Не бях срещала човек като него. Никога. Толкова беше спокоен, толкова беше над нещата и винаги се усмихваше. Дани беше в пъти по-умен от повечето в даскало, нo никога не го натрапваше на хората, никога не се опитваше да се докаже колко е велик. Може би затова се харесваше на всички учители. Смея да твърдя, че те го обичаха като свое дете. Запознахме се на един рожден ден, беше зимата. Беше навалял сняг до кръста и продължаваше да трупа. Пушех на терасата и гледах как снежинките падат под светлината на уличните лампи и си мислех колко мъничка и напълно безсилна беше всяка снежинка, а какви поразии правеха взети заедно. Тъкмо се бях скарала по телефона с тогавашния ми приятел от Бургас и се дразнех на себе си, когато Дани дойде, безмълвно погледа малко булеварда и ми каза точно това, което си мислех преди малко. Буквално си изтървах цигарата на земята и зяпнах. Прекарахме почти цялата вечер на терасата въпреки кучия студ навън. Тогава го целунах за пръв път, не можах да се сдържа. Имаше нещо уникално в него, така силно не бях се чувствала привлечена към мъж никога досега.”

Бурната им връзка очертава и неговия творчески път. Петя го подкрепя и насърчава да се занимава с писане. Самата тя рисува, при това, много добре. Според скорошни слухове, Петя пази няколко негови портрета, но тя продължава отрича подобни твърдения. Ако обаче това се окаже вярно, всяка една от картините би се продавала на зашеметяваща цена. Въпреки общите им интереси, връзката им не е лишена от проблеми – стигат до момент, в който се карат почти ежедневно. И двамата започват тайно да водят паралелни връзки, което напълно срива и малкото останало между тях. Ревността им води само до едно…

„Когато се разделиха, Дани го преживя много тежко. – споделя майка му ­– Той е силно момче, никога не го е показвал, но аз го виждах как се изяжда отвътре. Приятелите му твърдяха, че е било за по-добро. Самият той го мислеше, но не спираше да страда за нея. Пое по много лош път – алкохол, жени, наркотици. Самоунищожаваше се, беше зарязал висшето си, не ходеше на работа. Беше се превърнал в някакво мекотело. Не можех да го гледам повече така.”

Силвия изпраща сина си за половин година в Австрия по студентска програма за обмен. Там Дани преоткрива наново света. Това е едно от личните съобщения, които праща на свой приятел:

„Виена! Не мога да опиша колко у дома се чувствам тук! За пръв път от толкова време насам усещам отново себе си – ходя на театър, на изложби, говоря си с разни поети, пиша!!!! Човече, не искам да се връщам никога!”

Дани се прибира в България с дебела тетрадка разкази, които впоследствие биват публикувани в легендарната книга „През тъмния прозорец”. Някъде след завръщането си написва и разказa „Чупливо”, с който печели конкурса „Стефан Георгиев”. Стипендията, която осигурява фондацията, му помага да се стабилизира. Феноменалният успех на първия му сборник с разкази го превръщат безусловно в един от най-големите български автори на XXI век. По думите на проф. Николай Петров, преподавател в катедрата Българска фиология на Софийския университет:

„Дани Николов бе глътката свеж въздух, за която се бореше нашата литература от близо двадесет години! След цялото безобразно количество долнопробна проза и поезия, която ни зари в годините на Прехода, сборникът „През тъмния прозорец” се превърна в класика още в мига, в който излезе на пазара. Все още не мога да повярвам, че умът на един двадесет и петгодишен човек може да създаде такива невероятни картини. Да не говорим за житейската мъдрост, събрана в тези редове, поднесена по толкова елегантен и прост начин. Но това не означава, че се разбира лесно. Никой не може да твърди, че е разбрал за какво става дума в тези разкази. И до ден днешен си остават една енигма, която може би чак бъдещото поколение ще успее да разгадае. Мисленето на този човек бе с години напред във времето, а всички ние се опитваме да видим през неговите очи.”

Вечерта на шестнадесети юни, Дани излиза от дискотека „Орион” в Студентски град, за да си купи цигари. На входа е посрещнат от Петър Стефанов, Георги Тотев и Огнян Желязков. Те, пияни до безумие, го обграждат и започват да го блъскат и обвиняват, че свалял приятелката на Петър и че му се пишело много лошо. Повалят го с юмруци на земята и го ритат като бездомно животно в ребрата и главата. Охраната остава безразлична. Безпомощно момиче става ням свидетел на случката и се впуска да помогне на Дани, след като другите трима си тръгват. Според парамедиците, когато те пристигат, той е вече мъртъв:

„Беше ужасна картина! Тялото му беше свито на две, в опит да се предпази от ритниците, които са се сипели отгоре. Цялата земята около него беше пропита в кръв. Горкото момче, нямало е никакъв шанс. Много грозни гледки бях виждал през годините, но никога нещо такова, и то причинено нарочно от човек.”

Дани Николов е убит няколко дни преди да навърши 27. Зад себе си оставя около стотина недовършени разкази, които се очаква да бъдат публикувани посмъртно. Но дали някога ще успеем да разберем какво наистина е искал да ни каже с тях, може ли някой да предположи какво го чакаше за напред? Истината е, че Дани виждаше света в цветове, които за нас просто не съществуват. Измерения на пространството и времето, които само той разбираше и се опитваше да ни ги опише с думи прости. Но естественият подбор погуби едно от най-големите имена на модерното изкуство. Днес, седем години след смъртта му, пиша тази статия не само, за да си припомним заедно един от героите на България, но и за да отдам чест на мой много близък приятел. Почивай в мир, Дани. Обичам те.