Плисъкът на вълните

„Да се поразходим? – попита Катрин.

„Единият крак пред другия – отвърна той – през поляни и мостове...”

„Дългият път към вечността”,Кърт Вонегът

Плисъкът на вълните

Почукване? В този час? Тя отметна завивките на леглото си и с мудна и сънена крачка тръгна към врата на стаята си. Живееше в малък апартамент в центъра на града. В единия му ъгъл се намираше леглото й, някъде по средата се мъдреше масата, а в дясно стоеше бюрото й. Протегна се и погледна към часовника. Часът беше три и десет. Кой, за Бога, би безпокоил човек в три и десет?! Отиде към вратата.

- Ей сега! – извика тя и тръгна към банята, за да измие очите си и да пие вода.

Настоятелно двойно почукване. „Добре,добре идвам!” Хвана топката на вратата и погледна през шпионката. Отпред спокойно стоеше млад мъж,облечен в черен шлифер. Носеше очила с тънка черна рамка,беше нахлюпил бялата си зимна шапка до веждите и кротко гледаше към вратата. Тя се усмихна, защото веднага го позна. Но по-важно бе чувството, което изпита в този момент – прекрасното чувство на любов, което караше сърцето й да тупти, заради което тя се усмихваше всеки път, когато го видеше, заради което те бяха толкова добри приятели.

Четвърто почукване. Леко трепна, защото се беше унесла в мисли и отново в сън. Ключалката прещракна. Тя отвори врата и с усмивка го прегърна. Той и отвърна със същото. Студените му ръце караха голата й плът под сатенената нощница да потръпва. Вълна на удоволствие мина през нея.

- Хей, какво правиш в този късен час тук? Искаш ли да влезеш?

Той кимна и се шмугна в малката стая. Огледа се и разтърка ръцете си, за да ги стопли. Навън беше невероятен студ. Зимата и този път беше безпощадна. Дълбоки преспи покриваха улиците, а колите бяха затрупани под няколко сантиметра сняг. Тя затвори вратата след него и се шмугна обратно в леглото си, за да се стопли. Беше толкова приятно да се сгуши в завивките си. Той й се усмихна мило и тя му отвърна на същото.

- Така и не ми каза за какво си дошъл – каза тя. Само главата й се поддаваше през няколкото ката одеяла.

- Просто наминавах през квартала и реших да те изкарам на разходка.

- Сега ли? - отдавна беше свикнала с гениалните му идеи, но тази й се стори малко абсурдна. Въпреки че като се замисли осъзна, че страшно много би искала да се разходят заедно, просто защото искаше да прекара повече време с него.

- Не мога да изляза така – отговори прибързано на предложението му, осъзнавайки че това беше може би най-глупавата реплика, която можеше да каже, но все някак си трябваше да наруши мълчането. Той се засмя от сърце и каза:

- Е, можеш, но няма да ти е особено приятно. Хайде, навън е прекрасно. Сложи си нещо и да се поразтъпчем малко. Единият крак пред другия...

Тя се усмихна топло и се надигна от леглото. Имаше божествено тяло с невероятно красива и гладка светла кожа. Той тайничко я погледна, а в душата му трепна възбуда. Тя се отправи към банята и шумно затвори вратата. Не искаше да я смущава, докато се преобличаше, въпреки че даваше мило и драго да я види гола отново. Представи си прелестната й фигура, леко настръхналите й гърди, стегнатия й корем, божествените й крака...

- Готова съм!

- Изглеждаш страхотно! – отвърна той, след като тя излезе от банята. Беше си сложила един шарен пуловер и най-обикновени плътни зимни дънки. И все пак...Тя облече дебелото си бяло яке, обу кафявите си ботуши и двамата излязоха навън.

Наистина беше божествено красиво! Снегът покриваше всичко наоколо. Светлината от уличните лампи се отразяваше в него и трептеше в абстрактно синкаво сияние, което създаваше атмосфера на пълно спокойствие и блаженство. Небето беше кристално ясно, звездите игриво примигваха, а лунната светлина романтично галеше снежната покривка. Студеният въздух щипеше лицата им. Няколко котки се бяха сгушили една до друга на отвора на шахта, под която къркореха тръбите на парното. Стъпките им хрускаха по прясната снежна покривка и оставяха дълбоки следи в преспите. Няколко минути вървяха в мълчание. Първа проговори тя:

- Прекрасно е, нали? – той кимна в отговор и продължи замислено да гледа в далечината. Сякаш се взираше в бъдещето, където се криеше нещо. Тя му беше приятелка от много време и го познаваше добре. Можеше да разбере кога нещо го тревожи. Усмивката на лицето й изчезна и на нейно място се появи онова притеснено изражение, за което той й се беше подигравал толкова много пъти.

- Какво има? Каква е истинската причина да ме изведеш навън?

- Исках да се поразходим...

- Моля те – промълви тя и спря под една улична лампа – Не те позн...

Не успя да довърши изречението си, защото той я грабна и я целуна. В първия момент тя беше изненадана, но после затвори очи и го прегърна през врата. Времето за тях спря. Колко пъти си беше мечтала за този миг! Сърцето й биеше с бясна скорост, а лицето й беше пламнало от удоволствие. Имаше толкова меки и топли устни... След цяла вечност, той се откъсна от нея и я погледна. В очите му се четеше радост и тъга. Усмихна се криво и каза:

- Знаеш ли от колко много време исках да направя това.

- Не – отвърна тя – но знам аз от колко много време исках да направиш това.

Целуна я още веднъж. И отново. И пак. Всяка целувка беше по-хубава и по-прекрасна от предишната. Всеки допир на ръцете му до нейното бяха по-нежни от каквото и да било. Всяко нейно докосване до неговото тяло беше като от ръка на ангел.

- Нека да вървим – каза той и тя го последва. Ходеха още малко, докато не стигнаха морето. Няма нищо по-красиво от морето през зимата. Нищо не можеше да се сравни със спокойствието, което то излъчваше тогава. Нямаше го онова бясно жужене на огромни маси хора, които се стичаха на талази към брега. През зимата то беше само и никой не му досаждаше. Пясъкът беше покрит със сняг. Морските вълни пируваха в чест на своето могъщество и се блъскаха силно в каменистия бряг. Двамата стъпиха на плажа. Пясъкът плахо надникваше под следите от стъпките им. Тя знаеше, че той обожава морето. Понякога се чудеше дали затова остана след завършването в града. А може би беше заради нея? Каква хубава мисъл! На лицето му се изписа онзи замечтан поглед, с който той гледаше вълните. В него се четеше надежда и оптимизъм, беше зареден с енергия и жажда за живот. Той я погледна, а тя му се усмихна и го целуна.

- Обичам те – каза й той.

- Аз също те обичам – отвърна тя и го прегърна силно. Очите му се напълниха със сълзи,които се стекоха по ледените му бузи. Тя го погледна с недоумение. „Защо плачеш? Какво се е случило?”. Той поклати отрицателно глава и двамата седнаха на брега. Беше студено.

- Мислиш ли, че след като умрем душите ни продължават да съществуват? – попита я той, гледайки разсеяно вълните.

- Не само го мисля, но и го вярвам – отвърна убедено тя, без да знае каква игра се опитваше да играе.

- А когато умрем, запазваме ли спомените си и чувствата си?

- Да.

- Ти ще ми липсваш най-много – каза той, откъсвайки поглед от морето и поглеждайки я право в очите.

- Защо? – попита го тя, въпреки че в главата й започваше да назрява някаква идея за случващото се. Но на нея й бе отредено да приеме грозна, гротескна форма, което бе недопустимо, защото лошите неща се случваха на другите.

- Защото аз... – няколко сълзи се стекоха от очите му – защото аз умирам! Животът ми свършва...

- Хей,не говори така! – погали го тя по лицето, избърсвайки сълзите. Голяма буца беше заседнала в гърлото й – Даже не си го и помисляй!

- Откриха ми тумор в черния дроб. Злокачествен е. Може би ще имам няколко месеца ... ако изкарам късмет...

Цялата изтръпна. Ръцете й увиснаха във въздуха до лицето му и трепереха, но не от студа. Сълзи потекоха от очите й. Силният плисък на вълните се превърна в досадно монотонно бучене като бръмченето на пчела. Искаше да каже нещо, но в гърлото й беше заседнала тежка буца. След дълго като вечност мълчание, тя се събра сили да попита:

- Няма ли...?

- Не – отвърна той, гледайки хоризонта. След няколко часа оттам щеше да изгрее слънцето и да стопли поне малко скованата от студ земя.

Времето се нижеше бавно в мълчание. Изведнъж, плачейки, тя започна да го удря с юмруци по рамото. Крещеше само една малка думичка ‘защо’, а после го прегръщаше и продължаваше да стене глухо на рамото му.

- Защо, за Бога, дойде при мен, само за да изчезнеш отново?!

Той не отговори. Погледна пясъка, после погледна нея и я прегърна силно до себе си. Целуна я. Усети топлите сълзи, усети соления им болезнен вкус, усети цялата тъга и жесток протест събран в тях. Не знаеше какво да каже, защото тя беше права. Защото и двамата съжаляваха за пропиляното време, когато любовта им беше скрита дълбоко и тайно, защото приятелството беше по-важно. Но не съжаляваха за случилото се. Той прокара пръсти през косата й и се усмихна. Целуна я отново.

- Имаме цялото време на света!

Тя го погледна уплашено и после се засмя. Избърса мокрото си лице с ръкава на якето и продължи истерично да се смее, а после се хвърли в прегръдката му, само за да заплаче отново. А вълните се разбиваха с невероятна мощ и с гръмовен звук в съседните скали, разпилявайки се на милиони малки капчици, само за да се слеят отново с вечността на морето...

Лятото на 87'ма

Лятото на 87’ма. За пръв път, откакто се случи, се чувствах зареден. Винаги съм се изумявал на способността на човешкия ум да преодолява всякакви травми, независимо колко жестоки са те. Пълен с енергия, излязох в късния следобед на осми август от блока. Софийското слънце препичаше жарко. Въздухът трептеше нервно над нагорещения асфалт. Запътих се към съседния блок. Карнавалът започваше!

Срещата им винаги беше на старата беседка пред входа на Станимира. От три години не беше излизал. Слънцето му причиняваше болезнена носталгия, макар и приятно да галеше кожата му. От сенките на дървото над беседката се чуваха смесени смехове и странни звуци. Мартин се промуши под дупката в телената ограда. Изведнъж настъпи интересно мълчание – четирима младежи безмълвно наблюдаваха разиграващата се пред очите им сцена. Сцена, която всеки тайно си бе представял в жестоките и самотни вечери на големия град...В очите им бе изписана плаха радост – едно безполезно желание за самоконтрол, защото никога не можеш да скриеш себе си.
Младо момиче извика нещо неразбираемо и се озова в прегръдките на Мартин. Времето за тях спря – всеки чакаше с нетърпение да види какво ще се случи. И когато Марти прегърна Станимира и кротко положи глава със спотаена усмивка, цялата тълпа въздъхна облекчено и с радост се приближи към двамата, за да ги прегърне. След кратко поздравяване и разменяне на любезности, петимата се насочиха към покрива на блока. Петя и Мария се отбиха през магазина, за да се снабдят със студена бира. Горе светът ги поздрави с бурен и горещ южен вятър.
Настаниха се удобно на тяхното си местенце, отвориха бирата и шумно вдигнаха наздраве! Сянката на големия град изсъхваше пред очите им. Слънцето на пръсти се спусна към края на света и изчезна от лятното небе. Градът се удави в мъгла от изкуствена светлина. Малкото звезди пулсираха като безбройните очи на чудовището, което ни гледа от Космоса всяка вечер. Някой го наричат Бог.

- На теб се пада честта ,Марти! – каза Петя и ми подаде първата неотворена бутилка с бира.
- Твърде късно е да съжаляваме за грешките си – отвърнах аз и отпих страстно. Нищо вече нямаше да е същото, защото си търсихме друго място от това, на което се въртеше целият свят. Искахме да избягаме от задушаващата прегръдка на нещастията, които ни сполетяваха всеки ден. Отпуснахме се на рамото на нощта.
На върха на стария 57-ми блок в „Гоце Делчев” всеки говореше за своя психедиличен трип, наречен живот. Слушах еротични разкази за майките на вселените, за края на света, за иронията на смъртта. Не ми се разказваше. Просто се радвах, че съм тук с тях, след всичко което ми се случи и след цялата болка, която трябваше глухо да притискам дълбоко в наранената ми душа.
- Отивам да пусна една – казах аз и се насочих към отводната тръба.
А после? Сигурно е било сън...на живо...но не беше сън, не го чувствах като сън. Беше твърде реален и детайлен, за да бъде сън...или това е бил изпърженият ми мозък, който вече не прави разлика между сън и реалност – все пак ме намериха припаднал, опитващ се да изкатеря нещо като стълба.
Защото видях елф...(само на мен ли ми се струва, или този разказ започна в трето лице?)...да се подпира безмълвен на една телевизионна антена. Обърнах се стъписан, все още уриниращ, и в резултат на това се опиках и ядосано се отръсках. Когато вдигнах глава нагоре, закопчавайки колана си, елфът го нямаше, а на негово място някакво смътно и мистериозно кръгче в пода (или таван, зависи откъде го гледаш). От него струеше приятно синкаво сияние. Наведох се и видях шахта на земята – с дупки, на карета и надпис, който не разбирах. Тя беше леко отворена и примамливо ми се усмихваше с палав поглед. Дръпнах я, а под нея се извиваше дълбок и тесен бетонен тунел, с нестабилна и ръждясала стълба, която водеше някъде надолу – светлината стигаше до края на тунела. Но не беше ли той само една безкрайна, нестабилна, ръждясала стълба, отиваща в Небитието?
Поколебах се – разумно при това – дали да сляза надолу, но изведнъж божествени арфи зазвучаха приглушено от дъното...(разбира се, нали светлината е по-бърза от звука)...и не се стърпях. Хвърлиш биреното шише надалече и скочих енергично вътре. Започнах да слизам по стълбата. Гърбът ми се суркаше в грапавия бетон, докато аз с неравни усилия местех крайниците си надолу по стъпалата. Чувствах се като Алиса, тръгнал след музиката – тя е моят заек. Не знам колко съм се спускал. За мен минаха три години, най-малко, без сън и без храна. Без вода и без въздух. Обиколих целия свят след теб...както се пееше в една песен. И музиката ме водеше надолу. Може би съм умирал? Може би точно така съм изкупвал всичките си грехове.
В един момент, стълбата се разтопи в ръцете ми и вълната ме понесе нежно надолу. Спусках се с викове на радост. Дъното на този безкраен тунел беше най-красивото нещо на света. За всеки е различно, а моето е твърде лично.
Бос се насочих по плажа към малка група летовници, които щастливо сърбаха мента и ядяха застояла цаца. Оказаха се финландци, не можех да им разбера нищо, затова с усмивка ги напуснах. „Искам само истинското нещо” си тананиках доволно, когато реших просто да продължавам да следвам музиката. Вървейки по натрошения асфалт бос, а не усещах болка. Беше невероятно! И пъстрата сянка ме галеше майчинско, и вълните се бяха укротили, и вятърът само шептеше мелодията в ушите ми. Дали ако духнеше по-силно, мелодията щеше да се забърза? Оттук ще я наричам с главна буква...следвах Мелодията през цялото време и тя не спираше – ставаше все по-хубава и чаровна.
Усетих се привлечен към едно малко детско игрище, откъде се чуваха радостните писъци на най-красивите създания на света – малки деца, които бяха щастливи...късметлийски копеленца. Усмивката не слизаше от лицето ми! Забелязах, че Мелодията вече се превръщаше в цветове – макар и бледи, колкото повече се приближавах до мястото, толкова по-наситени ставаха те. Идваха от пясъчника, но бяха вече толкова гъсти, че не различавах нищо. Приближих се и с пръсти избутах шарените храсти. И там...в средата...по арфата с малките си пръстчета свиреше прекрасното ми четиригодишно братче...с една кротка и тиха усмивка на небесно щастие. Тогава разбрах, че не халюцинирам, разбрах най-прекрасното нещо, което бях изпитвал...
или щях някога...
защото...
аз
бях
мъртъв.
Скочих бързо срещу него и го прегърнах с душата си. Вдигнах го радостно нагоре към слънчевата светлина и избухнах в сълзи. Въртях го във въздуха, докато не загубих сила и не се строполих на пясъка.
Откакто Светльо почина, светът ми се беше превърнал в едно пусто, сиво, арматурно пребиваване. В разгара на най-важния момент в живота ми – съзряването, аз затворих всички прозорци и врати на моята стая, зазидах ги с дебел тухлен пласт и покрих двете си очи с черна лента. Понякога решенията не са толкова прости...И ги държах затворени още три години, докато най-накрая тази сутрин собствената ми лудост изригна като силна атомна бомба, помитайки всички стени, които бях изградил в моята сива стая. Лудостта ми полудя и ето ме сега, легнал в пясъка си играя отново с малкото си братче, което така нелепо беше отнето от мен. И за всичко бях аз виновен, аз и само аз! Никога не трябваше да го оставям самичко...за Бога! Боли ме само когато се замисля за...
...в един прекрасен миг той се приближи до мен, едвам държейки се на малките си краченца, целият облят в божествена светлина, целуна ме по нослето и го чух в главата ми как ми шепне:
- Не си виновен. Имаш още време!
Усетих се толкова лек, че полетях нагоре и нагоре към небето, ръкомахайки необуздано с ръце, към облаците и към звездите отвъд видимото. Поех си дъх и затворих очи...
...казват, че ме е нямало само десетина минути. За мен беше много повече. Времето е също толкова относително, колкото и пространството. Къде съм бил и за колко е без значение и не може да бъде определено единодушно от всички наблюдатели – за тях аз бях тук и за кратко, но аз знам, че бях надалече и за дълго...
Всичко придоби ново значение зад изтормозените ми сини очи – светът отново преоткри истинските си цветове, а не онези фалшиви, които постлах пред себе си тази сутрин. Не бях готов да излизам, но не бях готов и да остана. Но сега всичко е различно – всичко е истинско. Свободата има вкус на пролет!
Благодаря ти, братко, където и да си, че те има! Тези сълзи са от радост...

И лежа тук

И лежа тук под звуците на дълбока електроника, заслушан в мелодията и отнесен някъде от прекрасните китари, и се чудя защо, по дяволите, не си до мен? Какъв е този свят, който ни държи разделени? Що за глупост – аз искам да си до мен! Искам да те целувам, да те прегръщам, да те любя, да ти разкажа за северните пустини, да те отведа да гледаме заедно залеза и после да се спуснем с лодка по морските вълни към някой далечен остров, където да се скрием под някое дърво и да гледаме небето. Да се любим на тревата и да избягаме от задръжките на века. Да нахраним лебедите, а след това да се покатерим на някоя скала и да скочим в спокойната вода. Оттам да яхнем сивите делфини, които ще ни заведат в някое подводно царство, където ще се слеем с морската пияна и ще слушаме разказите на душите на загиналите моряци. По-късно ще излезем на някой далечен бряг, където пясъкът ще е златен като прекрасните ти коси, а езерото ще е бистро и чисто като уникалните ти очи. Ще те бутна закачливо във водата и ще те пръскам със смях, докато не се измориш и не те обладая точно там, на онази скала. И когато се вдигнем над нас ще грее лятно слънце, а белите облаци ще рисуват имената ни заедно с вятъра по безкрайното небе. Високата, яркозелена трева ще се поклаща в ритъм, докато птиците танцуват около нас. А ние ще седим на върха на някоя огромна планина и целият свят ще е в краката ни. Като далечно ехо ще чуваме детски смях, а ти ще се сгушиш в мен и ще ме попиташ дали мечтая в цветове. Ще те целуна и ще ти отговоря, че мечтите нямат граници и че когато си до мен, аз сънувам най-шарените сънища и най-красивите светове. Тогава ще ме грабнеш и ще ме помолиш да ти покажа най-невъобразимата гледка, която мога да сътворя. Това ще е тежка задача, моето въображение изведнъж ще се почуства затворено в стоманена клетка и ограничено от стените на клишета и фалшиви думи, но знам, че ти си до мен и че ще ми дадеш сили да погледна и да ти нарисувам най-страхотния изгрев. Защото съм ти го обещал. И съм ти обещал да бъда до теб, дори и когато птиците спрат да пеят, дори когато вятърът заглъхне, дори когато морето изсъхне, дори когато цялата земя спре да се движи под краката ни. Точно така и ще направя, защото ще те обичам и ще знам колко ценно е всичко. Ще те грабна за ръка и с усмивка ще ти прошепна на ухо, че никога не си виждала по-уникална картина от тази.

Ще отидем дълбоко във вековните планини, където постоянно е зелено и където вятърът винаги духа от неспокойния юг. Ще застанем под най-шарените дървета, окичени с цъфнали многоцветни цветчета, които ще ухаят на любов. Хилядите листенца на цветовете ще танцуват валс около нас, а ние ще седнем на ръба на скалата и ще гледаме огромна и безкрайна поляна под краката ни, цялата покрита с красива есенна мъгла, макар да е пролет. Мъгла, която ще е толкова гъста, толкова нежна и пухкава, че сякаш ако скочиш в нея, тя ще те хване и ще е сякаш си се приземила на памук. Звездите ще греят толкова ярко, че луните ще се скрият засрамени зад някой връх. Небето ще е сякаш обсипано с малки диаманти, пръснати върху черна коприна. Тишината ще е толкова нежна, толкова прекрасна и вековна, че няма да искаш да говориш. Но няма да е нужно, защото знам, всичко което си мислиш. Аз ще съм в главата ти и ще чета от твоите страници.

Ще се зазори. Небето ще е ранено от многоцветните лъчи на шарения изгрев. Тънки ивици светлина ще прорязват лицето му. И всичко ще е толкова пъстро, че няма да повярваш на очите си. Мъглата ще танцува мудно и бавно, а цветчетата на дървета ще се губят от погледите ни, някъде там долу, в безкрая...защото и двамата знаем, макар и да не си признаваме, че под този гъст пласт няма нищо – защото ще съм те завел на края на света...само за теб! Там, където водопадите текат в нищото, там където времето отдавна е загубило смисъл и там където някога злото беше прогонено от тази вселена. И ето изведнъж от далечината, зад планините, между двата заоблени върха, ще се покажат слънчевите лъчи. Те ще са толкова шарени, толкова пъстри, толкова цветни, че ти ще онемееш и ще изпаднеш в удоволствие, което никога не си го изпитвала преди. Топлина ще облее тялото ти, духът ти ще се издигне и вече няма да усещаш краката си. Ще протегнеш ръце към небето и ще извикаш толкова силно, толкова високо, че облаците ще трепнат от страх. Защото няма да можеш да удържиш енергията на екстаза. Тя ще е толкова мощна, че някъде в нищото от нея ще се зароди нова Вселена и всичко ще започне отново...И точно когато вече мислиш, че си видяла всичко, слънцето ще се поклони пред нас в целия си блясък и ще ни заслепи с красотата си. Очите ни няма да могат да възприемат картината, но сърцата ни ще са отворени и ще отпием с най-силна жажда всяка частица топлина, която ни озари. И тогава вече ще полетим. Да, ще се отлепим от земята и ще полетим нагоре към небето, което цялото ще пулсира във всички цветове на дъгата.

Ще усещаме слънчевата топлина.

Ще виждаме цветовете.

Ще дишаме аромата на любовта.

Ще докосваме небето.

Ще вкусим от облаците.

Ще слушаме божествената музика.

И тогава ще осъзнаем, че сме намерили онзи мир, за който само сме мечтали. Ще открием, че болката е изчезнала. Ще забравим за миналите дни и за жестокостта на света. Ще преоткрием себе си. Аз ще те погаля. Ти ще ме целунеш. Ще останем там, в този измислен и така реален свят, и няма да искаш да си ходиш. Но ще знаеш, че трябва. Защото дори и най-прекрасните неща свършват и точно това е важното – да остане споменът, топъл и пресен, който винаги да ни напомня с прекрасна меланхолия, че някога и ние бяхме там. Тогава ще нарисувам в небето врата и ще я отворя. Ще влезем заедно и ще се събудим един до друг в легло, постлано с шарени пера. Ще се обърна към теб, ще те погледна и ще те питам дали и ти беше там, където бях аз. Ще те любя и няма да те пускам да си тръгнеш. Защото точно това ще искам – ще искам да те запазя завинаги до мен. И знам, че и ти ще го искаш. Ще знам, че затова ще тъгуваш. Защото няма да можеш да останеш. Защото трябва да си тръгнеш. И ще се стопиш в облак дим и ще изчезнеш.

И аз ще си остана сам в стаята и под звуците на дълбока електроника ще си мисля за теб и ще псувам този свят, който ни е разделил. Ще искам да си до мен, за да те заведа до най-красивия изгрев на края на света...

Безсъние

Красивата лилава лунна светлина се стичаше от прозореца ми и образуваше малки многоцветни локвички на дървения под. Тази вечер имаше пълнолуние,а аз лежах на няколко сантиметра от бълбукащата повърхност на леглото ми и отчаяно се опитвах да заспя. Из стаята шареха най-различни цветни сенки,които бясно танцуваха под ритмите на Уникалната музика,която се стичаше под формата на пулсираща дъга от Езерата в съседните измерения. Главата ми бръмчеше. Станах. Стъпвайки на пода,под краката ми поникваха няколко светлосини тревички,които веднага увяхваха и се стапяха в нищото. Доближих се до музиката и замислено,оглеждайки пулсиращите стени на стаята, отпих една глътка от нея. Имаше божествен вкус,който не може да се сравни с нищо друго. Усетих как тя се стече по гърлото ми и нежно ме обля с топлина и блаженство.

Никога не мога да спя на пълнолуние. Погледнах с омраза към небето. Лилавата Луна се смееше нагло и подигравателно в лицето ми,а звездите приличаха на малки светещи зелени диаманти на фона на светло лилавото небе. Доста често през него се врязваха многоцветни пулсиращи резки,които просто преминаваха през това измерение в съседното. Викат им Кучета. Казват,че ако успееш да се качиш на едно от тях,ще попаднеш в съвършено различен свят,където мечта и реалност се сливаха и отблъскваха едновременно. Искаше ми се някой ден да успея да яхна някое Куче,но сега най-много ми се искаше да заспя. Усетих как си играя с лепкавата като разтопено олово лилава лунна светлина и отвратен тръснах ръката си. Няколко капки се посипаха по босите ми крака и се превърнаха в малки дяволити лилави парченца дим.

Имах чувството,че нещо ще се случи тази вечер. Знам,че съм малко параноичен. Знам,че никой не вярва,че на тавана ми има огромно червеникаво-зелено око,което следи всяка моя крачка. Погледнах Го,а То се втренчи в мен. Усещах как целият настръхвам,а в кожата ми се забиха няколко парченца лед. Откъснах ги с мъка и болка,но вече отдавна им бях свикнал,така че не ми правеха впечатление. Просто се бях научил да не Го гледам,защото на Него това не му харесваше. Имаше и много други неща,които не му харесваха. Например,никак не обичаше,когато сядах да пиша. Всеки път,когато от слепоочията ми излизаха сребристи нишки мисловен поток,който хващаше писалката,усещах леко бодване зад врата си,което ставаше все по-силно,колкото повече упорствах.

Откъснах се от прозореца. Изведнъж през него прелетя ято шарени птички,а аз се озовах в центъра им. В главата ми се забиваха като пирони крясъците им. Те ми говореха. Разказваха ми историята на Вселената,защото те бяха поробените Титани. Казаха ми,че имам среща и че трябва да бързам,защото от нея зависела тяхната свобода и повторното им поробване. В един миг усетих как пропадам. Погледнах назад. Наистина падах,разперил ръце към дървения под.

Той ме погълна с плясък,разпилявайки хиляди малки червени капки из цялата стая и аз потънах в него.

…първоначално не усещам нищо,не виждам нищо,не чувам нищо,не мога да вкуся нищо,дори не дишам…секундите са дни… Аз просто съществувам в Нищото. Пред очите ми минава историята на светове,които са някъде там; истории,които забравям веднага,след като ги видя…часовете са месеци… В един миг чувствам себе си разпилян из Всичкото,после се свивам обратно в Нищото. И този дразнещ червен цвят,който ме обгражда…Как е възможно да има цветове там,където няма светлина?...Забравям…Нямам тяло,нямам душа…дните са години,а месеците векове… не знам кой съм,нито какво правя тук…Има ли други… Няма значение… После като върховен потоп,спомените ми заливат разума ми и се потапям в многоцветното море…само за да забравя отново….годините са хилядолетия,а вековете вечност… Умирам и се раждам…

….значи това било усещането…

Дълбока глътка въздух. Отново бях себе си. Огледах се. Седях на ръба на летяща на стотици метри във въздуха оранжева скала. Погледнах надолу. От нея се стичаше красива кристално пурпурна вода,която изчезваше в небитието. Погледнах зад себе си и пред мен се разкри една невероятно красива зелено-сива гора,чиито дървета постоянно променяха положението си. Пред мен беше залезът. Не мога да си спомня колко време съм гледал красивият жълто-синкав оттенък на небето,който се получаваше от едновременното залязване на двете слънца. Станах и изтупах новите си дрехи. Бях облечен в дълъг син шлифер с качулка. Тогава видях и Нея. Тя лежеше гола до малкото пурпурно езерце,облегнала се на една кафява скала. Беше великолепна. Дългата й червена коса изгаряше тревичките,които докоснеше,с красив зелен пламък. Нежната й златиста кожа отразяваше безчувствено синята светлина,която идваше от едното слънце. Доближих се.

- Здравей.

- Здрасти – отвърна ми тя с усмивка. За Бога,никога не бях виждал по-красива жена.

- Какво правиш? – попитах аз.

- Чакам те.

- От къде знаеш,че ще дойда?

- Това няма значение.

- Защо?

- Защото е важна причината заради която си тук.

- Каква е тя?

- Аз.

- Ти коя си?

- Твоята мечта.

- Искам те.

- Знам. Обладай ме!

Без повече въпроси се доближих до нея. Няколко искри прехвърчаха между телата ни и се стопиха във въздуха с див смях. Тя докосна дрехата ми,която се свлече като водопад от тялото ми...сякаш ме поляха с топла утринна слънчева светлина. Възбуден,нежно докоснах врата й и се наведох напред,за да целуна гърдите й. Усетих как огнената й коса започна да гори по-силно,но пламъкът галеше игриво пръстите ми вместо да ги изгори. Водата в езерцето бълбукаше,защото няколко кичура бяха потопени в него. Тя дишаше все по-учестено,а аз прокарах език по корема й и между краката й. Усещах силното напрежение,което се събираше вътре в Нея. Изправих се и разтворих игриво краката й,а Тя отпусна глава назад. От очите й хвърчаха малки пламъчета,които нежно галеха кожата ми. Леко и бавно влязох вътре в Нея,а Тя затвори превъзбудено очите си и ме притисна към себе си. Исках я цялата...исках я по-бързо и по-силно. С всеки мой тласък,косата й се разпалваше все по-силно и по-силно,докато най-накрая силният огън не ме заслепи и аз не виждах нищо друго освен Нея. По-бързо...по-силно...По-бързо...по-силно. Стенех,а потта ми се изпаряваше веднага заради силната горещина,която ме обливаше. Но аз не се интересувах от това. Усещах как Тя трепереше като струна в ръцете ми. Пред очите ми,над гърдите й се появи малка многоцветна сфера,която събираше като вихрушка светлината около себе си и я превръщаше във всички цветове на дъгата. А в това измерение те бяха толкова ясни,толкова чисти,толкова кристални! Колкото повече се приближавахме до блаженство,толкова по-концентрирана ставаше сферата докато...Господи! Кълбото се взриви като супернова,разпръсвайки огнените езици,обливайки ме с топлината на милиардите цветове. Тя се отпусна назад,а аз задъхан се измъкнах от Нея и се потопих изморен в езерото. Не знам колко дълго съм лежал така. Но когато отворих отново очи,Тя стоеше права на ръба на скалата и гледаше замечтано оранжевото небе. Милиони малки звездички,пулсиращи в тъмносиньо,ни се смееха и танцуваха на небето. Тя се обърна към мен с усмивка и ме повика. Надигнах се,зареден с нови сили от водата,която остана полепнала по мен и образува нови пурпурни дрехи. Доближих се с бодра крачка до Нея. Поисках да я целуна,но Тя допря пръсти до устните ми и поклати отрицателно глава. С един кратък жест с ръка повика при себе си малка дъга.

- Какво е това? – попитах аз.

- Вие го наричате Куче – отвърна тя – То ще те отведе обратно в твоя свят.

- А какво ще стане с теб?

- Ще родя нашето творение.

- Не те разбирам.

- Всеки път,когато мечтаеш,се ражда нова Вселена. А сега тръгвай! Ти трябва да твориш!

- Но Окото...

- Шшшт – каза Тя,слагайки пръсти на устните ми – Вече си силен!

Кимнах с разбиране и яхнах дъгата.

- Сбогом,моя любов!

- Сбогом,любими!

Потеглихме с невероятно висока скорост и скоро единственото,което виждах беше един размазан свят. Когато Кучето спря,аз се огледах. Летяхме точно до моя прозорец на моята кръжаща във въздуха стая. Прокарах крак през стъклото и се промуших вътре. Погледнах Кучето с усмивка и ми се стори,че То ми отвърна със същото преди да се изпари в нищото,безкрайно шарейки между безбройните светове на въображението.

На Окото това въобще не му хареса. То ме погледна,а аз усетих как в кожата ми се впиват малки кристалчета лед. Болката се забиваше в главата ми. Първоначално си помислих,че ще се предам на жестокостта й,но после Тя изникна в главата ми. Затворих очи. Образът й беше толкова реален,че спрях да усещам друго освен блаженство. Когато отново погледнах тялото си то беше цялото покрито в горящи рани. Стиснах юмруците си и си поех дълбоко въздух. Около мен се образува наелектризирана сфера и от всичките стени на стаята бликна силен поток от невидима вода. Тя загаси пламъците по кожата ми,а раните зараснаха мигновено. Погледнах предизвикателно Окото. То отвърна на погледа ми. Изглеждаше изненадано. Няколко нишки мисъл изскочиха от слепоочията ми и се протегнаха към писалката на бюрото. То реагира остро,изливайки отгоре ми огромно количество киселина. Сферата,която бях построил около себе си обаче отклони потока,разтапяйки се и прогаряйки пода. За няколко секунди летях във въздуха,докато дървото се регенерира. Хванах здраво писалката. Потопих я в мастилницата. Окото следеше трескаво всяко мое движение и предусещаше своя край. В последен отчаян опит да се защити,от зеницата Му изтече черна блестяща нишка съзнание,което се устреми към мен. Не очаквах този удар и той ме повали на земята. Нишките бъркаха в мозъка ми. Усетих как разумът ми и егото ми започват да се разпадат на хиляди нищожни парченца. Чувствах се като купчина малки кубчета,които се разпиляват по пода. Първо поддаде егото ми. Бях горила,която скачаше от дърво на дърво...орел,който искаше да лети в небесата...риба,която копнееше за огромния океан...насекомо,жадно за кръв...амеба,която трябваше да се раздели на две...Все пак разсъдъкът ми не беше засегнат и все още можех да контролирам нишките съзнание. С болезнен напън запратих писалката към Окото. Уцелих точно в центъра. Черните нишки изтръпнаха,а в главата си чух проницателен писък. За миг разбрах Неговата болка...всичката мъка на Вселената се скупчи в мен и се взриви на хиляди частици,но без да ме наранява. Погледнах към тавана. В зеницата му,където го уцелих с писалката,се образуваше голяма вихрушка,която започна да смуче всичко наоколо. Него. Съвсем скоро остана само един огромен ураган,който започна да се смалява докато не изчезна в облаче черна светлина. Таванът спокойно пулсираше в същия ритъм като стените на стаята. Отвътре ликувах. Съблякох дрехите си и ги оставих да висят във въздуха. Уморен се насочих към леглото си. Нямаше го предишното напрежение,което винаги беше неразделна част от мен. Остана само спокойствие. Легнах над бълбукащото си легло и погледнах замислено прозореца. Разбрах,че причината за моето безсъние не беше пълнолунието. За пръв път оцених красотата на лунната светлина. Самата Луна ми се усмихваше мило. Отвърнах й със същото,а тя кимна в знак на одобрение. Обърнах се на другата страна и заспах...

...събуждам се в пулсираща стая. Лежа на няколко сантиметра от леглото си. Поглеждам към прозореца и виждам как лилавата лунна светлина се стича като малко поточе през него и образува красиви многоцветни локви. Искам да заспя,но не мога. Никога не можех да спя на пълнолуние. Ставам и отпивам замислено няколко глътки от Уникалната музика. После поглеждам през прозореца с презрение към Луната,а тя ми се смее подигравателно. С погнуса осъзнавам,че си играя със светлината й и тръсвам ръката си,за да разкарам гнусната течност. После се обръщам и поглеждам към тавана,от където ме гледа Окото. То не обича да го гледам и ме наказва,забивайки няколко ледени кристалчета в тялото ми. Отдавна бях свикнал с него. Но най-странното е,че имам чувството,че тази вечер ще се случи нещо...

20723

- Сергей, не се прави на луд! Излизай веднага от машината! – разкрещя се професорът на своя асистент.

- Но, професоре, какво толкова ще стане? – отвърна Сергей с лукав и дяволит поглед, без да мърда от мястото си – Аз искам само да пробвам дали работи, нищо повече!

Сергей беше седнал на обикновен червен стол в центъра на малка сфера, направена от стотици тънки сиви метални обръча, които принципно трябваше да се завъртат около централната ос. Асистентът подскачаше радостно като малко дете и си играеше с малкия контролен панел, който висеше от голямата връзка на обръчите върху дебел зелен кабел.

- Не пипай там! – крещеше професорът. Очилата му понечиха да паднат, но той с умело движение ги намести, погледна Сергей и разклати заплашително пръст – Момченце, играеш си с огъня! Не знаеш какво ще стане, като натиснеш копчетата!

- Как да не знам, другарю професор – отвърна невъзмутимо асистентът – знам! Ако завъртя ей това нещо тук… – каза той и заплашително насочи пръста си към малкото синьо копче, което накара професорът да подскочи и предизвика смеха на Сергей – Ако го врътна, ще си избера година. А ако цъкна жълтото копченце, ще настроя мястото, където искам да отида…

- Сергей, играеш си със здравето на един много възрастен човек – прекъсна го професорът – излизай веднага от машината, иначе ще повикам охраната да те изкара!

- Горилите не влизат в лабораторията! – троснато каза Сергей – Страх ги е, да не би да гръмне нещо! То и мен, честно казано, ме е страх – държавата отпуска толкова малко пари за нещо толкова значимо…

- Млъкни, бе момченце! – уплашено каза професорът и се огледа като лалугер да не би някой да го чуе – Тихо, че в този институт и стените имат уши! Щe ни вкараш в беля…

- Беля… - намусено отвърна Сергей – Най-много да ни изритат в Сибир, какво толкова!

- Искаш ли да бачкаш като луд в Сибир, а? – разсърди се професорът.

- Искам, защо да не искам!

- Да, да, добре! А сега излизай оттам, че имаме още работа.

- Няма!

- Излизай, ти казвам!

- Не искам!

- Не ме карай да идвам там!

- Карам Ви! Защо не дойдете, а?

Професорът направи една крачка назад. Лицето му изведнъж побеля, а целият му кураж и гняв се изпариха пред лицето на страха. Сергей усети, че е ударил по слабо място и се ухили злобно:

- Какво стана? Да не би да Ви е страх от вашето собствено творение?

- Това нещо не е нормално. – каза професорът, сядайки на едно столче – Ако природата искаше от нас да пътуваме напред-назад във времето, щеше да ни го е позволила!

Сергей се замисли. Бутна дистанционното настрани и то се люшна напред-назад като махало на часовник.

- Да, но пък тя ни е позволила да създадем машина, с която да се движим във времето. – каза Сергей, а професорът изръмжа.

- Сергей, моля те, излизай оттам! Това не е играчка!

- Но аз искам да видя всички тези светове! Искам да отида в бъдещето, искам да се возя в летящи коли, искам да се кача на огромни и високи небостъргачи, искам…искам…искам да се кача на някой туристически космически кораб и да отлетя до Луната, където да има големи хотели и…

- Стига си мечтал! Може светът тогава да е толкова смотан, колкото и нашия!

- Има само един начин да разберем!

Сергей грабна дистанционното и започна да си играе с копчетата. Завъртя синьото, докато цифрите на екрана не спряха на 20723. Натисна жълтото копче и избра „СССР, Москва”. Професорът се облещи, скочи от мястото си и бягайки се добра до машината.

- Да не си полудял!!!

- Може би – отвърна с усмивка Сергей и бутна професора назад. Той падна и с ужас наблюдаваше как асистентът натиска „Старт”. Металните обръчи започнаха да се въртят, ускорявайки до безумно голяма скорост. В центъра на сферата, там, където беше седнал Сергей, се образува малка шарена топчица светлина, която се разширяваше все повече и повече, докато най-накрая не го обгърна напълно и изпълни обема на сферата. Тогава металните обръчи забавиха ход, а светлинното кълбо се смали, докато напълно изчезна в центъра. От Сергей нямаше и следа. Професорът се надигна и плахо се приближи до машината. Столът беше леденостуден, покрит с кристалчета лед. Професорът наведе глава. Единствената му надежда беше в бъдещето да имат машина за връщане…

20723 години по-късно голяма сфера от светлина се появи в средата на огромна червена пустош. Земята беше напукана на милиони малки парченца – изсъхнала и безжизнена. Жаркото слънце напичаше силно. Нямаше и следа от живот. Небето беше тъмнозелено, без нито един облак. Малката сфера се разшири, после изчезна в нищото. На нейно място остана човешка фигура, която се хвана жадно за гърлото и падна тежко на земята. Конвулсии разтърсиха цялото му тяло. Умря почти веднага след идването си. Дробовете му се пръснаха от огромното налягане на оловната атмосфера. Очите му изтекоха като малки вадички, а езикът му висна безжизнен и изсъхнал от устата.

Това беше единствената форма на живот, която тази планета беше виждала от няколко хиляди години.